Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Фрагменти:

Имена:

Къси разкази:


Прожектор:

Бележник:

Палитра:

Книга 8 Книга 9
Статии
Фрагменти
Из “Втора цигулка. Строшени херми”.
From “Second violin. Broken herms”. 
 
     ВЛАДИМИР ЯНЕВ
     
     През 2000 година издадох книгата с фрагменти “Цигулката на Енгр. Строшени огледала”. Сега съм подготвил своеобразното й продължение – “Втора цигулка. Строшени херми”. Заглавието не отбелязва простия факт, че е следваща. Без да го заявява, книгата повествува за човек, който е бил винаги втора цигулка, но обича музиката и оркестъра. Той не завижда на първите цигулки и обожава виртуозите.
     Скромно ли изглежда това?
     О, доста нескромен съм – виждам две момчета след петдесетина години. Те пишат стихове и четат книги. Един ден едното момче изненадва другото с намерена отнякъде “цигулка”. Известно време й се дивят. (Някога съквартирантът ми Кирил Кадийски откри в антикварната книжарница стихосбирка на Ник. Вас. Ракитин. Оттогава любовта ми към плевенския поет не ме е напуснала.)
     Едва ли ще има такива две момчета, невероятно е, но защо да си отнемам невероятното...
     Баратински: “И как нашел я друга в поколенье, читателя найду в потомстве я.”

     *
     Матю Арнолд в “Погребаният живот” пише:
     Но често – сред гъмжащите улици на света –
     тъй често – във врявата на борбата –
     се надига неизразимо желание
     за познание на погребания ни живот:
     жажда да изразходим своя огън и неуморима сила,
     за да издирим истинския си първоизвор;
     копнеж да изследваме тайната на сърцето, което бие
     тъй диво и дълбоко в нас, за да узнаем
     откъде блика животът ни
     и накъде отиваме.

     Нищо не можах да узная!
     Откъде наистина блика животът ми, накъде отивам?!
     *
     Касирер разсъждава върху “триумфа на разума”, чрез който човек се разплащал скъпо, тъй като по този начин обеднявал своя вътрешен свят. Вероятно идеята му е, че разсъждавайки, давайки определения, ние по определен начин обедняваме или стесняваме духа си, който при всички случаи е по-богат от познанието.
     Не съществува само понятийното мислене, съществуват и други форми на човешкото! Тяхната съвкупност Касирер определя като култура.
     *
     Лапидарните стихове на Калина Ковачева:
     НО КАКВО ДА МУ ПРЕДЛОЖА ЗА ВЕЧЕРЯ?
     Как с душа да го нахраня,
     щом със тялото е гладен...

     И е казано толкова за човека – неизбежно по-духовен от разкъсващото, дъвчещо, смилащо животно!
     *
     Човекът е направен от страх и храброст.
     Храбростта не ни е дадена, за да унищожим страха. Тогава на негово място ще дойде безстрашието, което няма въображение.
     Храбростта ни е нужна, за да живеем със страха и да творим от него поезия, мъдрост, живот.
     *
     Умря Александър Геров. Ужасих се, че не се натъжих, а поетът ми е бил винаги толкова скъп. Защо, защо не изпитах смазваща печал?
     Вероятно причината е, че той многократно е бил в смъртта. Геров сякаш е сприятелен с нея. Доказателства за това са разпръснати в цялата му поезия:
     Увлича ме смъртта. Пленява
     ме нейният велик покой.
     ...
     Смъртта подготвя хората и нежно
     ги моделира в своите ръце.

     Какви стихове – с придиханията на анжамбманите, с липсата на кокетиране със смъртта: тя и така си е достатъчно естествено и сложно нещо.
     Ето още: “Най-хубавото на смъртта е туй, че идва ненадейно”; “Смъртта ме люлее на своите скути и нещо красиво разказва ми тя”. И удивителното:
     Тя не е ни грозна, нито страшна,
     както я рисуват по света –
     тя е целомъдрена и ясна:
     проста и спокойна е смъртта.

     Смъртта е “целомъдрена”?!
     Не е отвратителната вещица с косата, а девствена девойка. Тя е весталка без истерии – “проста и спокойна”.
     И пак за нея:
     Аз чрез смъртта измервам
     колко струва в света
     сладката тръпка на нерва,
     живота, мисълта.

     Смъртта е инструментът на поета. Тя е необходимост за словото му.
     Необходимост!
     Както отвесът за зидаря, както ножицата за шивача, както слушалките за лекаря...
     Смъртта е сечивото на Геров.
     Като човек и поет той не може да не обича своето сечиво.
     Така Сент-Екзюпери е обичал самолета си.
     *
     Да не приписваме на твореца и на творбите му повече влияния, отколкото те могат да понесат...
     Фокнър – обвиняван във фройдизъм – беше казал, че никога не е чел Фройд. И още – бил убеден, че Мелвил също не бил чел психиатъра. Той дори стига дотам, че твърди – Моби Дик също не бил чел Фройд.
     Запитали веднъж Дега не се ли чувства в една негова картина влиянието на Метерлинк.
     – Синият цвят излиза от тубата, а не от мастилницата, господине – отвърнал художникът.
     *


     Иван Методиев: “Погледнеш ли дълбоко в очите на детето, виждаш древността на душата.”
     Какво ли може да се види в нашите очи? Инфантилността на душите ни, отражението на телевизионните блудкаши...
     *
     Чета стихосбирката на Екатерина Йосифова “Нищо ново” и си мисля за чудото на лаконичното и прозрачно слово. Словото за
     
     МАЛКИ НЕЩА
     селце като дете
     тананикане без думи
     пламъче зад стъклото
     около него вихър от души и пеперуди
     да се топлиш с големи неща
     е все едно да се завиваш с облаци.

     При Катя финесът на усетите идва от взирането в обикновения живот. Големите екзистенциални въпроси са опредметени от присъствието на непосредствено сетивното, от магиката на текущото. Тогава грънчарят казва: “А най-обичам Онази приказка: Как Някой Духнал в мен като в глинена свирка.” Тогава поетесата изписва:
     Не е обяснение стихотворението
     Нито в любов
     
     Сняг вали през прозореца
     Трупа тишина
     
     Стихотворението ще мине оттам
     когато не гледам.

     Тогава на забранителното “Не!” се отговаря:
     Аз пък
     може пък да пристъпя
     може пък да престъпя
     за да си донеса нещо.

     Катя Йосифова – толкова цялостна и толкова незавършена! Но тя си го е казала:
     Толкова труд
     за мое добро
     толкова лабиринти
     между мене и

     Толкова!
     Преминава през слънчевите и мрачните лабиринти на битието съвременната Ариадна, изтъкала от нишките на търсещия си дух пленителните одеяния на истинската поезия.
     *
     Според Румен Димитров “културата на несвободата има своите незаменими удобства”. Едно от многото сред тях е оправданието на собственото бездарие чрез несвободата.
     Ти не си вътрешно свободен – несвободата ти пречела!
     И още едно предимство в тази посока – прикриването на бездарието чрез борбата срещу несвободата. В това отношение следдесетоноемврийската обстановка изигра много лоша шега на редица “борци”, които продължават да се изживяват от самите себе си и да се възприемат от хора с лековат вкус като “борещи се”, като “пророци” и “учители по живот и творчество”.
     Да се върнем към цитирания Румен Димитров, който тъжно констатира за днешното състояние: “На повърхността на процеса ние бързо се политизираме, но в дълбочината му бавно се цивилизоваме.” (Дуплика: Ние не сме политизирани, а едипизирани. Непрекъснато убиваме онова, което ни е създало.)
     Но да се цивилизоваме, тоест да сме граждани, не е всичко. Ами културата?
     *
     Дух и търбух...
     Могъщо оръжие на последния стана телевизията. Тя рекламира, предлага и налага лапане – включително на така наречените културни продукти. Нямало как – била за масова консумация, не за “неколцината избрани”. А не се замисляме, че от масовата консумация до масовата кастрация няма дори и крачка.
     Гледаме толкова телевизия, че се отучихме да виждаме живота. Ама така – под вежди, строго и с обич.
     *
     В “Сладката птица на любовта” от Тенеси Уйлямс героинята крещи на мъжа до нея: “Когато едно чудовище срещне друго чудовище, едно от двете чудовища трябва да отстъпи. Аз няма да бъда това чудовище.”
     Чудовищни сме и в интимните, и в обществените отношения.
     Как тогава да видим чудото?!
     *
     През 1927 г. Жулиен Бенда издава книгата си “Предателството на духовниците”. Тя изобличава интелектуалците, изкушени от социалния ангажимент, който ги подчинява на светската или духовната власт.
     Пушкин си го е казал по-простичко – да зависиш от царя, да зависиш от народа: все то си е!
     *
     Кръвосмешението с политическата злободневност... То ражда уроди: примитивно разбираната идеология и примитивно създаваната словесност живеят в симбиоза. При тази симбиоза не са от значение различията в социално-политическите цветове – винаги се достига до сивото.
     *
     Когато се апелира за необходимост от историческо познание, твърде често се забравя, че покрай всичко друго, а може би – над всичко друго – съществува и отрицателният исторически опит. И тогава ще видим, че след всички героични епохи (това се отнася и за българската история), в които се създава и кондензира необичайна енергия, следват епохите, в които се проявява енергията на развратния, разпуснат роб. Свободата го освобождава и от малкото човешко, което той под заплахата на наказанието е проявявал. Робът получава свободата и незнаейки какво да прави с нея, я превръща в проститутка на интересите му.
     *
     За доста хора поезията е скучна, защото не откриват в нея сюжет. В лошите стихове такъв наистина няма.
     А поезията има сюжет. Вътрешен сюжет, който представя перипетиите на душата. Но затова е необходимо самата душа да е достатъчно значима, а перипетиите – интригуващи. Иначе не е възможно – поезията си остава преимуществено романтично изкуство. В смисъл на подход към явленията, а не на похвати и език. Лирическият език е непрекъснато обновяващ се, преназоваващ света и човека.
     Поезията търси нов смисъл, а новият смисъл са разкрива чрез “друг” език. Всеки достоен поет създава свят чрез собствени езикови сечива.
     *
     Витолд Гомбрович: “Сега стихотворенията не са нищо друго освен няколко осветлени “преживявания”, поднесени в досадни комбинации от оскъден речник.” Според него повечето поети изграждат “свят фикционален и фалшив”, в който интелектуалната посредственост и нравствената убогост живеят в чуждо на човека съдружие.
     Лесно е да се проклинат така пишещите днес – по-трудно е да се открият, запомнят, обикнат истинските поети.
     *
     Омръзна ми да повтарям на писатели – някои от тях и даровити! – казаното от Аполинер: “Човек не може да носи навсякъде със себе си трупа на своя баща. Той го оставя при другите мъртъвци.” Те обаче възразяват – паметта, “пепелта на Клаас бие в гърдите ми” и пр. Продължавам цитата: “И ако си спомня за него, той го съжалява – говори за него с възхищение.” Тук едни попържат, други се смиряват. Но и едните, и другите просветляват, когато завършвам с Аполинер: “Но краката ни с напразни усилия се отделят от пръстта, в която са мъртвите.”
     *
     Елиът – “Убийство в катедралата”:
     Действащият не страда,
     но действа страдащият...
     Как го разбирам!

     *
     Плутарх в “Трапезни беседи” разказва за Парменон, който идеално имитирал квиченето на прасенце. Никой не можел да го надмине в това странно изкуство. Веднъж един взел под плаща си живо прасенце и с щипане го карал да квичи, така че все едно излизало от него. Но всички отсъдили: “Не е като Парменон!”
     
     Тази история може да илюстрира разликата между подражанието и натурата; автоматизма на преценките ни и преклонението пред авторитета; дори странното хрумване, че човекът е по прасе от прасето...
     Аз обаче си мисля сега, че все повече вземаме имитацията за прасенце, поради което на масата ни няма свинско, а в изкуството ни има квичене.



      From “Second violin. Broken herms” – fragments by Vladimir Yanev.
 
 
Назад [ 4 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма