Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Документална проза:

Поезия:

Есе:


Преводи:

Фрагменти:

Театър:


Книга 8 Книга 9
Статии
Театър
Кой служи в храма на Мелпомена- от П.А.
Who serves Melpomene – by P.A. 
 
     “Часът, в който не знаехме нищо един за друг”
     Авторски спектакъл на Боян Иванов
     Сценография и костюми: Елица Георгиева
     Музикално оформление: S.U.S.F.
     Хореография: Таня Соколова
     Драматург на постановката: Аглика Стефанова
     Помощник-режисьор: Адриана Петрова
     Участват актьорите:
     Анастасия Лютова, Биляна Стоева, Веселина Михалкова, Гергана Христова, Даниела Викторова, Мария Гинкова, Никола Мутафов, Пенко Господинов, Пламен Димитров, Симеон Лютаков, Стоян Радев, Христо Христов, Юлияна Чернева


     Спектакълът на Боян Иванов “Часът, в който не знаехме нищо един за друг”, поставен в Драматичния театър “Стоян Бъчваров” – Варна, има потресаващ успех сред зрителите. Вечерите, когато той се играе, залата е пълна и все с млади зрители. Те ръкопляскат спонтанно и с непресекваща енергия. Защото го харесват...
     “Елитната” театрална критика също го харесва. Дори го смята за едно от явленията на този театрален сезон.
     Без да отричам правото и аргументите на зрителите и на наречената от мене “елитна” театрална критика, смятам, че този спектакъл драстично и дори арогантно налага тип театър, който фалшифицира не просто театралното изкуство, но създава неверни представи за живота и човека, като го свежда до елементарни биологични функции и физиологични потребности.
     Режисьорският кръг, към който спада Боян Иванов, прави театър, като го обезличава, разрушава и напълно унищожава. Тези режисьори си служат с беден и сух театрален език, сглобяват спектакъл от етюди и скечове и превръщат актьора в дресирано кученце, което подскача, лае и се кланя. Поради бедна фантазия и недостатъчно въображение режисьорът предлага на актьорите лесни решения, изисква от тях елементарно сценично поведение и неща, които могат да бъдат в някаква степен интересни за студентапървокурсник, но не и за зрелия професионалист с претенции за високо майсторство. Въображението на Боян Иванов е наистина пределно скромно и еднопланово, ”вицово”, на битово равнище; текстът (доколкото го има) е пълен с пошлости, вулгаризми, мръсотии и е ( защо да го усуквам) напълно бездарен. Включването в репликите на персонажите (какви персонажи? Та актьорите са или само манекени - роботи, които трябва да поднесат поредния си тоалет или да покажат разкрепостеност, смелост и “свобода на нравите”) на думи и изрази, на начин на говорене от улицата, вестниците и телевизионните репортажи цели да ни убеди, че това е животът; че хората обичайно се държат по този именно начин, понеже са психиатрично неадекватни; че говорят така, защото не са личности, а биологични единици, способни единствено да отделят и да задоволяват първични нагони. Стремежът на автора-режисьор не е да се разкрият и постигнат характери, човешки драми, възходи или падения, душевни преживявания, а да се бръщолеви за физиологични дейности. Добре, не споря, че зрителите в залата потвърждават и одобряват с реакциите си тази теза. Но ще се радваме ли, че духовната бедност и невъзпитаност са спечелили толкова симпатизанти сред най-младите, че именно младите се радват и аплодират. Ако това, което се показва на сцената, и онова, което става в залата, е типична картина на днешния живот, няма ли да е по-разумно да не се самовъзхищаваме, а да се замислим над това докъде е стигнал днешния театър (в това число и ДТ “Стоян Бъчваров” - Варна) и да се опитаме да спрем този самоунищожителен нагон? Няма ли да е по-разумно и достойно да се възмутим, вместо да хълцаме от радост и удоволствие, че, видите ли, нашето изкуство се възприема “от народа”, а пуританите и консерваторите се дразнят и гневят.
     Театърът наистина е онова, което битува в живота, само че превърнато в изкуство. Той не е вестникарски или телевизионен репортаж, макар в този жанр да блика по-истинско изкуство отколкото в театъра. На сцената обаче, приютила “Часът, в който не знаехме нищо един за друг”, се подвизават повече кълчещи се статисти, които опошляват всичко и себе си най-вече и се измъчват с все сили, за да накарат зрителите да се хилят и ръкопляскат. На някои от тях дори им е интересно и играят с вдъхновение. Аз се питах, докато ги гледах, защо именно в подобен спектакъл са така всеотдайни и творчески задоволени. Отговорът идва лесно: защото тук е лесно. Тук не те измъчват с превъплъщавания в художествени образи, не им искат да мотивират действията си, да бъдат верни нито на натурата, нито на текста на автора. Тук е достатъчно да играеш себе си, да си такъв, какъвто си в тоалетната, в компанията и в бара. Няма нужда от художествени обобщения, правдивост на характера, извайване на образа, правилна дикция и т.н. На зрителя, който идва тук по дънки и с шапка, за да разпуща и се забавлява, му е удобно и добре, защото се изживява като на пийпшоу бар или на дискотека – при това с далеч по-малко разходи. Да, варненският театър е превърнат в място за забавление и задоволяване на първични инстинкти.
     Трябва ли изкуството да показва и тези страни на човека? Безспорно, но изкуството, дори когато се занимава с низкото и пошлото, е дейност от висш род, проява на възвишени чувства и помисли, а не е хомосексуална оргия или клюкарско сборище.
     Очевидно е, че варненската трупа е заболяла. Симптомите (засега, слава Богу!) са на простуда, но дори и да е само простуда, няма да е честно да спестяваме на болния истината за неговото състояние. Докато е в това си състояние, тази трупа ще бълва подобни постановки, но чрез тях тя ще се изражда и деградира. И ще лъже своите зрители, за да ги убеди, че тук е истинският живот и истинското изкуство.
     Постановката на “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” показва безперспективността на постмодерното изкуство, неговата естетическа немощ и социален фалш. Тя прикрива неспособността на режисьора автор, а и на театъра, да открояват реалните проблеми и да ги превръщат чрез творческата задача в естетическа реалност. Ние не можем да говорим нито за особеностите на режисурата, нито за едни или други актьорски постижения, защото всичко е на равнище студентски етюд или в най-добрия случай ескиз за вечеринка в театъра, на кръчмарска разговорка (сега това го наричат “парти”) между комплексирани мъже и жени с обратни наклонности.
     Бих искал да вярвам, че театър с традиции и високо изкуство в миналото като варненския Драматичен театър “Стоян Бъчваров” ще преодолее естетическата си простуда и ще намери сили да се очисти от полипите върху себе си.
     Дано.

     Б. р. Интервю на Антония Йовчева с Боян Иванов очаквайте в следващия брой.

П. А.
Снимки Емил Пенчев
 
 
Назад [ 8 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма