Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Съдържание
Без рубрика:





Книга 8 Книга 9
Статии
Без рубрика
Един наш черноморски бисер 
 
Фото
     Да, бисер рядък, неоценен прилично от нас, пренебрегнат доскоро, даже не наш. От памтивека - още от Аспаруха, който пръв го превзе от византийците, тоя български град Варна, така чудесно кацнал на черноморския бряг, над зелените талази, е бил чужд град, с физиономия чужда, с интереси чужди, с душа чужда.
     И българинът, който пръв път посещава Варна, под влиянието на първото впечатление ще си каже поразен и наскърбен:
     - Това на е български град, тук няма българи!
     Това си казах и аз в първия ден, когато излязох да се поразходя из Варна, след като оставих чантата си в хотел “Росия”. Тоя хотел, въпреки името си, нямаше нищо руско, ни славянско, ни българско. Домакинът е маджарин, и булката е също, което й се прощаваше за вкусните ястиета, що готвеше; слугите гърци, келнерицата немкиня, гостите на трапезата гърци и италианци!
     Реших най-напред да посетя тъй хвалената морска градина. Улицата, магазините, дюкяните имаха български надписи, но когато попитвах хората у тях за пътя до градината, отговаряше ми се на турски, на гръцки или на непонятен български език, като ми сочеха посоката, из която да вървя.
     Забърквам я скоро и продължавам към едно кафене, което има надпис на вратата: Неутрално кафене! Питам пак за приморската градина дебелия почтен кафеджия, който седи на пейка до вратата, гологлав в едно положение неутрално, тоест ни буден, ни заспал.
     - Приморска градина? Бу сокак тут! - и ми сочи тясната улица. Познавам, гагаузин.
     Най-после излизам пи морето и за да не падна в ново разочарование, питам вече един турчин, хамалин, по турски за градината. Той ми отговаря на същия език: - Иди там! Там е онова, дето дириш!
     По насочването му спирам се пред жълтия стобор, който загражда една широка шуместа градина до морето. Но вратата не видя.
     Питам един дрипав хлапак там, пак по турски:
     - Отде се влиза в градината ?
     -Там завий зад ъгъла и ще видиш отворена врата - отговаря ми по същия език и ме изглежда с любопитство, като познава в мене чужденец.
     Полюбопитствувах и аз да знам арменче ли е, гърче ли, или гагаузче и му зададох въпроса си на турски.
     -Булгар! - отговаря той.
     Признавам си, че от тоя отговор аз тъй се зарадвах, както бих се зарадвал, ако го чуех в Нагасаки или в Рио де-Янейро.
     И неволно го попитах по български:
     - Тогава защо ми не говориш по български ?
     - Ами ти защо ми говориш по турски ? - отговори той, ухилен лукаво.
     Аз му дадох двадесет стотинки да му благодаря, че е българин.
     
     *
     Приморската градина е наистина едно възхитително място въз високия бряг. Добре утъпкани, чисти, сенчести алеи лъкатушат из зеления шумак на акациите. Морето на изток, широко, равно, светло се синее с бръчкавата си повърхност и се дели от небето чрез една права сребриста черта в кръгозора. То ми праща своя прохладен лъх, а аз моите възхитени поздрави, на него, българското Черно море, което лиже българския бряг, което пръв път съзирах, пленен, като пред вълшебно видение... Сядам на кьошка, надвиснал на стръмния бряг, и пия с наслада кафето си, донесено от бюфета, като пиех с очи морската картина.
     Долу под мене са морските бани, които нямат още къпачи - къпалния сезон не е дошел още. Вълните там са прозрачни като кристал и в дъното се видят ясно морските камъчета и тъмните водорасли; брегът на север, във вид на горист полукръг, се изкроява в морето и свършва с шумест нос, дето в зеленината се гуши, невиден оттук, разкошния Евксиноград. На юг полукръгът, поразширен, се свършва с друг нос, гол, в морето: Галата. Една залутана в синия шир лодка стои неподвижна с бялото си платно, прилична на голяма белоснежна птица... Но морето, колко е то хубаво! Това море е красотата, славата, величието на Варна. Гледаш и не можеш да се нагледаш на тия светли преливи на шаровете, нежните им неуловими тонове, хармоничният простор и пълнота на тайната стихия, тихият радостен лазур, размесен със смарагдови пояси и лъскаво- сребристи реки от светлина, гледка, която би внушила Байрону най-възторжените песни, що е извлякло от лирата му елинското море.
     Уви. Варна не е била честита с някой Байрон, който да прослави морската й красота. Само покойният Шишков я прослави в стихове, които я опозориха:
     
     Ой Варна, Варна,
     столица стара,
     близо Каварна
     ти се докара!
     
     Пхюй, каква непозволителна плоскост! Да му се не види “Каварната”! До каква нелепост съблазънта на ритмата може да докара и един почтен човек!...
     Надвечер алеите се пълнят с върволица кавалери и модно накичени дами. Красният пол тук е действително красен. Какви черни очи, изразителни физиономии и страстност в движенията си имат тия гагаузки! Аз познах потомките на ония куманки, които упленяваха ума на нашите царе и стаяха български царици... А може би те са гъркини ?
     
     *
     За да видиш българската Варна, новата Варна, трябва да се отдалечиш от морето и да се изкачиш на гърба на ръта, който дели морето от Девненското езеро. По тоя рът са българските махали с новите трикатни, хубави къщи, с огромното здание на девическата гимназия, със съборната черкова в руско-германски стил, с кокетния военен клуб, с библиотеката, с държавни учреждения, с прави улици и широки мегдани, с една малка, но уредена градска градина. Две прекрасни, постлани с камъни улици, обточени с добри плочници, турят Варна по-високо в това отношение от столицата. Но всичко това има още печата на началото си, на недостроеност: доста пусти пространства стоят още. Фото
     Чаршията, душата на търговска Варна, е в чужди ръце. Гърци, гагаузи, арменци, евреи са заловили спекулата - на българите е останала канцеларията.
     Сега се строи пристанището, в него е върховната надежда на бъдещата българска Марсилия. Брегът е претрупан с вагони, машини с разни приспособления, с работници. В новия порт плуват цяла флотилия лодки и две параходчета по службата на постройката. Един от предприемачите, г. Грозев, има любезността да ме заведе на лодка до самите работи. Аз се качих на драгът - колосалната машина за чистене морето, и гледах как тя ринеше със заглушителен шум в железни кошове, посредством огромни колела, пясъка и тинята на дъното на морето, тласкаше ги в една дебела желязна тръба, която на триста метра далеко насипваше с тях ниската мочурлива ивица земя, която дели морето от Девненското езеро. Изплувахме на вълноломите, каменни зидове, потопени във вълните, които запазват от бесния им напор пристанището, сега винаги тихо. Студени талази ни заливат с гневните си пръски, сякаш морето, мъчейки се да отвоевае отнетата му част, в яростен и безсилен бяс се спущаше на предприемача...
     Аз дваж споменах Девненското езеро. То е прекрасно, синьо, швейцарско езеро, отишло много километри навътре в сушата, заобиколено от зелени рътове. Бреговете му са обточени с висока тръстика. Представям си бъдещето, когато Девненско езеро, съединено с пристанището, ще бъде браздено от параходи, и виждам пущинака на тия брегове заместен от засмени вили, от градини и зелени алеи, когато културата, разцъфтяла чрез търговията, ще направи чудеса край тия светли води. Защото Варна, ако не може да се гордее с миналото, може да се хвали с бъдещето - нейното честито местоположение ми каза това.
     Дай боже - на дявол му куршум в ушите.
     1890 г.
     ---------------------------------
     *Разберете как другите печелят!
     

Пътепис от ИВАН ВАЗОВ


Фото

     Карикатура Стелиян Сърев
     
     Подводна скала
     
     С лошо име, с лоша слава
     аз осъмвам
     и замръквам…
     И морето продължава
     Гърлото ми да затъква.
     
     Искам
     да се блъсне в мене
     
     кораб,
     тръгнал без посока.
     Че откакто съм родена,
     ме охулват
     най-жестоко.
     
     А подмолите ми тъмни
     при опасност
     са закрила.
     Който стъпи на върха ми,
     над водата има сила.
     
     Идва ми да викам с бриза,
     Да повдигна с глас
     Морето.
     Първо:
     вижте ме отблизо,
     а пък после ме съдете.
     
     ХРИСТО ГЕРМАНОВ
     
     Дочути диалози
     
     Лекарят, след като преглежда пациентката, казва:
     - Яжте риба, госпожо Петрова! Тя съдържа много фосфор…
     Жената плясва с ръце:
     Благодаря ви, докторе! Чак сега разбрах, защо на мъжа ми му светят очите, когато се връща от риболов…
     
     Рибарят освободи малката рибка внимателно от куката и преди да я хвърли обратно в морето, рече:
     - Бягай да пораснеш. И ми доведи родителите си…
     Рибката поплува малко под водата, после подскочи пред рибаря и му каза:
     - Съжалявам, дядо, но не мога да доведа родителите си.
     - Че защо? – учуди се старецът.
     -Ами, разведени са…
     
     Стефчо отива да лови риба на вълнолома. На връщане среща съученици и се заиграва с тях. И забравя спининга на баща си на една пейка в кварталната градинка. Още не влязъл в кухнята и баща му го пита:
     - Двете рибки, които си хванал, видях. Но къде е въдицата?
     - Една голяма риба я глътна заедно с пръта! – обяснява Стефчо и хуква да търси въдицата…
     
     В аквариума доставили нов паламуд. Минали няколко седмици и другите риби го попитали:
     - Е, кажи, как е при нас?
     - Ами, добре! – отвърнал паламудът. – Обаче е много скучно!
     - Така ли?
     - Така е, понеже тука няма никакви въдици!

     Диалозите подслуша
     ТУРХАН РАСИЕВ
 
 
Назад [ 2 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма