Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Съдържание
Без рубрика:







Книга 8 Книга 9
Статии
Без рубрика
Заключено море - есе от Георги Димитров
A Sea Locked 
 
Фото
     Най-оцъклено е морето зиме
     Народопсихологичен опит на тема „Зимното прощаване на българина с морето”
     Любовната връзка на нашенеца с морето ми напомня следенето на телевизионна серия — веднъж в годината той присяда на пясъка пред него, като че ли се отпуща във фотьойла пред цветния домашен екран и след сезонните емоции (три-четири месеца) дръпва щепсела и го включва едва... следващата година, за новия епизод. Какво къса след лятото нишката на това общуване? Намират се един-два лесни отговора на това питане, очевидно прости, та чак... съмнителни. Но отговорът, койтоние ще подирим, е по-мъчен. Той е запреден от три валма (история, икономика, житейска философия); заплита се от три нишки (морето, зимата, българинът); тъче се на три стана (минало, настояще, бъдеще). Затова тъканта му е трудна.
     Едно наум — за да се отбегне изкушението на личните пристрастия в тези тънки материи — е съпоставянето с други народи. Ако бях по-наперен, щях да взема за аршин Австралия (ветроходците знаят поговорката за зимните плавания по света: „Когато англичаните се приберат, излизат французите; когато французите се приберат, излизат американците; когато американците се приберат, излизат австралийците...”). Гърция и Англия ще ни свършат по-добра работа.
     Винаги е имало българи, които не са прерязвали пътя си към морето и презнай-суровите зими. И сега ги има. Професионалистите не ги броя, те си вадят хляба от морето — моряци; докери; корабостроители; подводнитe археолози, които се възползват от прозирността на зимната вода. Но ги има и другите: сърфистите, които си проведоха състезание на сняг в края на ноември и не спират тренировките; участниците в „студените” регат „Трети март” и „Освобождение”; моржовете; момчетата от Русе, които след като сториха първото зимно плаване под ветрила по Дунав, сега сторват първия зимен гребен поход; двамината (Хенрих Кокончев и Димитър Генчев), дето прекосиха с яхта Черно море през зимата... Ала тия са единаци, а мнозината — целокупният наш народ?
     Българинът, дълготърпели(ви)ят българин, в своето нерадо историческо битие непрестанно потискан, унизяван, тъпкан, бездиханен, в късите, „подарени от бога” мигове на отдих, когато клапанът е бил развъртан, ни е имал сили, ни е имал волност да се отдаде на невидяното, на необичайното, на разното, а пренапрегнатата му душа е искала покой в празника на познатото, във веселбата на традицията. Той не е и помислял да отбере по-усилния вариант (приобщаването е усилие), той си е оставал под стряхата на дома или в механата, да си поеме солука. Нему се е чинило несвестно трепане туй, дето сега го именуваме „активна почивка”.
     Морето иска жертвоготовност. Англичанинът, който има (да си го речем честно) и повече пара (благополучие), и повече спокойствие (рахатлък), щом вземе отпуск, е готов да се поузори, ала да изпита нещо по-необичайно. Всяка събота и неделя хиляди чеда на Албион палят колите и се юрват към заснежените крайбрежия на острова — просто така, за да „сменят въздуха”. През зимата и там ветровете вият свирепо, но това не секва тумбите от вътрешността, които прииждат да попогледат прибоя. И да хвърлят в багажника малко прясна рибица, дето и в най-грамаданския супермаркет не можеш намери.
     Вие вече едва удържате да не ме прекъснете със забележката, че зиме англичанинът ходи на море, понеже няма къде да ходи на планина. А,не! През „уикенд” - а — да речем, но през дългата отпуска негови са планините на света, а мнозина предпочитат Брайтън или Блакпул (и дори по-ситни градчета като Ийстборн, да кажем, около чиито целогодишни крайбрежни павилиончета и около обсерваторията се трупа и зимна хорска навалица). Тъй че и той има избор (планина или море), а пък не иска да изтегля винаги „печелившата” карта. Вие го питате: „Защо сте предпочели морето през тоя суров сезон?”; той ви отвръща: „Защото е нещо различно.” Вие негодувате: „Ама по-различното не винаги е по-добро!”; той се усмихва снизходително: „Дори по-лошото, когато е различно, е по-добро от познатото до втръсване хубаво.” Ей тази философия сякаш е невнятна за българина.
     Дали това е философия на заможния на пренаситения? Може би. Нали и времето е пари. Истина е, че българинът тежко се наканва да си смени стереотипа, но е истина, че му липсва й време — в събота и неделя в отлика от англичанина той има да сторва куп неотложни неща: да стегне колата и да спре течовете от покрива, да почисти къщата, да се реди на безкрайни опашки, та да напазарува насъщния, да изчака пораслите деца да се върнат от училище. Пък за другото „имане”... Цената, на която средният българин може да поживее пансионатно зиме в черноморските ни курорти (между 500 и 600 лева с парите за харч на четиричленно семейство за десет дни), не е по джоба му и макар през лятото тя дори да скоква нагоре, той поне знае, че залага на сигурно.
     Толкоз по тоя щекотлив въпрос, да се върнем на диалога между бълга рина и англичанина. Неговото очевидно умозаключение е, че ние все още не сме се сподобили с интелигентно отношение към морето. Интелигентното отношение към морето е хармонично отношение. Но в своето историческо битие българинът е залагал на равновесието, не на хармонията. Той ги равнополага и не проумява тяхното скрито противоборство. Ако само природната топлинка сгрява душата българска, то е данък на равновесното му отношение към света. Хармонично то ще е, когато душата се насили да стопли примръзналата природа (ей ни пак при формулата „приобщаването е усилие”). И се сещам за такъв разговор един морски човек. „Морето се изчиства зиме”, отронва той, а аз непохватно потвърждавам: „Е, да, става побистро — като сълзица...” „Нямам предвид това — тръсва той глава. — Изчиства се от мършата. При него остават само най-верните.” Фото
     „Щом растителният и животинският свят се трупат около едно море, остава само глупавият човек да побегне от него!”, писа Станислав Сивриев. Глупостта трябва да се осъзнава. Хайне е казал: „Глупак, осъзнал, че е глупак, вече е наполовина гений.” Де го това всеобщо, всенародно освестяване, което да направи от България една „наполовина гениална” държава по отношение на морето! Уви, ние сме по-уседнали, по-статични, англичанинът е някак по-решителен, по мобилен. Ние имаме прекрасни идеи, но не ги сдобиваме с плът. Англичанинът казва — и го прави. Нашего брата е предпазлив, той е съчинил тази поговорка-предупреждение: Докато не изпиташ брода, не нагазвай във водата.
     Но не толкова отдавна поне крайбрежните люде, анатемосвани, че гра дят къщята си с гръб към морето, не са го забравяли през зимата. Денят на рибаря се е празнувал в средата на декември. На Йорданов ден гмуркачите не са вадели от водата просто свещения символ на разпятието, а душицата на морето, тайните и загадкатаму. В началото на 30-те години, когато Варненската община здравата закъсала, западналото гражданство разчитало пак на морето да го изтръгне от немотията и под лозунга „Зимна Варна ви кани!” развъртало зимен туризъм, промишлени изложби и дори привилегировало зимните си гости да пътуват с по-евтини билети по треновете. Преди по-малко от двайсет години дружество „Черно море”, яхтклубът и ДОСО-то не прибираха „балтийките” и „драконите” ни ден в годината; на тях и зиме се обучаваха кандидат-ветроходците и запролетешели, не почваха тогава да учат азбуката на ветроходството, а захващаха навигация. Сега всички яхти са зачохлени.
     Цялото море е под катинар. Вратите на централните плажове са залос тени, човек няма как да стъпи на пясъка, само от мостчето на рибарския плаж може да подиша море. Няма къде да вкусиш една рибена чорбица на достъпна цена. Търговците са изчислили, че няма да им бъде на сметка. А то си е един порочен кръг: базата бездейства, понеже няма клиенти; няма клиенти, понеже базата бездейства (дори профсъюзната).
     ***
     Защо е тъй? „Как защо! — избухва моят приятел, морският човек. Защото българинът е селянин, той е прикован за земята. И през зимата пак иска да е близо до нея — вкъщи или в кръчмицата — на топло, да си пийва греяна ракия и да замезва с туршийка...”
     Мъртъв сезон, казват. Мъртъв — за кого? За нивата на селянина. Но защо същото да е за човека! Наопаки — тъкмо да отпраши нанякъде, дорде полето си отдъхва! Дори морето отдъхва през зимата — твърдят някои, че за цял месец в мрежите на промишления риболов се залутва риба, колкото за един ден през лятото, а то си е, общо взето, зяносване на горивото. Не е за зимна жътва морето. Цялата ни зимна връзка с морето май са няколко буркана солена и маринована рибка. Любовта, казват, минавала през стомаха. Но понякога не минава, а остава там... Малцина поддържат тая връзка чрез несекващите си зиме „морски” хобита — дърворезба на морски теми, пописване, рисуване, лодкостроителство, но то е връзка, тъй да се каже, „платонична”, покрай натоплената печка. Това е някакво море „подомашному” — все едно да се молиш пред стайната икона, понеже те мързи да отидеш до църквата. Към това добавете тъй наречения симпозиумен туризъм, гдето чужденците са повече от българите, и ученическите зимни ваканции край морето, които децата прекарват, почти без да помръднат от хотела и от електронните игри. Всички тия туристически „идими - дойдими”, казва един неморски мъж на перото, са ялова работа. Фото

     Рисунки Петър Н. Петров

     Ама точно те са комай присърце на българина. За него, особено за тоя от вътрешността на страната, да не говорим за столичанина, морето е изкусителна „долче вита”. Затова той си го къта за лятото. И го изкарва на „примък-отмък”. „Ами то и за някои моряци — казва моят морски — е само яма за печалбил “Защо е тъй, защо е? — продължавам да мътя водата. Може би, сам си отвръщам, защото други народи са еволюирали като дух и психика гладко, а нашият – с много сътресения, и сме били отбивани в странични посоки, та сме сега разхвърлени, отрицатели, но и прагматични “ратници” на здравомислието. Тъкмо така! Ние не умеем да бленуваме, по наше му копнежът е за завоюваните сополанковци. А зимното море ие морето на мечтателите.
     “Малко останаха лудите – подглася ми моят моряк. – За да не се отлепиш от морето и през зимата, трябва да си все пак малко чалнат. Като отвеените рибари, дето излизат и през февруари на лов... Българинът стана много изнежен, разглезихме се, да знаеш.”
     Сетне добавя нещо за страха от морето.
     ***
     Георги Симеонов, майстор от Бяла, и той прави признание: “Баща ми се страхуваше от морето, все ме дърпаше към дърводелството”
     Стар е тоя страх.
     В своята “Книга за българите” Петър Мутафчиев наронва думи – трошици за морето, за това пък основателно има цяла глава “Планините в делото за съхранение на българската независимост”:
     “... за Средновековна България те /моретата – б.р./ оставаха недостъпни, толкова поради нейното географско положение, колкото и поради характера на нейното стопанствол” пише той, но това се отнася не само за средновековна България. Могат да го потвърдят малцината гурбетчии по море и от по-сетнешни времена.
     Историята е направила българина клаустрофил. Той дълго е живял при затворено стопанство, затворен материален и нравствен живот. Затуй милее планината. Чуйте само как я нарича — пазва, закрилница! Тя е завет, защитен вал, в нея той се „шмугва” като уплашено дете в скута на майка си, укътва се, варди се. А морето! То е отворено за всички ветрове и чужди погледи, в него се изстъпваш „на ачик”, особено зиме, чувстваш се разголен като актьор на ширна сцена. От морето иде заплахата от вражи нашествия. Ето защо българинът се бои от отвореното пространство и понеже не може се затвори в откритото море, затваря се за него, огражда се в себе си. Заключва се.
     ***
     За нравствената привързаност на нявгашния българин към предметите от бащиния дом Иван Хаджийски препредава един „истински разказ” на Константин Петканов.
     Един тракиец се завръща от Беазкалс, дето е бил заточен. В двора, чак вън от вратата, е нареден да го посрещне целият му род. Той минава мълчалив през редиците, без да погледне някого, с поглед, устремен към стария орех, отива при него, засмива му се, потупва го с ръка по дънера и му казва:
     — Върнах се, хей... върнах се.
     А сега се понапънете да си представите, че вместо тракиец героят е черноморец и вместо ореха потупва с длан прогизналия дървен пристан. Не би! Не иде някак... Стоп! А защо да не иде!? Не защото е немислимо, а защото в нашата морска „мислимост” нещо е сбъркано. Та ето ви „Видрица” на поп Минчо Кънчев — да усетите смута на балканджията пред морето, посред което той ни в клин, ни в ръкав иска гори и за печалби.” Защо е тъй, защо е? — продължавам да мътя водата. Може би, сам си отвръщам, защото други народи са еволюирали като дух и психика гладко, а нашият — с много сътградища.
     Тази част е озаглавена:
     „Битка във вампора (от вапор, ит.— параход, б.р.), кога плавахме по море.”
     „... Три дни плувахме в Средиземно море. Не можохме да видим нето балкан, нето град. Надолу погледнеш — вода, а нагоре един връшняк захлупен, та се [не] види.”
     Но има и друго мислене. Бешков ни думаше за опитите „да се победи гнетът на „сушата”. „Водата — рече той — е въздесъща! Тя е три агрегатни състояния, простор, символично свързване с вселената и нов начин на мислене (...) тя прониква в почвата и й дава живот; изпаренията й правят въздуха с качества за живот — така тя става същина.”
     Прав е големият българин. Ами че гърците дори са направили рибата символ на християнството, като са насловотворили монограмата на живота си от началните букви на титула „Исус Христос, син божи, спасител” (в гръцкия език началните букви на тия думи образуват думата и х т и о с — „риба”). Затова гъркът рядко отива край морето да се разхожда безцелно, той не вижда в него „туристически обект”. За него то е лодката му, къщурката му на брега, митологията му, животът му.
     Това са се опитвали да ни внушат най-прозорливите умове на България — от Йоан Екзарх до Илия Бешков, но докосват ли прозренията им множествения български народ? И ако си стъпим в темата: с какво да помамим средния българин да полюбопитства за съчетанието „зима — море”? Ами с какво се мамят англичани и гърци!
     Ако отидете сега на крайбрежния булевард в Солун, ще видите много хора и много таверни с будни прозорчета. А у нас дори от ресторантите „Океан” не можете да зърнете седефената люспа на морето. И не казвайте, че в Гърция е по-топло. Това може да удължи плажния сезон, но между минус осем и минус пет градуса разликата не е самоуспокоителна. А и ветровете там са по-безпрепятствени. Гърците, които са по островите, са верни до гроб на морето ясно защо — те дори пощата си получават по него. И въпреки това гъркът по-малко от българина се двои на крайбрежен и „вътрешен”. И по правило той обича да празнува Коледа и Нова година до морето.
     А вие питате троснато: Ама какво да правим край морето през зимата! Из планината караме ски. Море, ако във всеки хотел има басейн със затоплена морска вода, няма да питате изобщо! Защото единственото, което не можете да правите зиме на море, е да плувате полуголи.
     *** Фото
     Никакви философски мъдрувалия не могат накара българина да се потопи в бистрите ириси на зимното море. Нему трябва с думи прости да се втълпи, че една зимна разходка край морто е по-целебна от жежкото августовско напичане. И трябва, да му го каже лекар, дето е на всенародна почит, че и да обточи казаното в апетитни доводи. Инак няма да се махне зимната крайбрежна пустош.
     Изнеженият нашенец има да преодолява и своята боязън от зимата. Той трябва да изтръгва атавизма на предците, които смятаха, че „ако зимата суста не те ухапе, с опашката ще те шибне”.
     Снегът е омаята на детството, а не някакъв злосторен навлек. Японците честват зимата, ваят ледени човеци в чутовен ръст. Скандинавците шестват по първоснежните улици. Руснаците още от Петър Първи я посрещат и я изпровождат с радостния звън на руските тройки. Някои страстни риболовци под лед преди две години едва не се издавиха пред Юрмала, когато ледът се откъсна от брега и хиляди (да, хиляди!) любители на тоя „спорт” дълго дрейфаха върху ледените блокове навътре в морето...
     А вие питате какво може да ни даде зимното море!..
     Ето какво. Покой. Тишина. Себевглъбяване.
     ***
     Довършвам.
     Българино, усети ли дълбината на тоя само привидно повърхностен сюжет — „Зимно море”?
     
     Б.р. Рубриката “Морски свят” преди” вероятно е плах опит да пренесем през годините словесната съкровищница от първия живот на онова списание, по което още въздишаме. Тези неща се виждат в бистра вода, в оцъклено море, както казва писателят Станислав Сивриев, на гьола как ще му видиш дълбокото?
     “Заключено море” на Георги Димитров е публикувано във втора книжка на 1989 г.



      Bonus “Spaces” – an addendum for literature and culture
A Sea Locked – article from the former Morski Svyat Magazine for the attitudes of the Bulgarians to the sea in wintertime.
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма