Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Преводи:

Проза:

Имена:

Отзив:

Дискусия:

Книга 8 Книга 9
Статии
Проза
“Време за богатство”- Ангел Г. Ангелов.
“Time for wealth” by Angel G. Angelov. 
 
     Ангел Г. Ангелов e pоден в Пазарджик, живее във Варна. Автор е на белетристичните сборници „Невъзможна любов” (1984), „Оживление в мравуняка” (1993), „Плах опит за докосване” (2002) и на романите „Закуска по обяд” (1991) и „Сутрешни залези” (2000).
     
     Откъс от подготвяния за печат роман „Бъдещето на отминалото време”
     
     Взривяването на Пространството разпиля задрямалото Време, плесенясалите му късове се понесоха в най-неочаквани посоки и в своя неразумен летеж понякога се сблъскваха със случайно изпречили му се парчета Разум. Притежателите му бяха най-различни, непредвидими дори, носители на дарени умения, понякога неподозирани, непроявявани с векове поради липса на условия, но съхранявани незабележимо в очакване на подходящия миг. Този внезапен Взрив, това колосално освобождаване на дълго стаявана енергия изигра ролята на въпросния Миг...
     Бъдещия Богаташ (Б.Б.) се събуди мъчно, изпосталялите му от вековно гладуване пръсти скърцащо разтъркваха гурелясалите му очи, полуотворени за настъпващата смрадлива Светлина. Миришеше тя на развалени яйца, на сперма и на зачатие, на обещание, което ще се сбъдне някога и някъде. Б.Б. нямаше време да мисли за атакуващите го обстоятелства, затова гледаше да се справи с настоящия момент на разсънване, в което той съзираше нещо като прераждане. Разбира се кандидатът за богатство дори не подозираше какво всъщност го очаква, но неговото собствено бъдеще той по никакъв начин не свързваше нито с Бъдещето на Отминалото Време, нито с каквото и да е бъдеще. Очакваше той само и единствено Богатство, огромно зашеметяващо, непредставимо, Бог знае как използвано, развращаващо, облъчващо, убиващо, смазващо, пораждащо злоба, завист, егоизъм, долни страсти и разврат. Разбира се, Б.Б. не мислеше за всичко това, вонящата му постеля беше подгизнала от кисела пот, нашарена беше тя от различни по големина петна от вкоравена семенна течност, поръсена там по различни поводи и от различни индивиди. На семплия човечец му беше омръзнало да бъде Никой, макар че през столетията изминал живот винаги беше се старал (според скромните си възможности) да се издигне, да успее, да бъде „първа ръка”, да го хвалят (колко сладко нещо е хвалбата!, мислеше си, без да го казва Б.Б.). Взривът като че ли беше онова дълго чакано обстоятелство, което щеше да го превърне в мечтания Човек, в човека с власт, с особена сила и влияние. Сред вонята той не се опитваше да си представя точния път, който трябваше да го доведе до другото му състояние, до прераждането му, което пък от своя страна щеше да го заведе в друга страна, а може би и на друга планета. Сегашният човечец смътно чувстваше, че неговият миг наближава, че времето му идва и той трябва да го оплоди, независимо от качеството на семето си, независимо от това какви отроци щяха да се пръкнат. За това той не мислеше. Б.Б. се интересуваше само и единствено от забогатяването. Свистящите куршуми по този път, осеян с трупове, може би разплаканите Деца и Човеци, както и зацапването на съвестта, неспокойният сън на гузността, бяха далечни и почти неизвестни понятия за него...
     Надигането от постелята, решението му да се оттласне от дъното му се сториха възможни и навременни. Б.Б. се поизми над стар ръждив леген, намери многократно прана, но все пак сравнително чиста тениска, вчеса гарвановочерната си коса, лъскава от гелменте, погледна се в огледалото с проядена амалгама и съзря човек, готов на всичко. Протритите му дънки и старите му маратонки бяха удобни дори за най-кървавите подвизи. Та когато се изправи пред Боса (така наричаха един тип подобен на Б.Б., но със значително повече връзки), той чу:
     – Издокарал си се... Да не отиваш да чукаш?
     – Отивам, но не където мислиш...
     – Слушам те! – губеше търпение Боса.
     – Сега по улиците е пълно с мангизи... Трябва да се наведеш и да ги вземеш...
     – Така ли? А знаеш ли, приятелче, че можеш да останеш без пръсти при това твое посягане...
     – Знам – не се смути Б.Б..
     – А знаеш ли къде точно трябва да се наведеш?
     – Досещам се... Тук съм, за да съм по-сигурен за мястото...
     – Ласкаеш ме – направи гримаса Боса, която трябваше да замести усмивката. – Но мога и да ти помогна. При едно условие...
     – Казвай! – губеше търпение вече Б.Б.
     Векове по-късно Боса си спомняше този разговор и сред мъглата на простреляното си съзнание долавяше въпросите и самопроклинането си, долавяше лекомислието си и онази непълноценност, която в края на живота си той с болка признаваше само пред себе си. Б.Б. също не забравяше този разговор, пазеше си го Той като скъпо начало, като отправна точка и само понякога, загледан в Бъдещето на Отминалото Време, съзираше някои негови недостатъци, естествените грешки на растежа, на самоусъвършенстването и на пропуските, допуснати от липса на исторически опит.
     Бъдещият Богаташ (Б.Б.) вече беше Богаташ и като Б. той беше променил своята външност неузнаваемо. Не беше напълнял много, но беше натрупал килограми и противната му изпосталялост беше изчезнала. Наедряването му придаваше солидност, някакво доверие излъчваше на моменти, но се съпътстваше тя и от неочаквана, плаха сприхавост, незабележима нервност, която се появяваше изневиделица, внезапно връхлиташе околните, като тайфун ги помиташе и ги оставяше недоумяващи. Понякога тяхното недоумение се съпътстваше от остри непоносими болки, предизвикани като че ли от природни бедствия. В такива случаи Б. се хилеше нагло, доволен от перфектната жестокост, отгледана и развита през времето за натрупване и заграбване на Богатството, доволен, че е успял да се отърве от съжалението, съчувствието, милозливостта и човещината, които, мислеше си той, някога го правеха слаб и безволев... Б. се възправяше с пренебрежителна наглост към цялото Мироздание, препречваше бронираната си кола пред другите обитатели на Пътя и мълчаливо им казваше: „Аз го мога! Само аз си го позволявам, значи съм повече от вас...” Липсата на отговор често възприемаше като лична обида, но истинската причина беше посетият страх, вечното чувство на живите твари във Вселената.
     Б., който освен килограми беше натрупал и опит в грабенето, започваше бавно и предпазливо да се покрива с непозната до този момент кожа. Погледната през силно увеличително стъкло, по нея се забелязваха странни образувания, които много напомняха рогови плочки или дори някакъв вид люспи. С просто око те не се забелязваха и околните не подозираха с кого имат работа. Възприемаха го те като нормален човек и тази заблуда често им струваше скъпо. Привидните победи на Б. го вдъхновяваха за подготовката и създаването на нови маскировки, които, гледани без оптически приспособления, напомняха външния вид на порядъчните хора. Нещо повече, заприличваше дори на умен човек, та по този начин се създаваше нещо като хармония между Богатството и Ума. Сред просторите на тукашния свят такъв тип съответствие не би трябвало да учудва никого и може би точно поради тази причина маскировката на Б. се доближаваше до идеала за успялия човек. Много се гордееше с това си измамно постижение. Погледнато безпристрастно, постижението беше грандиозно. Той знаеше, че Създателя не го беше дарил с истински ум, но го беше снабдил с други качества, чрез които най-вероятно го изпитваше. Затова и ролята му на умен човек го привличаше неудържимо. Съзираше в нея престиж и подреденост, спокойствие и достолепие, сигурност и уважение, както и трудно преодолимото желание да бъдеш такъв, какъвто не си. Ролята на умен човек нямаше нищо общо с току-що покарващите люспи, отнасяше се към тяхното появяване като към снабдяването с придобивка. Б. знаеше как ще ги използва, знаеше той и как ще протече по-нататъшната му промяна. Гордееше се с това, че не се стремеше да стане по-добър, по-благороден, да добие висок морал и добродетели. Стремеше се той към съвършенството на професионалния престъпник, на перфекциониста, за когото прецизното замислено и изпълнено престъпление се равняваше на високото постижение, достигнато от нормалния човек. От истински умния човек, създаден такъв и изглеждащ такъв без нужда от маскировка. Поривът на Б. към Богатството той си обясняваше с това, че притежава качества, нужни за да го спечели. Но имаше и друга причина, за която той никога не говореше, дори си забраняваше да мисли. Само чрез постигането му можеше да стане важен. По никакъв друг начин! Беше опитвал вече. Но точно този вид порив към Богатство можеше да го постави другаде. Почтеният, обикновеният, бавният, търпеливият, скучният, трудолюбивият, сигурният, безцветният, отегчителният начин за натрупване на Богатство беше непостижим за него, опитвал беше вече многократно... Б., когато беше Б.Б., знаеше, че ще стане Б., но никога не успя да се подготви за това бленувано състояние, никога не успя да научи какво значи да бъдеш Б. Надяваше се на интуицията си, на вродената си интелигентност и на насажданото му схващане, че когато дойде Богатството, то само ще покаже какво ще върши. Сега, когато едно от Времената го връхлетя, той усети как кожата му се променя, усети той своето наедряване, заякването на врата си, усета за властването над някои хора, над част от битието, усещането за всепозволеност и онази важност, която винаги смътно беше пожелавал. Мирозданието го гледаше с насмешка, която не му показваше – не искаше да слиза до него – и затова той не усещаше какво го заобикаля.
      – Ако искаш да постигнеш нещо, трябва да вървиш право пред себе си – перифразираше известен писател бившият Б.Б.
      И понеже никой не му противоречеше, оставаше с впечатление Той, че показва на Света постигнатата си мечта, както и вечно бленуваното могъщество. Все пак, част от облаците му се плезеха, плюеха го дори, макар че Той възприемаше това като обикновен дъжд, който рано или късно ще спре, ще се извали, а неговата неразтопяема същност ще остане, защото се съдържа в изначалната му направа. Някогашният Б.Б. беше почти неузнаваем, но при по-внимателно разглеждане на конструкцията му можеха да се забележат строителни елементи от бившата му направа. Похотът живееше пълноценно и до ден днешен сред наедрялата му биологична обвивка, а астралното му тяло излъчваше непонятни вълни в инфрачервения диапазон. Неунищожаемостта на този всевечен порок караше някогашния Б.Б. да се хили нагло, а всъщност казваше:
      – Чукам, значи живея...
      Не си вярваше, разбира се, но му беше приятно да го казва, особено в обкръжението си, което беше снабдено само с една-единствена функция – ръкопляскаше изискано. Това си беше умение, малцина го можеха, така както мнозина не умееха да убиват изискано, перфектно, безмилостно, усмихнато, непоколебимо, точно, жестоко, функционално, прецизно, професионално, безчувствено, роботско, хазартно, безмислено, съчувствено, както и със състрадание към жертвата. Бившият Б.Б. дори не се опитваше да придобие тези качества на усъвършенстването – неговата цел беше доста по-примитивна. И макар че никога не се опитваше да я изразява с мисъл и дума, знаеше чудесно как да я постигне. Похотта временно му пречеше, но Той никога не беше й се отдавал кой знае какво значение. „Похотта, казваше той с усмивка, е вратата, която може да те отведе към сладостта, но и към сгромолясването. Зависи как ще минеш през нея...” Поне в първите столетия Б.Б. беше много внимателен с Похотта. Младата плът, изпосталяла от недохраноимане, беше надарена с емоционална и полова мощ, които заблуждаваха Б.Б. и неговият разход на енергия беше разточителен. По-късно, в едно от другите Времена, вече гледаше с пренебрежение към поривите на Природата, към Сатанинските изкушения и към слабоволевостта си, нещо повече, Той им устройваше състезания, на които гледаше сериозно, дори изследователски, за които му увлечения отиваха много от отпуснатите му енергии, но той аристократично махваше с ръка и продължаваше по избрания път, без да се съобразява с хулите и превзето-пуританските критики на лицемерно-недоброжелателните тръшкания на оная част от неговите наблюдатели, които се надяваха да се появят на повърхността, без да се гнусят от пяната, сред която трябва да покажат усмихнатите си личица-мутри. Б. вече не си зализваше катраненочерните коси с гелменте, нито ходеше с препрани тениски и стари дънки – копринени костюми от известни марки, скъпи обувки и луксозни коли – това бяха част от новите признаци, по които можеше да се разпознае новото битие на бившия Б.Б. Забелязваха се избелени участъци сред тъмнотията на косите му, някои от Времената се грижеха за тези промени, които снабдяваха този човек с някаква форма на благородство. Моментният му образ не показваше откъде е дошъл, нито как е създаден. Той просто казваше: „Ето ме! Ако ще ме разгадавате, разгадавайте ме... Няма да ви помагам...”
     В недрата на Отминалото Време най-вероятно се съдържаха кодовете, чрез които можеше да се надникне в днешната същност на това хуманоидно образувание, но това ровене също изискваше разход на енергия. Някогашният Б.Б. почти не ходеше по обикновени улици, погледите му се промушваха през боядисани мъгли, сънищата му се населяваха с познати чудовища, кръвта им плискаше звънливо, опитваше се той да я събира в шепи, но тя като живак закачливо му се изплъзваше, а чудовищата полуусмихнато му въртяха заканителен пръст, в резултат на което плувваше в пот от усилията, полагани за прогонването им. Б. все по-често диреше спасение в различни течности, разни видове прахове, както и в разноцветни хапчета, подхвърляни му от Вечния Изкусител умело и незабележимо. Неспирното тичане към Богатството, прескачането на вечни всякакви локви, страхливото поглеждане към Небето, разстрелът, който го дебнеше от Звездите, предсмъртните хрипове на Боса, обратното Време, в което му се налагаше да живее, го изморяваха нечовешки, но тази умора нито веднъж не го накара да се замисли за смисъла на вървежа си. Детските славееви песни, коравата постеля и коравият хляб, протритите три четвърти панталони, следите от колана на баща му по кльощавото му задниче, сълзите и ракиеният дъх на майка му, болестите на куцата му сестра, върлите псувни на баща му, злостният побой над изпосталялото конче, което се опитваше, но все не успяваше да изтегли претоварената талига на баща му, го връхлитаха на най-неподходящи места, в най-неочаквано време, замеряха го с вонливите пръски на блатото, а той се опитваше да ги изтрие, да ги прикрие чрез отмиване, интензивно дезодориране и безкрайни опити за забрава. Някогашните му съучастници в краденето на яйца, дини, пъпеши и всякакви плодове от хорските градини днес не го търсеха, стараеха се да не общуват с него от страх, срам, а може би и от гнус, макар че когато случайно го срещаха сред кожата на бронираните му коли, даваха вид, че срещат първата си дружка. Лицемерието им беше самоопазващо, охраняваше то собствената им цялост, лесно накърнима от непредвидимо избликващата унищожителна жестокост, спотаила се привидно в изкуствено облагородената му външност. Вътрешните унищожителни бури, зародили се по времето на коравия къшей, помитаха в миг благоприличието, устоите, обикновените разбирания за нормалност, узаконяваха липсата на логични действия, както и ненаказаната всепозволеност.
     Б. не се сещаше да търси оправдание в онова време, не защото не би могъл да го намери, а защото никога не му минаваше през ум да се оправдава. Всичко, което вършеше, всичко, което постигаше, той възприемаше като нещо, което му се полага, като нещо, което отдавна е трябвало да получи и само злата Съдба е забавила досега въздаването на справедливост. И лошите хора, разбира се. Онези, некадърните, завистливите, порядъчните, безрисковите, пеещите, безгрижните, безсребърните, усмихнатите, щедрите, благородните, всеотдайните, себепожертвователните нормални хора, които, според Б., никога не успяваха и които, пак според него, трябваше да наторяват земята, от която той трябваше да събира златните плодове, дадени му даром. Не се съмняваше той в правотата си, не го спохождаха терзания, нито угризения, а само животински страх го сковаваше по време на пристъпите. С вековете те зачестяваха, но не защото остаряваше, не защото отпуснатата му енергия намаляваше, а защото се препълваше възможността му да поема блага. Пристъпите бяха някакъв знак, както и особената кожа, която го спохождаше. Но разчитането му също изискваше енергия, както и специални сетива, за които той дори не подозираше. Б. не беше от най-мислещите същества, Създателя го беше надарил с устрем, решителност, непоколебимост и постоянство, но беше го оставил сам да избере в каква посока да ги насочи, в каква каруца да ги впрегне и с какъв товар да я натовари. Заглеждането му в Звездите беше по-скоро от слабост, която той злобно прогонваше, от която той се срамуваше и криеше като грях, като споходило го унижение, като падение, за което никой не бива да узнае. Живакът, който изтичаше между пръстите му, мокреше дланите му, оставяше неизтриваеми следи, които полека, незабележимо, проникваха в плътта му, убиваха клетките, изпречили се на пътя им, смилаха ги чрез живачената си същност и поради тази причина Б. все по-често усещаше мъка в дланите си, във вътрешната си същност, спъваше тя всеизвестния му устрем, а цветните мъгли, през които гледаше през последните столетия, коварно се сгъстяваха.
     Заспиваше мъчно, със страх, рееше се сред лепкав простор, който много приличаше на гъста вода, в тялото на която плуваха риби, оваляни в галета, приготвени за паниране, дишаше вода и това го затрудняваше, дробовете му мъчно свикваха с влагата, наоколо му плавно се поклащаха кафяви водорасли, а по стените на помещението, запълнено до тавана с течност, се забелязваха мръсни думи, изписани с изпражнения. Страхуваше се да не свърши малкото разтворен кислород, трескаво търсеше отвор в стените, те се ронеха, тук-там фаянсовите плочки падаха с плавен трясък, откриваха под телата си оголени червеникави тухли, между които хоросанът беше се разлигавил, но когато се насочваше към бъдещите дупки в стената, тухлите се мобилизираха, втвърдяваха намокрената си същност, прогонваха мокротията и заставаха непоколебимо, готови да защитават стенната твърд. Б. се паникьосваше разхлипано, Нощта се смиляваше временно и той стъпваше с боси, влажни ходила върху мраморния под на замъка си, прислугата откликваше раболепно на услугите, които очакваше да поиска и които той не знаеше какви трябва да бъдат. Светлината го ослепяваше, сварваше го гол, свит и зъзнещ, подгизнал от съня си, объркан, надничащ в студа на миналото си, забравил, може би временно, да се успокоява чрез имането си – единственото му достижение, позволяващо на сегашното му тяло да се радва. Б. викаше на помощ злоба и гняв, змиите, които бълваше, се усукваха около зацапаната му аура, кълвяха из околното пространство, капките отрова полепваха по близката материя, оставяха те след себе си прогорени дупки, от които изскачаха неочаквани чудовища, но прислугата не ги виждаше, досещаше се тя за съществуването им, но понеже не беше получила заповед, дори не се опитваше да ги унищожи. А и не беше възможно, защото това бяха неговите чудовища, предназначени за него, негови създания за мъка и предупреждение, незаконните деца на похожденията му, с които щеше да си ходи навред и дори бягство на звездите не би го отървало от насилническото им присъствие. Б., без да ще, отделяше значително количество енергия за подхранването им, за тяхната издръжка и почистване, макар че в мислите си ги отпъждаше грубо и боязливо, треперейки и пъчейки се заповеднически и умолително. Неговите нощни гости нехаеха за усилията му, равнодушно и пренебрежително живееха живота си, същински дерибеи, усвоили поведението си от самия Б. – безпардонен джелатин към приближените си, когато го разгневяваха.
     Технологията на забогатяването му беше зловеща и ефикасна, яхнала порока, слабостта на човеците, тяхното несъвършенство и неразбран стремеж към щастие. Изборът му – безнадежден и единствен – светеше с мъртвешката светлина на отвъдното, с хрущенето на строшени кости, с греещата лепкавост на кървава слуз, с разхвърчани от взривове части от човешки тела, с милиони банкноти без мирис, както и със сладки преживявания, които го пресищаха и състаряваха. Земните му дни – преброени като на всички човеци – оставяха пулсиращи следи върху яркостта на изгряващия мрак, следи които го боляха... Запътен към сауната, към джакузито или към солариума, към залата с гимнастическите уреди или към залата за масаж, той всъщност бягаше от чудовищата си, като друг вид бягство беше поглъщането на изискани питиета, опиването с отровни гъби или маково семе. Жените не го радваха, купуваше ги в големи количества и за него те бяха само усъвършенстван модел на надувните кукли от еротичните магазини. Неговото нещастие не личеше, скрито беше то сред бленуваното от милиони благополучие, заредено с ярко несъответствие, което също беше трудно откриваемо. Кафеникавите корички по ожулените му детски колена го боляха и до ден днешен, а в утрешните часове на неизгрелия му ден се настаняваха и по-силни болки. Живеенето на Б. странно наподобяваше угояването на добитък. Трупането на мазнини и всякакви други тъкани при него беше заместено с трупането на всякакъв вид имане, с което той впоследствие щеше да нахрани чудовищата си, щеше да се опита да ги натрови с токсините, съдържащи се във веществото му и по този начин блестящо щеше да докаже безсмислието на богатството си, напразните жертви, усилия, кървища и страхове, живеещи успоредно с угояването на нищо неподозиращото му имане...
     Б. се потопи внимателно в басейна, чиято вода беше с телесна температура, не я усети, разбра само, че е по-гъста от въздуха, огледа са и разбра, че таванът е високо, недостижим, установи, че по стените нямаше никакви мръсни надписи, нито пък край него плуваха някакви риби. Отпусна се, каза си, че това е животът, а всичко друго са измишльотини и се зарече да не ги пуска повече в битието си, реши да ги изтреби, да разгради и последната им молекула, атом да не остане от плътта им, а ако все пак някой се опита да му достави нови чудовища, то тогава ще взриви Мирозданието. Намерил решението, успокоен, самоуверен, безбожен, привидно силен, Б. опитваше, не, заповядваше на клетките си да застинат в спокойствие, да се отърват от изнервящите вибрации и да заживеят в мир, безгрижие и непукизъм, да престанат с тормоза си, със своя невидим терор, както и с излишното изнервяне от спомена за участието им в минали кръвопролития. Приглушено, но все пак се чуваше от невидимите тонколони бодряческият глас на говорителката от местното радио, която всячески искаше да й повярват, че такива като Б. могат и трябва да бъдат унищожени и премахнати от живота ни, защото го мъчат, защото са злодеи, престъпници и мутанти и защото са се пръкнали незаконно. Този наивен гласец не обясняваше откъде се взеха хората като Б., защо се появиха и защо толкова дълго и необезпокоявани съществуват като неотменна част от днешното човечество. Нито пък казваше как да бъдат изтребени или поне обезвредени...
     Водата с телесна температура милваше кожата му, едва наболите люспи безчувствено я докосваха, в резултат на което му се струваше, че е защитен, изолиран и предпазен от външно въздействие, а това му даваше упование и вяра, че чудовищата са една измислица сред надстройката на човешкото съзнание, спохождащи го само, за да го проверят. Нежните изкуствени вълнички се сдобиваха със сребърни гребени, закачливо го докосваха, той не им обръщаше внимание, съсредоточен в следващата важна операция, сред веществото на която се съдържаха градивни елементи, от които при подходящи условия биха могли да се сътворят чудовища. Б. отново се опитваше да прогони мислите си, да се сдобие с бяло поле в съзнанието си, да спре движението на жизнените си течности, да намали до краен предел ударите на сърцето си, да замре същността му, а тъмнокафявите му очи затворено да виждат райски пейзажи, всеобщо спокойствие и тишина. Усилията му безтегловно увисваха сред водната материя, самият той не се докосваше до нищо друго освен до водата с телесна температура, губеше по този начин част от теглото си и въпреки забраните чуваше: „...благото, което желаете за себе, трябва да желаете и за другите.”* Стреснато се озърна, кротката вода се разплиска, гневен страх го шибна, непознаването на Гласа още повече разтрепера съществото му, нахлуха възмездителите, ехото повтаряше думите, потопи се, но и под водата го настигаха, излезе, загърна се с хавлия, тръгна към апартаментите си, запуши ушите си, но Думите бяха влезли във вътрешностите му, обсебваха го, гневяха го със смътно долавяната си правдивост, заемаха мястото на чаканото бяло поле и по естествен начин го променяха, макар и временно. „Благата на едного са блага за всички, правата на едного са права за всички”*, чу внезапно същия Глас, завъртя се около себе си, някогашната му катранена коса щръкна сред мокротата си, ужасените му очи разширено се взираха, търсеха изречените думи, взорът му пропадаше в дълбините на собствените му страхове, мозъкът му повишаваше собствената си температура, вътрешностите му пламтяха, подгонени от жалката си биологичност, в резултат на което се забелязваше един наплашен човек, приличащ по външен вид на подгонено животно. Но Гласа в никакъв случай не искаше да го плаши, нито да го мъчи, искаше той да му помогне, да го спаси, та затова и продължи: „Без Любов не може, но без омраза може. Без Истина не може, но без лъжа може.”* При това свое появяване този път въздействието върху Б. беше съвсем различно. Страхът му започна да се свива срамежливо, трескавите вибрации на уплахата затихваха примирено, гневната си енергия те стискаха в шепи, упояваха я чрез преглъщане и се опитваха да се измъкнат от обсебващата тъкан на текущото Време, макар че бягството беше трудно, невъзможно почти.
     Крачките му – забавени, почти безпосочни – го водеха към апартаментите му, мнима спасителна обител, сред която безпардонно и неканено се настаняваха демоните му, заплахите и страховете му, цялата оная паплач, която той беше отгледал несъзнателно през вековете, оцветени в тъмни тонове, изпълнени с лепкава материя, зловония и слуз. Когато влезе, когато захвърли мократа хавлия, когато се пльосна гол върху едно от огромните ложета, усети той безкрайната умора от вековно вършената работа, от текналите реки от кръв, от грохота на пращящи кости, от звуковите трептения, родени сред различни видове плач, но особено умиращо усети появата на Гласа, както и на Смисъла, хлуйнал от думите му. Отново се опита да спре телесните си движения, да спре мятането на мислите си, да стане неподвижен, замрял, приготвен за друг живот, за друг път и друго превъплъщение. Налягането в помещението леко се повишаваше - сигурна защита срещу проникване на прах, вируси, вредни бактерии, както и на неканени звуци, миризми и човешки въздействия. Въпреки притъпените си сетива усещаше той промяната, организмът му се съпротивляваше, опитваше се да преглъща, да изравнява вътрешния си напън, та по тоя начин да остане с разума си, да може да продължи онова започнато, което не осъзнаваше съвсем добре какво точно представлява, нито пък защо го прави. Липсата на гузност, непоколебимата му увереност в избрания път се сдобиваха с невидими пукнатини, полазваха те безшумно, без да съзнават скрития смисъл на появяването си. Съществото с вид на човек ги привличаше, криволичеха те около различните му видове тела, опасваха го невидимо и без да разбира, бавно и незабележимо, той беше разколебаван в посоката си. Случваше му се за пръв път, стреснат и смутен, той опипваше лицето си, търкаше очите си, търсеше огледало, не вярваше на мислите си, счуваха му се и други гласове, кикот кънтеше зад разноцветните стени на замъка му, денят му, подредено изпълнен с планирани деяния, се разбъркваше пред очите му, ставаше друг и непознат, объркваше го с неизвестността си, разтърсваше дълго градените устои, върху които се възправяше неговият свят – отричан, преследван, престъпен, тъжно усмихнат, кърваво оцветен, гъмжащ от непрестанно воюващи миризми, бушуващ, пламтящ сред страсти, с вградени милиони разтворени във веществото на тялото му... Б. усещаше болезнено вътрешното си подуване, желанието на органите му да излязат на въздух, стремежът на същността му да гръмне, макар че му беше ясно – взривовете никога не премахваха истински натрупаните мъки...
     
     * Из беседата на Учителя Беинса Дуно “Закон на кармата”.

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ


      “Time for wealth” – fragment of the ready to publish novel “The Future of the past times” by Angel G. Angelov.
 
 
Назад [ 5 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма