Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Съдържание
Без рубрика:





Книга 8 Книга 9
Статии
Без рубрика
Владимир Зарев СВЕТОВЕ.
Worlds – a fragment of the Vladimir Zarev’s novel under the same name. 
 
Фото
     Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 г. В София. Главен редактор на списание Съвременник. Автор е на петнадесет книги, между които трилогията Битието, Изходът, Изборът, романите Денят на нетърпението, Хрътката, Лето 1850, Поп Богомил и съвършенството на страха, Разруха. Работното име на най-новият му роман е Светове.
     
     Откъс от едноименния роман

     "Денят на благодарността - помисли си Джулс, - какъв празен и несвършващ ден." Точно в Деня на благодарността преди двадесет и една години той се запозна с Дорис. Разчувствана от самотата му или уплашена от гладния поглед, с който опипваше бедрата и, неговата братовчедка Бетис му даде адреса на една къща в Лонг Аплънд. Беше наета от нейното гадже, всъщност от бюрото му за запознанства, и там се събираха "сингъли", жени и мъже от всякаква възраст, които бяха лишени от очарование, от късмет или от време сами да намерят постоянния си партньор. Джулс не се оплакваше от липса на късмет, вярваше в мъжката си неустоимост, беше перспективен и млад, но наистина нямаше време за лудории. Беше задръстено, болезнено зает.
     На моравата го посрещна загорял юначага, облечен като каубой от Средния запад, който разходи прашните си ботуши до верандата. В просторния хол танцуваха двойки, беше полутъмно и горещо, спуснатите пердета бяха или изглеждаха мръсни, плещест негър се бе привел над възрастна дама, говореше и нещо смешно и и подаваше с лъжичка торта. Тя се кискаше и играеше с венчалната си халка. Докосна го тънкият мирис на океана след прилив, на току-що разтворени миди, на разплод, стори му се, че е попаднал в публичен дом. Запали цигара в ъгъла, самотата му бе натрапливо видна, сякаш нарочно посочена и затова нетърпима, почувства се чужд и непоканен, изпита неловкост.
     Беше решил да си тръгва, когато ненадейно влезе млада жена и мигом привлече вниманието му. Тя се огледа, тръсна инатливо глава и приближи края на бара, където той бе намерил пепелник. В приглушения полумрак, в тъмата на обърканото си подсъзнание, я възприе като мулатка. Носеше малка, капризно накривена шапчица и воалетка. Изглеждаше толкова неестествено и странно, че в първия момент му заприлича на маскирана. Усети неудобство заради нейната нелепост. Беше стройна, но не висока, на не повече от двадесет и пет години, с многообещаващ задник, тънка талия и развълнувани от нещо преживяно, преливащи гърди. Не успя да зърне лицето и, то се губеше зад тази комична воалетка и затъваше в хлиповете и. Тя плачеше. Раменете и притрепваха и я издаваха, бе грижливо опакована, носеше бял косткзм, бели ръкавици и бели, копринени чорапи. "Бели чорапи!" - споменът за оная мулатка, за проститутката пред киното на 77-а улица го връхлетя толкова жив и поразяващ, че изпита възбуда. Отпусна и кръстоса пред себе си ръце, за да се прикрие.
     - Защо ме гледате така? - попита свадливо тя и овладя сълзите си.
     - Как? - обърка се той.
     - Хищно, ненаситно и животински...
     - О, извинете, госпожо, - Джулс извърна глава.
     - Всички вие... Всички мъже са животни - изрече наежено.
     - Е, Все пак има изключения.
     - Всички мъже, които познавам, са животни - гласът и бе леко дрезгав, но мелодичен, сякаш изпяваше думите си, - освен баща ми, разбира се. Стана му смешно, всъщност дожаля му за нея.
     - Мисля, че твърдението ви е пресилено, госпожо. Тя се взря в скръстените на слабините му ръце и изглежда проумя смисъла на тяхната смиреност.
     - Но защо, по дяволите, ме гледате така?
     - Как? - попита той. Стори му се, че този път тя се усмихна.
     - Защо не седнем?
     Жената го изгледа с нескривано пренебрежение, после одобрително кимна и свали шапчицата с воалетката. Тъмночервеникави коси засипаха раменете и. Видя му се ослепително, убийствено красива.
     - По дяволите - каза, - можем да пийнем по едно питие. Днес е Денят на благодарността...
     Тя предпочете масичката до олющения френски прозорец. Навън величествено притъмняваше. Парчето океан между фасадите на отсрещните къщи се отдалечи и посивя, напомняше цвета на излъскан камък. Отново му се стори, че долавя Възбуждащия мирис на водорасли и на разплод.
     - Аз съм ирландка - каза тя, сякаш искаше да го предупреди за нещо страшно важно. Очите и се присвиха зелени и загадъчни. После отново нахлупи смешната си шапчица и се скри зад воалетката.
     Сервитьорът запали свещта пред тях, донесе голям "Блъди Мери" за него (коктейл от водка с доматен сок и табаско - лютив сос б.а.), а не беше пил от флота, "Манхатън" (коктейл от бърбън, вермут и лед, с една червена череша б.а.) за нея и ги забрави. Преди да отпие, тя бръкна в питието си, лакомо изяде черешката от чашата, погледна го, облиза пръстите си, но не се засрами. Държеше се непринудено, свойски, сякаш бяха стари приятели и нямаше какво да си кажат.
     "Това може да се случи само в Америка - помисли си Джулс, - двама непознати да се срещнат случайно и сетне да споделят Деня на благодарността." Каза и го, тя се засмя и безпричинно го потупа по ръката. Кожата и беше шоколадово смугла, като на летовник, почернял нейде из плажовете на Флорида, ала почернял подозрително равномерно. Това го беше подвело да я помисли за мулатка.
     - Ами тогава да се запознаем - изрече го по особен начин. - Името ми всъщност е смешно.
     - Но трябва да ми го кажеш.
     - Дорис - сякаш го изпя тя.
     - Защо да е смешно? - удиви се той.
     - Защото е мое...
     Отговорът и беше странен и той премълча. Отпи от коктейла си.
     - А ти, ти кой си?
     - Джулс Гарфънкъл - бе разкопчала сакото на косткюма си, гърдите и го повикаха и без да го желае, той отново усети познатия гъдел в панталона си.
     Тя сбърчи чело, замисли се за миг, после подскочи.
     - Да не искаш да кажеш... чак ме е страх. Той неразбиращо повдигна рамене.
     - Абе ти да не си някой на Арт Гарфънкъл?
     - Той ми е брат - изрече го скромно. Ненавиждаше този въпрос.
     - Но Арт Гарфънкъл... великият Гарфънкъл, непостижимият Арт - тя се задъха, приведе се, едрите и гърди се опряха в ръба на масата - и ония другите, Пол Сайман, и бийтълсите, това бяха моите идоли в Сан Франциско. Знаеш ли как звучи брат ти в едно скапано общежитие, в една голяма и празна вечер? И досега притрепервам, когато чуя "El condor passa", "Sound of silence" или, господи, "Misters Robinson".
     - Защо в Сан Франциско? - прекъсна я той. Мразеше да го припознават с брат му.
     - Знаеш ли какво е идол, бе човек? Знаеш ли как стоят неговите снимки в една голяма и празна стая, натъпкана с гащите на още три колежанки?
     - Той е и мой идол - и това беше вярно, - но те попитах какво си правила в Сан Франциско?
     - Как какво? - удиви се искрено Дорис. - Там учих и завърших Станфордския университет, вярно той е в Силиконовата долина, но си е на хвърлей място от Сан Франциско.
     - Работя за Юнван - топ неопределено кимна към улицата навън, - и поне петдесет пъти съм летял до Сан Франциско. Красив град, но прескачах за ден-два, не успях да го разгледам. Радвах му се от хотела...
     - Защо не се обади, бе човек? Гледай ти, той бил братът на Арт Гарфънкъл...
     Джулс кимна. Засегна го това, че тя не знаеше какво е "Юнван" - навярно първата компютърна компания в света.
     - И си говориш с него ей така, правите здрасти, пипаш си го, нали?
     - От дете - засмя се накриво Джулс, - пудрил съм дупето му.
     - Нали после той изигра главната роля в "Параграф 22"? Страхотен филм, прочетох книгата едва когато се върнах тук, в Ню Йорк, при оная, моята разплакана майка.
     -Да.
     - Гледай ти какъв късмет извадих - каза Дорис и изрови от чантичката си кутия с цигари. По дяволите, тя пушеше, от неговото, от най- силното "Марлборо". Каза и го. Взеха си по още един коктейл, той - "Ръсинейл" (скоч, смесен с ликьор дръмбули - б.а.), тя - "Маргарита" (бакарди с малки зелени лимончета - б.а.), мигом бръкна в чашата, извади зелените лимончета, сдъвка ги и облиза пръстите си, потретиха, после тя си поръча бадеми и двоен бърбън с много лед, както го обичаше Апра.
     Говореше бързо и задъхано, сякаш стъмняването навън и близостта на неминуемата им раздяла я плашеха. Разказваше за себе си разпокъсано, хаотично, някак панически. Беше плакала, защото баща и изчезнал, от три години тя го търсела непрекъснато и навсякъде, а най-вече в такива домове за необвързващи запознанства, защото, твърдяла майка и, по природа той бил авантюрист и обичал да обира пяната на всякакви непочтени запознанства. Това не просто го развличало, правел го естествено и без да се вмисля, както пием вода и дишаме.
     - И днес, в най-светия празник на пуйките - изрече го сериозно, без ирония, - реших да опитам късмета си отново. Дойдох в тая дупка, понеже мама твърди, че той често я е посещавал - тя изтрополи с маникюра си по масата, повдигна воалетката, изгледа го, сякаш очакваше помощ от него и отново я спусна над очите си.
     Точно по тази причина била принудена да се облече като пансионерка в католически колеЖ, да си слоЖи Жалкия, но всяващ респект костюм, тя мразела белия цвят, да заеме тази отблъскваща шапка от разплаканата си майка, а воалетката трябвало да я скрие, да я предпази от чуждото любопитство, от навлеците и мириса на срам в тази къща.
     - Тук всички ме заглеждат между краката, сякаш там нося математическа задача и това ме изнервя. Вбесява ме. Воалетката ми се видя като броня на рицар, ала колко крехка се оказва понякога и най-здравата броня... - тя неопределено кимна към него и Джулс изпита вина. - Исках да дойдем двете с разплаканата ми майка, но тя отиде да тича за здраве. Каква безотговорност? - Мисълта и подскачаше като пингпонгово топче, Джулс се напрегна.
     - А баща ти? - попита той, просто трябваше да каже нещо.
     - Няма го, разбира се, го няма в тая дупка... Представяш ли си, колко е лесно човек да бъде наранен - "представяш ли си" беше някакъв словесен тик на Дорис, изричаше го с наслада, както той произнасяше всеобемната за него дума "правилно", - да бъде съсипан в един ден като този? Дето се прави на празник... Тя отпи мъжка глътка от уискито и облиза лъстивите си устни.
     - Така е - подкрепи я Джулс, ала тя нямаше Време за него.
     - Сама жена каза, - завряна и забравена в този варварски град... С баща ирландец и майка еврейка, за която едничкото удоволствие В Живота, единствената и радост е да плаче. Когато чу, че майка и е еврейка, а по старозаветните закони то означваше, че и Дорис е еврейка, Джулс потръпна, но не реагира, не и го каза.
     - Хайде, ти си умен, ти си Гарфънкъл, брат на оня..., на моя Арт, редно ли е така да постъпва една майка?
     - Не е... - побърза да се съгласи той, усещаше се объркан, вече пипнал и утешен, а моЖе би щастлив.
     - Нали ти казах, че си умен...
     Пороят от думи го заля отново, бяха толкова неочаквани, несвързани и цветни, че нямаше време да ги осмисли. Разказа му за крайбрежния булевард на Сан Франциско и океана, "ама да видиш океан, не като това блато около Ню Йорк", за улиците, които подобно бабички се катерили и слизали от хълмовете, за богаташкия квартал "Пацифик хайц" с най-приказния изглед на света, "там в един раздрънкан понтиак загубих девствеността си, ама да видиш девственост, после пет дни кървях".
     - Представяш ли си, дявол да те вземе? Зашеметен от тази с нищо непредизвикана искреност, той кимна.
     Станало случайно, този кретен Джефри не и бил дори приятел, бил пъпчив и играел като несменяемо крило в колежанския отбор по американски футбол. През цялото време мълчал и се наливал с бира, подмамил я със загадъчния залез над залива, залезът бил навсякъде, дори у нея, а после го разкъсал в неподготвената и утроба. Джефри бил тъп, но оная му работа била груба и огромна, "направо медицински случай". Изпитала болка, по-скоро удивление, погнуса и закъсняла ярост, и тои, Джулс, дето е брат на непостижимия Арт Гарфънкъл, знае ли, може ли да предположи какво означава в нейното семейство на благороден ирландец и еврейка, баба и се хвалила, че никой никога не я е зървал гола, а само по нощница, да загубиш невинността си в една вмирисана на кецове кола?
     - И знаеш ли защо позволих на оня Джефри да ме олигави? Джулс виновно повдигна рамене.
     - Защото беше чистокръвен ирландец, беше риж до последния си косъм и приличаше на баща ми. Носеше същите старомодни костюми и двуцветни обувки, ама да видиш обувки, с бомбета като "Бони & Клайд". Направо бе одрал кожата му. Но ако татко беше научил за моя позор, щеше да умре - Дорис избърса сълзата си, вгледа се в Джулс, сякаш му беше споделила съдбовна тайна. - Той пак е мъртъв, макар, надявам се, да си е жив и здрав, обаче преди три лета се сдобри със себе си и изчезна. Този път, изглежда, се пръждоса завинаги. Не ни изостави, както повтаря разреваната ми майка, просто се махна, отнесе се, стопи се. Представяш ли си? - беше пияна, утешена, а може би щастлива.
     - Да - произнесе завалено той. - Съжалявам.
     - Тогава бях принудена да постъпя в оная противна търговска къща за продажба на понтиаци, направо ги мразя тези трътлести коли, вече знаеш защо... - каза тя.
     Дорис взе чашата си, повдигна воалетката, за да отпие и едва сега забеляза луничките й. Те бяха опъстрили страните и, подчертаваха нацупеното и изражение и тя му заприлича на момиченце. Дръпна си от неговата цигара, облиза влажните си устни и изпусна няколко кръгчета.
     - Аз рисувам, говоря сериозно, мечтата ми е да стана художник!
     Замълчаха. Цялата и история му се виждаше налудничава или несръчно съчинена, нещо дълбоко в него не вярваше на думите й, съпротивляваше се, но той си беше пипнал, тя някак безотговорно красива, навън самотата го плашеше. Нищо не го интересуваше, беше му хубаво да я слуша, така бе сигурен, че са заедно. Отново му заприлича на мулатка. Не и го каза. Не желаеше да разсейва нея и своето блаженство.
     - Само едно не успях да разбера - попита тихо той, - какво, по дяволите, търсиш тук?
     - Как така не успя, бе човек, нали си умен, нали си Гарфънкъл... Майка ми идва в тая дупка. Вяло и непрекъснато. Откакто татко замина, тя или плаче, или се запознава с някой плешив кретен... но никога с ирландец сега, забулена от воалетката, тъгата и изглеждаше непоносима. "Може пък и да е вярно" - помисли си Джулс. Луминесцентните лампи по улицата излъчваха хлада на морга, но вътре беше горещо. Потеше се.
     -А ти?
     - Какво аз?
     - Не ми казвай, че е нормално насред Деня на благодарността да се натресеш в тая кочина за запознанства - изрече го без упрек, с някакво подкупващо опрощение. Джулс се смръщи и засмука незапалената си цигара.
     - А ти? - повтори упорито тя и властно изпъна гърдите си. Прималя му.
     Тя се прозя, протегна се, но не защото и беше скучно. През полупрозрачната блуза отново усети палавината на гърдите и. Едри, зрели, настървяващи го, защото поне в този миг бяха изгубили предназначението си да изхранват. Дорис проследи погледа му, ясно усети глада му.
     - Гледаш ме - каза, - а не ме виждаш, защото харесваш луничките ми, нали?
     Произнесе го с тъга, думите и бяха толкова абсурдни, че той се обърка, но отмести очи от деколтето и. Изглежда тя също си беше пийнала, а може би по някакъв необясним, свой си начин се чувстваше и щастлива?
     - Горкият, и ти си безмилостно сам - усмихна се вяло, а после замислено прибави: - Какво ли не правят едни никакви лунички... Представяш ли си? Свещта догаряше В свещника. Навън съвсем се беше смрачило. Плати и остави голям бакшиш на сервитьора. Излязоха, тъмнината беше запалила Манхатън, сега хаосът и подредеността в този удивителен град му подейства като докосване на близък човек. Обичаше Ню Йорк не само защото беше роден тук и познаваше цялата му безбрежност от Дантелената сграда (небостъргача на "Крайслер" - б.а.) до китайския квартал, Лонг Айлънд и руските ресторанти по Брайтън бийч, но и заради онзи магически живот, който течеше Високо по етажите над авенютата и тесните улици, който едва се усещаше, ала го обгръщаше, упояваше го и властваше над него като детските му мечти. Трябваше да вдигне глава и тогава падаше към небето, срутваше се в бездната на надвисналите сгради, в трудността да понесеш величието на нещо, което е непрестанно около теб, а сякаш го няма. И досега се прехласваше в Ню Йорк, но не и го каза. Нямаше смисъл. Беше паркирал неправилно и върху страничното стъкло на колата си намери "честитка". За тази вечер с Дорис бе потрошил двеста долара. Вече караше "Линкълн", беше го купил на старо, колата меко и безшумно потегли, някой отзад наду клаксона си, защото несъзнателно бе запречил движението му. Изруга наум. Включи касетофона с касетката на Арт, която носеше винаги със себе си. Спотаено слушаха. Мълчаха. У Дорис изглежда се бе върнала тъгата. Тъгата и споменът за нещо само нейно, пропуснато. Сега в затвореното пространство на колата се чувстваха като непознати, поне той беше страшно напрегнат. Тя бе накривила смешната си шапчица, спуснатата и воалетката напомняше кепенец на прозорец. Беше се затворила като къща и никой, изглежда, не бе в състояние да надникне в нея. Живееше с майка си в Брик Чърч, китно градче в близост до Ню Йорк. В къща с неокастрени храсти и своята странност, със самотата си, много по-късно Джулс щеше да го разбере, всъщност с лудостта си. Прекосиха Хъдсън ривър през Линканловия тунел, излязоха на аутострадата към Ню Джърси, той караше бавно, не му се пристигаше. Не му се оставаше сам, а не знаеше как да и го каже. Беше отъпял от алкохола, от неочакваността на тяхната среща и своята идиотска изповед, от съзнанието, че все някога пътят пред тях ще свърши и ще се разделят. Беше отъпял от себе си.
     - Щом си брат на Арт - каза с променен, делови глас тя, - значи си евреин.
     - Евреин съм - съгласи се той.
     - Чувала съм, че евреите са страшно стиснати - произнесе го с акцент, което трябваше да му подскаже, че е чистокръвна ирландка, - и във всичко ги бивало.
     Тя погали наболите му страни и зарови пръсти в косите му. Жестът и бе ненадеен и свенлив, но на него отново му прилоша от възбуда, ръцете му се разтрепериха на Волана.
     - Така е... - едва успя да изрече.
     - Странно, ти не си рижав, но по нещо приличаш на баща ми - Дорис повдигна воалетката си, изгледа го изпитателно както в оная къща за запознанства и неуверено изрече: - Я виж, мотел. Защо не си вземем една голяма и празна стая в тоя скапан мотел?
     Помнеше мириса на препарат срещу хлебарки и че поръча шампанско, а не бе пил от флота. Неопитността и. неумението и да овладее срама си, мъчителния си свян, бавното и събличане на змия, която се измъква от кожата си, гърдите и, толкова лъстиво пищни, че го разсейваха, пречеха на желанието му. Тя махна всичко от себе си, свлече дори жартиерите и белите чорапи, но остана с шапчицата си, приведе се към туптящата му напращялост и повдигна воалетката, като че ли участваше в ритуала на сватбената си церемония. После съзнанието му се изтри от тежестта на голотата и, от оная пълнота на проникването, каквато никога не беше изпитвал, от стеснителните и, но престъпни и омайващи движения. Последва гладът след пълното насищане, месоядният глад в слабините му, подтискан от години за още и още. Воалетката скриваше лицето и и слава богу луничките, детското у нея, от което щеше да изпита неудобство, устата и повтаряше едно вибриращо "о, о, о...", сякаш се бяха загубили и този звук бе ехото от тяхното намиране. Най-сетне Джулс се отдръпна и потта го заслепи. Очите му смърдяха, но той надникна в разтворените и бедра, като че ли се беше върнал в Куинс, в оня вмирисан на пържени картофи пъб, където го бе хипнотизирала безпътната мулатка. Зърна някакво подобие на китайски йероглиф, изписан с червена боя и с много дебела четка.
     На другата сутрин той се прибра късно сутринта. Направи горчиво кафе и си разбърка две чаши с поливитамини. Усещаше се опустошен, излъган и преситен едновременно, и в същото време странно безгрижен, сякаш беше изпълзял от отегчителна болест. "Това може да се случи само в Америка" - помисли си с някакаква пресилена войнственост. - Дорис? Името и наистина е смешно, защото тя се казва така."

ВЛАДИМИР ЗАРЕВ
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма