Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Есе:

Преводи:


Проза:

Дискусия:

Портрет:

Книга 8 Книга 9
Статии
Портрет
Тетрадката на Евгений Бакалов.
“The Notebook of Evgeniy Bakalov”. 
 
     СИЯ ПАПАЗОВА
     
     Той безумно обичаше сцената. Даде половин век от своя живот. Това е нещо изумително, уникално. И може би свръхестествено. Защото няма по-жестока и по-преходна професия от актьорската. Нейните бляскави проявления са миг в пространството и времето. Удивителни находки, смели решения, вдъхновена импровизация – всичко това се появява, увлича, грабва сърцето и изчезва безвъзвратно. Понякога се питаме: Къде отива всичко това? Отива ли някъде, в някакво кътче на душата? В някакво трансцедентално поле? В някакъв бездънен космос? В някакъв дълбок скрин на подсъзнанието?
     Евгений си водеше бележки в една тетрадка... Изумих се, като я видях. Чрез нея Евгений се опитваше да материализира времето. Да хване по някакъв фаустовски начин мига. Да се бори с безвъзвратно отиващото си. Да събере крехките и чупливи мигове на театралното битие. Като безумен алхимик да създаде от тях като във вряща колба философския камък и тежкото злато на своите 160 роли. О, миг поспри, ти толкова си хубав... Записал е точно и скрупульозно всеки сезон, заглавие, автор, режисьор, роля.
     Тук са върховете, брилянтите от рудниците на българската и световната класика: Труфалдино, Драгалевски, Фамусов, Масларски, Лебедев от “Идиот” на Достоевски, Подпоручик Дуб от “Храбрият войник Швейк”...
     Удивителни, южнашки, цветни, балкански неповторими характери: Джовани, Купиело, Аксентие...
     Тук са перлите, събирани от дълбоките, тъмни човешки бездни, които по думите на големия естет и изкуствовед Бахтин са родени в кухнята, до огнището, до гърнетата с манджа, сред сажди, пирустии и живописни парцали... Първи войник, Първи крадец, Първи слуга, Картоиграч, Гробар, Готвач, Трети страж, Първи слепец, Капуцин, Носач, Първи луд, ецетера...
     С изумление ще откриете в тази тетрадка, че Бакалов е играл дори фауна: Мечок, Лъв, Първо зайче, и то в зрелите си мъжки години...
     А някои неща са направо в областта на мистиката, защото понякога той се е подвизавал в няколко измерения, в едно и също представление, на едно и също място. Мистериозно изиграва едновременно и наведнъж Рашо, Стоимен и Драган в култовото представление на Варненския театър “100-годишно смешно театро”...
     Дори преминава от грубо материалното в спиритуалистично безплътното поради хрумка на режисьора – от Шкембелия до Първа сянка... Дори изигра дух в представлението “Боряна”, шегувайки се по прекрасен начин: “Накрая от мен един дух остана...” Всъщност това беше последната роля на Евгений. И колко всичко е логично. Накрая един дух остава от вихренето на Актьора. Но какъв! Български. Неизтребим. Дето го вграждат в дебели темели, дето се носи като герман надолу, по реката... Някаква щура, българска форма на живот. И в тези ранни пролетни дни, когато Евгений ни напусна, в съзнанието ни не може да не изплува една негова изумителна роля – Мичо Бейзедето от “Пиянството на един народ”. В тези дни, когато българите преди 129 години са поглъщали на едри глътки виното на своята свобода, пияни от възторг и радост.
     Той беше не само блестящ комедиант. Той беше творец, който събираше в себе си като в дълбок генетичен съд българското, православното, родовото начало.
     Той беше жива, неспокойна, буйна багра в ръкотакания килим на представлението. Понякога се губеше във вътъка сред другите нишки. И в най-неочакван момент се отделяше като ярък, бликнал кенар. В това представление той подчиняваше неукротимата си индивидуалност, егото си, на общия дух, на лудостта, обхванала Вазовата Бяла черква.
     Евгений беше като фрагмент от възрожденска фреска, верен на епохата и дълбоко предан на Вазов. В него имаше нещо от онези смешни, празнодумни, трогателно наивни българи, греховни, глуповати, уплашени, наричани с вазовското понятие “чичовци”.
     Но у актьора Бакалов имаше и нещо друго: сериозно земно, умно, значимо, увлечено, което беше само негова лична багра към портрета на епохата. Негов интимен принос към ролята, негов поклон към онези българи от Батак, Перущица, Брацигово, надживели своята човешка слабост, своя страх, своята суета, издигнали се над самите себе си на някаква особена духовна кота, върху някаква особени духовно-нравствени криле.
     До ден днешен варненските зрители помнят как Мичо на Евгений бършеше очите и носа си в голяма шарена кърпа на представлението “Геновева”. Разреван, сополив, доверчив, като дете, сантиментален, смешен, човечен, добър, потресен, втрещен от Голосовото коварство.
     Помнят Мичо на Евгений в сцената “Околко един топ”. Възбуден, нетърпелив, с опасни пламъци в очите, яхнал черешовото топче като страшен престол. Дребничък и висок едновременно, кръгъл и строен като левент, блед и пиян от пролетна възбуда, от собствената си дързост.
     Помним Мичо на Евгений от сцената “Съзаклятието” – възвишен, строг, висок, значим, сублимен, изпълнен с мисия, прекомерно голяма за дребничкото му тяло, виждаме, че на човека му е трудно да я носи цялата в себе си. Този неспокоен, избухлив и гневен българин, вечно възбуден, притихваше пред мисията като пред олтар, събрал в себе си странно и парадоксално скромност и неистовост на чувствата.
     Всъщност това беше една малка роля, но с невероятен обем. Тя като че ли нямаше дъно, както са бездънни страстите и човешките въжделения. Запомнихме малката пъргава фигура на Мичо Бейзедето, възбудената му походка, смешния пискюл на феса, който подскачаше в ритъма на страстите му, пръстите, които трескаво прехвърляха зърната на броеницата и отброяваха времето до голямото пролетно недоволство, до българската свобода.
     И целият той, мъничък, повдигащ се на пръсти, за да види какво има там, отвъд хоризонта, изтъкан от нерв, възбуда, радостно нетърпение. И предчувствие! За нещо неясно, смътно, но трагически вълнуващо и прекрасно.
     Смешен и достоен.
     Далечен и близък.
     Понякога си мисля, че ей тази незрима пътека, която артистът оставя след себе си, осмисля по някакъв начин драматичната нетрайност на нашето битие. Защото само по тази пътека можем да се върнем към гордата и достойна българска същност. Можем само да благоговеем и да се прекланяме пред тетрадката на Евгений. Краят на неговия живот не я затваря. Ще се връщаме към нейните странички с нашата пословично закъсняваща, догонваща достойнствата на личността, благодарност.




      “The Notebook of Evgeniy Bakalov” – a portrait by Siya Papazova.
 
 
Назад [ 9 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма