Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Есе:

Преводи:


Проза:

Дискусия:

Портрет:

Книга 8 Книга 9
Статии
Резонанс
Митовете на демитологизатора.
“The Myths of the demythologist”. 
 
     По повод книгата на Божидар Димитров “12 мита в българската история”
     
     Няма спор: Божидар Димитров е много популярен историк. Телевизията и масовата периодика го направиха известен и го наложиха като главен авторитет по проблемите на нашето минало. И той очевидно търси признанието не на научните среди, а на широката публика. Божидар Димитров умело се слива с нея, отговаря на желанията й и й дава онова, което на нея й се нрави. В сегашната социална ситуация на упадък и рязко обезценяване на всичко Божидар Димитров задоволява потребността от самочувствие, историческо величие и ред. Не е чудно, че новата му книга “12 мита в българската история” вдигна такъв шум и бързо се разпродаде.
     Тя обаче поставя някои остри въпроси и предизвиква възражения.
     Не е лесно да спориш с Божидар Димитров, и то не защото са необходими кой знае какви контрааргументи, а защото той просто пише лошо, вулгарно, без доказателства и научни аргументи. А митовете, които тук оборва, са произведени от някакви учебници – най-вероятно от тези, от които Димитров е изучавал историята и все още ползва като единствена научна библиография. Впрочем подходът му е банален: казва, че някой твърди нещо, и започва да го оспорва. Колкото по-пространно значение придава на противниковото твърдение, колкото повече го въздига като мнение, уж с много привърженици (и то непременно консерватори, с политически спекулативни съображение или просто заблудени хора), толкова по-убедителен се изкарва авторът в собствените си очи.
     Един от примерите за ненаучната и невярна позиция на Б. Димитров в изучаването на историята е главата за покръстването на българите. Авторът “нагледно” обяснява акта на българския владетел да приеме християнството, като го сравнява с... влизането на днешна България в Европейския съюз. Оказва се, че с “хитрия” си ход Борис I е искал едновременно да запази престижа на Византия и да превърне България в пълноправен субект на международните отношения. Паралелите с модерната и постмодерната епоха вероятно за някого биха направили по-достъпни научните изводи, но те изобщо не обясняват същността на средновековния човек, не показват начина на мислене и поведението му в сложни политически и житейски ситуации. Историкът трябва да знае какво е можел да прави и какво не този човек с религиозно съзнание, чието национално чувство все още не е било задействано. Б. Димитров очевидно не познава същността на християнството и историята му и поради това трудно проумява привидните противоречия и необяснимите случаи в българската история.
     Б. Димитров се обявява против схващането, че Борис I насилствено е покръстил българите. Това наистина е така. Ала доказателствата му са с груб логически привкус – все в духа на аналогиите и на т.нар. вулгарен материализъм. Изцяло неподготвен по същността на християнската религия, авторът на книгата си позволява дори да клевети християнството и християните: “Та нали свещено задължение на всеки християнин – декларира “ученият” – е да убие един мъчител и гонител на християните.” (с. 80)
     Покръстването, извършено от Борис I, е покръстване на аристокрацията и с този акт се приключва, а не започва, дълъг и сложен процес на християнизиране на цялото българско население. И в него няма никакви хитрини, политически трикове или дипломатически ходове. Борис I не е бил изправян изобщо пред дилемата от коя Църква да приеме християнството. Християнските мисионери са идвали от Изток, а не от Запад и напълно естествено е било българската църква да стане част от Източната. От друга страна, християнизирането не е “византизиране” на българите, а приобщаване на един млад народ към вярата в Христос и към една могъща култура и цивилизация. Религиозното съзнание формира друг тип личност, която е различна от личността на модерната епоха от Възраждането насам. Така че въображаемите политически аргументи и съображения на Борис I и средновековните владетели на Византия нямат нищо общо нито с декоративните възстановки на Божидар Димитров, нито с действията на днешните политически ръководители на България.
     Разобличавайки “мита” за Кирил и Методий, Б. Димитров разширява и задълбочава своя “научен подход” при изучаване историята на българското средновековие. За него “древните източници по въпроса са си пак митове, т.е. църковни жития на двамата братя или на техните ученици”, поради което не бивало да им имаме доверие. “Странно е, продължава демитологизаторът, но животът и работата им (на светите братя – б.а.) не са били забелязани от съвременните им средновековни хронисти и историци.” (с. 89 - 90) Странно е наистина, че древните историци и хронисти не забелязват работата на тези велики исторически личности, а днес няма как да не забележиш “науката на Божидар Димитров”. Демитолигизирането на мита за Кирил и Методий е пример за това, как историкът, когато не се съобразява с епохата и не познава нейните особености, може действително да се окаже в положението на слон в стъкларски магазин. Създаването на славянската азбука отново се разглежда като функция на масовата пропаганда, която търси по-съвършени средства за поразяване на съзнанието. Проповядването на християнството на славянски език в българските земи не е въпрос за разрешение от византийските императори, както нелепо твърди Б. Димитров. Той би трябвало да знае, че в православието наличието на самостоятелна държава предопределя създаването на национална църква, която води богослужението на официалния език. Тук няма нито мистика, нито пропаганда, нито нужда от нечие височайше разрешение. Богослужението на български в България започва, когато се обособява българската църква. Създаването на славянската азбука не е брънка в някаква “византийска експанзия”, а потребност. Двамата братя я създават, но не за сметка на тяхната служебна или политическа кариера, а защото осъзнават високото си служение на Бога и императора. Когато мисията им в Моравия се проваля, Борис I приема техните ученици, тъй като вече е създадена Българската църква. И те се завръщат тук, за да организират тази църква в качеството си на нейни първи архиереи. Книгите, които донесли, веднага влизат в употреба, защото богослужението вече се води на български. Всичко друго, за което говори Божидар Димитров (в това число и за триезичната догма, за византийската експанзия и пр.), е празнословие и изопачаване на истината.
     Истинска безпомощност в тълкуването на явлението и фактите проличава в главата “Митът за Васил Левски – светец или най-успешният български политик”. Би могло да се спори дали Априлското въстание е “по освободителната теория на Левски, а не по освободителната теория на Раковски или Гарибалди”, както твърди Божидар Димитров, или е израз на “освободителната теория” на новото поколение български революционери (Г. Бенковски например). По-мъчително е самочувствието на автора, неговата безпардонност и фамилиарничене с един от най-великите български герои. На него не му е ясно, че Васил Левски сваля расото, но само временно. Той не се отказва от монашеството и спазва неотклонно монашеския обет за непритежание. Именно този обет го кара така подробно да отбелязва в тефтерчето си разходите и приходите си. Монахът Левски не притежава нищо; с каквото разполага, принадлежи на другите и той се чувства длъжен да се отчита за него. За да “развенчае мита”, Божидар Димитров го описва ето как: “И Левски не е светец в средновековния смисъл на понятието (интересно в кой смисъл е светец! – б.а.) Около него има и жена, която споделя леглото му, и то монахиня, и расото хвърля (суперсветотатство), и хора трепе в белградската легия и четата на Панайот Хитов (светците не трепят дори неверници), и рекет упражнява над тогавашните български бизнесмени да дават пари за революцията.” (с. 145) Както се казва в такива случаи, коментарът е излишен!
     Книгата прелива от безвкусици и пошлости. Ето само четири: “Свети Антоний ряпа да яде в сравнение с така наречения образ на Левски”; “Но да не горчи чак толкова много хапчето и да спаси донякъде престижа на Византия, кан Борис I е предложил да приеме християнството – едно решение, което сам е взел отдавна по съвсем други причини”; “Това е било ясно на ръководителя на екипа кан Борис I”; “Християнската религия за разлика от всички езически религии се изповядва чрез писаното слово” и т.н. Може да се изредят още и още, но и тези са достатъчни, за да си види равнището на езиковата култура на автора, както и равнището на неговото научно мислене.
     Успехът на тази книга би трябвало да изостри вниманието на научната общност. Случаен или не, той във всеки случай е незаслужен и свидетелства за определени тенденции в нашия научен и обществен живот.

Пр. Морев


      “The Myths of the demythologist” – for the new book of Bozhidar Dimitrov, by Pr. Morev.
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма