Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Есе:

Преводи:


Проза:

Дискусия:

Портрет:

Книга 8 Книга 9
Статии
Есе
Поклон пред Марсел Пруст.
“Let us honor Marcel Proust”. 
 
     ПОЛ ВАЛЕРИ

     Макар че познавам едва един-едничък том от голямото творчество на Марсел Пруст и изкуството на романиста ми е почти непонятно, все пак благодарение на малката част от „По следите на изгубеното време”, която съм успял да прочета, си давам сметка каква изключителна загуба претърпява нашата литература; и не само литературата, но най-вече онова тайно общество, което във всяка епоха се образува от хората, придаващи й нейната истинска стойност.
     Впрочем дори да не бях чел и ред от това огромно творчество, би ми стигало да узная, че по въпроса за неговото значение са били единодушни такива разнородни умове като Жид1 и Леон Доде2, за да се отърся от всякакви съмнения; една тъй рядка среща може да се осъществи само там, където нещата са сигурни. Трябва да сме спокойни: щом двамата го заявяват в един глас, значи действително грее слънце.
     Някои ще говорят с прецизност и дълбочина за това тъй мощно и изящно творчество. Други ще изложат какво е представлявал човекът, който го е създал и възвисил до славата; аз просто съм надникнал в него, и то преди много години. Затова мога да изложа тук само бледо мнение, почти недостойно да бъде написано. То не ще бъде нищо повече от знак за почит, нетрайно цвете пред гроба, който ще остане.
     Тъй като всеки литературен жанр се ражда от някаква специфична употреба на езика, романът умее да злоупотребява с непосредствената и тъй важна мощ на думите, за да ни въведе в един или друг въображаем ,живот”, като измисля неговия герой, определя времето, мястото и случките и ги навързва чрез повече или по-малко правдоподобна причинност.
     Докато стихотворението използва пряко нашия организъм, стремейки се към песента, която осъществява тясна и плавна връзка между слуха, гласа и членоразделната реч, романът цели да събуди и да поддържа у нас някакво общо и непостоянно очакване за реални събития: изкуството на разказвача уподобява тяхната странна взаимовръзка или обичайния им низ. И докато светът на стихотворението е в основата си затворен и самосъдържащ се, понеже е чиста система от словесни скъпоценности и случайности, вселената на романа, дори на фантастичния, е свързана с действителния свят, тъй както привидностите се съчетават с осезаемите неща, сред които се движи даден зрител.
     Илюзията за „живот” и „правда”, която е предмет на замисъла и стремежите на романиста, изисква от него непрестанно да въвежда наблюдения, сиреч познати елементи, които да вмества в своето творение. Тъканта от истински и произволни детайли съгласува действителното съществуване на читателя с призрачното съществуване на литературните герои; така тези видения често придобиват странна жизнена мощ, която ги приравнява в мислите ни с действителни личности. Ние, без да щем, им приписваме всички, заложени у нас, човешки същества, понеже способността ни да живеем включва способността да даваме живот. И колкото повече им приписваме, толкова по-ценно е произведението.
     Романът не би трябвало да се отличава особено от естествения разказ за видени и чути неща. Над него не тегнат ограничения откъм ритми, симетрии, фигури, форми, дори откъм определена композиция. Той има един-единствен закон, но несъобразяването му с него води до смъртно наказание: необходимо е - и впрочем напълно достатъчно - повествованието да ни увлича и дори да ни тегли към целта, която е внушението на илюзията за съкровено, бурно и дълбоко преживяване или пък за опознаване на измислени личности. Забележително е - както ясно се доказва чрез примера с популярните романи, - че съвкупността от съвсем дребни указания, всяко от които поотделно сякаш е без значение (щом като поотделно всяко е заменимо с друго, също тъй лесно за възприемане), събужда страстен интерес и въздейства по подобие на живота. От това не следва да си вадим заключения срещу романа, а най-много да обвиним донякъде живота, загдето се оказва съвършено реална съвкупност от неща, някои от които са празни, а други въображаеми. ..
     Така романът е способен да поеме всичко, което бива призовано и допустимо в разгръщането на нашата памет, когато тя подеме и затълкува известно преживяно от нас време: не само портрети, пейзажи и тъй наречената „психология”, но и всякакви мисли и препратки към други видове познание. Той може да развълнува, да разтърси целия дух.
     Ето по какво романът формално се доближава до съновидението: общото между тях е във възможността да бъдат определени чрез следното любопитно свойство, а именно, че всички техни отклонения им принадлежат.
     Обикновено обаче свързваме бленуването със стиховете, което ми изглежда недообмислено.
     За разлика от стихотворението романът подлежи на преразказ; той търпи да бъде сведен до някакво свое подобие, следователно в него се съдържа цяла една част, която по желание бива натоварена със свой вътрешен смисъл. Той може също да бъде преведен, без да се загуби основното. Може да бъде доразвит или продължаван до безкрайност, може да се прочете на няколко етапа... За дълготрайността на прочита и за многообразието му няма други пречки освен онези, произтичащи от желанието и силите на самия читател; ограниченията, които могат да му бъдат наложени, не зависят от естеството му, а само от намеренията и конкретните решения на автора.
     Пруст е извлякъл необикновена полза от тези тъй прости и разтегливи условия. Той не е уловил „живота” чрез самото действие, а достига до него и сякаш го уподобява чрез свръхизобилието от връзки, които и най-малкият образ лесно черпи от самата същност на автора. Дал е безкрайни корени на всички кълнове на анализ, посети от обстоятелствата на живота му в неговото времетраене. Смисълът на произведенията му се съдържа във всеки откъс. Човек може да отвори книгата, където пожелае; нейната жизненост не зависи ни най-малко от предходното или от някаква придобита илюзия, а се дължи на нещо, което можем да наречем насъщна действеност на самата тъкан на неговия текст.
     Пруст раздробява - и ни дава усещането за способността безкрайно да раздробяваме - това, което другите писатели са свикнали да прескачат.
     Във всеки отрязък от своя път ние отхвърляме една потенциална безкрайност, която е просто способността на спомените ни да се групират помежду си. За да вървим напред в своето съществуване и да откликваме съответно на събитията, трябва непременно да пренебрегваме това неотменно свойство на нашата най-дълбока природа. Ние сме вътрешно изградени от нещо, което се изгражда, а то се изгражда за сметка на възможното. Единствено чрез съзнанието си сме съвършено неизчерпаеми - ние, които не можем да се самовглъбим, без тутакси да ни връхлетят безброй мисли, без да съзираме как те се заместват една с друга или пък се доразвиват взаимно, като образуват цяла поредица от скоби... Душата не може да не твори непрестанно и да не поглъща своите творения. Тя във всеки миг надхвърля други съществувания, зачева свои герои и чудовища, набелязва теории, започва стихотворения... Всичко, което губим и смятаме, че губим, но на което същевременно се надяваме вътрешно, е съкровище с най-висша стойност и без стойност и от него всеки от нас извлича своята същност - именно това Марсел Пруст нарече „изгубеното време”. Никой или почти никой дотогава не бе използвал умишлено неговите възможности. Той си послужи с цялото свое същество и така го изпепели.
     Пруст съумя да пригоди способностите на изключително богатия си и интересно разработен вътрешен живот, за да пресъздаде едно малко общество, което държи да бъде повърхностно и трябва да бъде такова. Чрез неговото дело образът на това повърхностно общество се превърна в значително дело.
     Нима е било необходимо тъй велик дух да се посвети на това? Струвал ли е обектът на изображение толкова труд, такова настойчиво внимание? Въпросът заслужава да се разгледа.
     Самопазоваващото се „общество” се състои взцяло от символични личности. Всяка фигурира там единствено в качеството на някаква абстракция. Необходимо е различните сили да се срещат - парите някъде да побъбрят с красотата; политиката да се шлифова от елегантността; културата и потеклото да се спогаждат и да се канят на чай. Щом изникне някоя нова сила, скоро нейните представители се появяват на сбирките на „обществото”; и развитието на историята почти се свежда до последователния достъп на различните социални слоеве до салоните, ловните излети, сватбите и погребенията на цвета на нацията.
     Тъй като всички споменати абстракции се олицетворяват от индивиди-дадености, в резултат възникват противоположности и усложнения, подлежащи на наблюдение само в този мъничък театър. Както банкнотата е, от една страна, просто листче хартия, така и човекът от „обществото” е вид фиктивна стойност, подплатена с жива субстанция. Това съчетание е изключително благотворно за целите на проникновения романист.
     Не бива да забравяме, че нашите най-велики писатели почти винаги са разглеждали единствено висшите кръгове. От гражданството са черпили само комедии, а от селячеството - басни. Но голямото изкуство, изкуството на опростените образи и на най-чистите типове - създания, позволяващи симетрично и сякаш музикално разгръщане на последствията от някоя съвсем уникална ситуация - е свързано със съществуването на условна среда, където се говори на прибулен и пълен с ограничения език, в който привидността определя същността и благородно й налага своего рода принуда, изцяло превръщаща живота в упражнение за поддържане на духа...
     Днешното „общество” не е тъй ясно структурирано, както някогашните висши кръгове - кралският двор, което обаче не значи, че то не заслужава - поне заради известно свое безредие и заради интересните противоречия, които се забелязват в него - създателят на Шарлюс и Германт3 да почерпи от него своите образи и поводи, някои от които са крайно деликатни. Ала Марсел Пруст е търсил в неговите глъбини метафизиката, без която не може нито едно общество.
     Колкото до похватите му, те безспорно са плод на нашата най-прекрасна традиция. Понякога установяваме, че тези произведения не са много четивни. Но аз вечно ще отговарям, че трудните автори на нашето време трябва да бъдат благославяни. Ако те все пак печелят читатели, ползата не е само тяхна. Така те създават и любители на Монтен, Декарт, Босюе4 и на неколцина други, които може би все ще си струва да бъдат четени. Всички тези велики хора говорят абстрактно; те разсъждават; задълбочават се; очертават с едно-едничко изречение цялото тяло на завършена мисъл. Не се боят от читателя, не щадят усилието си, нито пък неговото. Още малко и ще престанем да ги разбираме.
     
     Превод: Андрей Манолов, Христина Кочемидова
     
     Есето е публикувано за първи път в сп. “Нувел рьовю франсез”, 1923 г.
     1. Жид, Андре (1869 - 1951) – френски писател, приятел от младини на Валери.
     2. Доде, Леон (1867 - 1942) – френски писател и журналист, син на Алфонс Доде, водач и идеолог на крайната националистическа десница.
     3. Шарлюс, Германт – герои от “По следите на изгубеното време”
     4. Босюе, Жак Бенин (1627 - 1704) – френски проповедник и писател класицист.



      “Let us honor Marcel Proust” – an essay by Paul Valerie.
 
 
Назад [ 4 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма