Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Фрагменти:

Имена:

Къси разкази:


Прожектор:

Бележник:

Палитра:

Книга 8 Книга 9
Статии
Имена
Димитър Хаджиянев- принцът на българския театър.
“Dimitar Hadzhiyanev: the prince of the Bulgarian theater”. 
 
     СИЯ ПАПАЗОВА
     Актьорът Димитър Хаджиянев слезе от сцената на живота. Като връщам времето назад, си мисля, че той се готвеше за този миг по някакъв свой, ритуален начин. С едно особено спокойствие и самовглъбение. Грижливо, детайлно подреди спомените си. Написа книга. Нарече я “При тебе идвам горд и чист”. Струва ми се, че така той сложи ред и хармония в отношенията си с другите. По възхитителен начин поиска прошка от тези, които през своя живот неволно бе засегнал, опрости всички, които някога някъде са го наранили. Този известен с хапливата си ирония и леко дистанциран човек, през последните дни поддържаше непрекъснат контакт с приятели, колеги. Обаждаше ни се по вечерно време. Беше изпълнен с топли, благодарни, високи чувства и бързаше нетърпеливо да ги сподели с онази присъща само нему скромност и овладяност на емоциите.
     Сега си давам сметка, че с тези вечерни телефонни обаждания, той всъщност по ритуален начин се прощаваше с нас, подготвяше ни да приемем предстоящото.
     Не беше ли всъщност Димитър един страхотно емоционален човек? И прословутото му чувство за хумор не скриваше ли една горда, дълбоко стаена печал, като някаква форма на съществуване на силно ранимата, притесняваща се от чувствата си личност?
     Дали през последните дни не пропуснахме нещо в общуването си с него? Като човек, изпитал много, дали не се опитваше да изкаже дълбинните си чувства към нас, дали не се опитваше да ни даде последен съвет на тема: как да се справяме, как да слагаме благородна патина и скромна мяра върху стихията на чувствата в нашия истеричен и неискрен век.
     Чуден, забележителен човек.
     Ще се опитам да представя битието му не в реквиемен стил, а чрез неговото специфично усещане за особеното, смешното, вълнуващото, прекрасното. Такъв подход би му допаднал.
     И така...
     Димитър Хаджиянев, един от големите български артисти, е роден в Харманли. Няколко думи за този град, защото той го обожаваше. Харманли е най-южният град на р. Марица. Според една историческа справка възниква около 1585 г. Изследванията обаче показват, че територията на днешния Харманли е включена в границите на българската държава още през 896 г. Кръстопътното положение, което заема Харманли на пътя Европа – Азия не е без значение за появата и формирането на харманлийската личност. От тук са минали отрядите на Балдуин. Твърде е възможно Димитър да е далечен рицарски потомък. Свободолюбивият дух, с който е закърмен българинът от този южен край, преминава от поколение в поколение. Всичко това научих от книжката, която Димитър някога ми даде. Наричаше се “Харманлийски мотиви”. На 35 стр. имаше стихове:
     
     О, Харманли!
     Гален от лъчи златисти
     бъди се усмихнат този град.
     Слънцето разпръсква с пълни шепи
     росни рози, плакали на сън.

     
     Именно в този град, където розите плачат на сън, през 1922 г. по обед, харманлийско време, се появява на бял свят Димитър. Според една старинна поличба, в добър час, по светло, когато всички са си в къщи. Можем да си представим суматохата. Небутнат останал хлябът. Изстинали гозбите. Хаджиянев е пето и последно дете на една жена с богородично име – Мария. И на Хаджияню. На тях двамата дължи своята изумителна фландърска красота, високия ръст, тъмните дълбоки очи. Потомък е на много стар род. Следите му отвеждат при прадядо Господин и прадядо Крушо от Свиленград. Храбри, предприемчиви българи. За последния се говори, че спасил Свиленград от опожаряване, като наброил откуп от 1000 жълтици на отстъпващите турци.
     В рода не е имало артисти. Май Хаджиянев е първият. Но има сведения, че бащата Хаджияню е свирил вечер пред семейството си на хармониум. Можем да си представим тези тихи харманлийски нощи. Росните рози плачат като на сън... Носят се приглушени звуци на хармониум... И като прибавим дъхавата градина на Мария, където поклащат стегнати стъбълца 3000 холандски лалета, картината ще бъде пълна. В този възрожденски род по традиция съществува култ към красотата.
     Запазено е портретче на детето Митко с откъснато цвете в ръка. На панталонките му са пришити две джобчета, скроени във формата на сърца. Снимката е участвала в национален конкурс на списание “Икономия и домакинство” за най-красиво българско момченце и е предизвикала завистта на много амбициозни майки, защото е спечелила категорично и безспорно първото място.
     Първо отделение... Първото стихотворение, подготвено с г-жа Бобева, кротка и мила учителка. Тя именно открива в душата на първолака артистичната струнка и я дръпва за първи път. Чува се един чист кристален звук:
     
     Искам аз да ида в Слънчевите двори,
     в приказките, както често се говори.
     Слънчевата майка там ще ме запита –
     “Що дириш от Слънча в есен мъгловита?”

     
     Красиви и далечни години. Доскоро в семейството му пазеха възглавничка, чашка, престилка с трогателно извезана буква “М”, т.е. Митко. Ще попитам съпругата му Снежа съхраняват ли още тези неща. Някъде бях чела, че вещите имат памет.
     В живота му се намесва учителят Иванчо Янакиев, изключително светла, високообразована личност. Той поставя детската оперетка “Малкият цигулар” и поверява главната роля на момчето. Но триумфът на Димитър е в четвърти клас, когато играе принца от “Снежанка”. “Славата ми напусна пределите на Харманли” – споделя в зрели години Хаджиянев. Тогава получих за първи път писъмца от съученичките си с неясно, но тревожещо духа ми съдържание.” В гимназията юношата рецитира Вазов, Яворов, Славейков. “Помня, че от балкона на кметството казах една дълга, предълга поема “Подъл ли е българският народ?” Притихналите мои съграждани ме изслушаха търпеливо и безропотно”. Вглеждам се в абитуриентската му снимка от този период. Доверчив, открит и малко сантиментален поглед. Господи, къде отива после тази доверчивост? Какво става с хората и защо човек не може да гледа по този начин на света цял живот? Само с такива, широко отворени добри очи. Замислям се над това, което безвъзвратно всички ние губим, когато порастваме.
     Последно простодушно портретче на Димитър Хаджиянев – курсант от Школата за запасни офицери. Последно, защото той среща войната.
     На 10 септември 1944 г. е мобилизиран в редовете на Първа българска армия. От първия до последния ден е на фронта, участва в двете фази. Стига до Австрия. Има богат опит на боеви офицер. Със своето артилерийско отделение преминава през всички горещи и кървави места на войната. Бие се за Ниш, Прокупле, Бяла паланка, Стремска Митровица, Печ, Надка-Нижа, Балатон, Гиге, Хенче, Драва-Соболч... Няколко пъти усеща в ухото си лакомият дъх на смъртта.
     Първият – когато едно парче от снаряд пада точно до него в окопчето му и той го взема парещо в длан за да разгледа от упор смъртта си.
     Вторият – когато заспива тежък войнишки сън до една малка немска мина във формата на лотос.
     Третият – когато щял да стъпи на опасно място, но в последният момент някакъв войник му извикал. “За миг останах с единия крак във въздуха, но този миг ми се стори година...”
     Димитър Хаджиянев е удостоен с Орден за храброст, връчен на бойното поле, пред строя. Така че хубостта на младия Димитър съществува в съчетание с героичното, нещо много странно и рядко срещащо се в природата. Не измислен, не бутафорен, а истински храбър български офицер.
     Следва зъболекарство, подчинявайки се на тежката воля на баща си. Но му попада съобщение във в. “Отечествен фронт” за държавни изпити в театралното училище. “Главата ми се замая.” Той чува тихия глас на г-жа Бобева. За миг вижда себе си по къси панталони, в ушите му звъни собственият му глас – “Искам аз да ида в Слънчевите двори...” Авантюристичната му кръв кипва, в него се надигат дедите му Господин и Крушо едновременно. И той зарязва Медицинския институт. Единственото хубаво нещо, което взема със себе си от там е бъдещата му жена Снежа.
     Прехвърлям снимки от този период.
     Димитър в ролята на Хамлет – IV курс.
     Димитър и Любомир Тенев, тогава преподавател и зам.-ректор.
     Димитър и Гриша Островски, тогава асистент на Георги Костов, по-късно на Дановски.
     Димитър и Филип Филипов.
     Всички и преподаватели и студенти са “непоправимо млади” по думите на Чехов.
     Димитър и баща му са хора с инат. Цели три години не си говорят. Като студент последна година участва в спектакъла на Народния театър “12-а нощ” в ролята на Орсино. Тайно от сина си, на един от спектаклите, криейки се зад гърбовете на зрителите, присъства сърдитият му баща. Виждайки своя син в ослепително белия костюм на Орсино, облян от потоци светлина, в прегръдките на такава забележителна жена като Петя Герганова, коравосърдечният харманлия се трогва, нещо в душата му се пропуква. На излизане от театъра, той се скрива в сянката на една акация, причаква сина си, приема го в обятията си и му прощава дързостта: “Гледах те... Не си сбъркал. На добър час.”
     “Тя ме поведе на сцената като детенце и аз покорно тръгнах след нея” – ето как красиво Димитър определя женската сила и актьорското обаяние на Петя Герганова. Димитър Хаджиянев има щастието да партнира и на Кисимов, Темелков, Никола Балалбанов, Асен Камбуров...
     По разпределение отива в Русенския театър (1953-1957 г.). Там играе не роли, а ролища. Най-добрите, най-бляскавите в българския и световния репертоар:
     Фердинанд от “Коварство и любов” на Шилер, постановка Георги Стаматов. “Помня, че последната картина не се получаваше. Стоя зад кулисите, ядосвам се, че наближава точно този момент и проверявам реквизита си – шпага, отрова, писмо... Изведнъж чувам в ухото нечий горещ шепот: “Няма вече Луиза, няма вече любов, няма щастие. Пусто. Пусто. Пусто. Има само отмъщение.” Това беше Стаматов. Нещо необяснимо ме стисна за гърлото, сърцето ме заболя, заблъска се в гърдите ми и за първи път картината стана.”
     Ромео от “Ромео и Жулиета” на Шекспир. Постановка Вили Цанков. С тази роля Димитър за първи път стъпва на варненска сцена като гастрольор. “Себе си не помня добре. Но в съзнанието ми завинаги остана Меркуцио на Чапразов. Блестящ Меркуцио беше. Когато го убиваха на дуел, аз не можех да откъсна очи от него. Превръщах се в зрител, задавях се от вълнение. С такава невероятна ирония, с такава жажда за живот играеше тази роля.”
     Карлос от “Дон Карлос” на Шилер. В ролята на Маркиз Поза – Иван Кондов.
     Отново Орсино – “12-а нощ”. “Когато репетирах Леон Даниел непрекъснато ми внушаваше – Забрави всичко, което знаеш до сега за този образ. Това е човек-титан, личност, буен, луд, бесен за свобода. А не някакъв си романтичен, сладък, очарователен лигльо. От целия свят идват да му се поклонят и да се учат от него на ренесансова дързост” – съвършено нова, изумителна, впечатляваща и днес трактовка.”
     От 1957 г. до 1991 г. е неизменно в трупата на Варненския театър. Следват ролите:
     Маорисио от “Дърветата умират прави” на Касон. Постановка Борис Тафков. Участват още Надя Станиславска, Христо Динев, Ина Русева, Преслав Петров, Катя Динева.
     Христофоров от “В полите на Витоша” – Яворов. Мила – Катя Динева.
     Вили Зоненбрух от “Немци” на Леон Кручковски. Партнира на Венета Славчева.
     Арбенин от “Маскарад” на Лермонтов. Гледала съм го. Мъжествен, трагичен, нещастен, ироничен, зъл, безумно влюбен. Най-светлото нещо в едно пропадащо общество. Зрителят имаше усещането, че на сцената организирано убиват интелекта, чувствителността, доверчивостта, че доброто е страдание и вина.
     Джери Райтън. “Двама на люлката”. Постановка Любен Гройс. С Ана Феликсова. В това представление двамата триумфираха.
     Адвокатът от “Любов необяснима” на Недялко Йорданов. Постановка Станчо Станчев. Каква завидна възходяща последователност: от слабостта и малодушието през съмнението и нравствената Голгота, до отчаяно смелото смъртно опасно решение.
     Връх в актьорския му път е Бърнърд Шоу от “Милият лъжец” на Джером Килти. В ролята на Стела Патрик Кемпбъл – Катя Динева. Неговият Шоу беше сприхав, дребнав, своенравен, нищожен, жалък в прищевките си и в същото време горд, влюбен, възвишен, разтревожен за света и човешкия род. Няма друга такава трактовка. Тъжното и смешното, нищожното и изключителното тънко се преплитаха и точно в това съчетание се проявяваше очарованието, финеса, артистизмът на Хаджиянев. Особено пасваха на неговия човешки натюрел насмешливите, хапливите иронични герои, които обаче дълбоко в душата си в същност са великодушни и свенливи. Лайт мотивът в изградените от Хаджиянев роли беше високо носеното човешко достойнство. Последна роля – Пасторът от “Пътят към Мека” на Дейвид Мамет. Удивително бе да се наблюдава как благородната рицарска красота на актьора, неизвестно как пръкнала се по нашите земи, се превръща в постна, безплодна, егоистична, гибелноскучна същност на фанатика.
     Едно от най-добрите постижения в българското кино е образът на Йосиф Хербст, създаден от Димитър Хаджиянев. Мъжка хубост, гордост, нравствена чистота, непреклонност, интелектуална сила излъчва този герой от екрана. Интересен факт е свързан с изпълнението – телефонно обаждане по вечерно време. “Ние сме много възрастни хора. Бяхме близки с Хербст. Щом се появихте на екрана, жена ми и аз едновременно възкликнахме – ето го нашият Хербст. Кои сме ние ли? Няма значение. Просто стари хора и стари приятели на Виола и Йосиф Хербст.”
     Димитър Хаджиянев е носител на:
     Награда от Национален преглед – 1973 г. за ролята на Воробьов от “Неспокойна старост” на Рахманов.
     Награда на САБ 1970 г. за Бърнард Шоу.
     Златно перо – 1978 г. Една уникална награда на Съюза на българските журналисти за Йосиф Хербст от филма “По дирите на безследно изчезналите”.
     Плакет и почитен диплом за виден принос в българската национална култура 2001 г. Награда на Министерството на културата.
     Заслужил артист от 1982 г.
     Написа втора книга – “Като шишенца от парфюм”. Изящното й заглавие се дължи на една загадъчна фраза от творбата на Дафни дьо Морие – “Господарката на Мандерлейн”: “Да можеха спомените да се затворят като парфюм в шишенца, та когато искаме, да отпушим шишенцето и да усетим аромата на онова... изживяното.”
     Книгата съдържа над 30 разказа в памет на неотразимите български артисти: Венета Славчева, Ина Русева, Ана Феликсова, Яким Михов, Христо Динев, Спас Джонев, Мила Павлова, Иван Димов, Любен Гройс, Славка Славова... Възхищавам се от този опит на Димитър да пробие времето, да спре шеметния му поток и да ни напомни, че ги имаше, че съществуваха, макар и в други паралелни светове. Боли го Митко, страшно го боли, че забравата, тази висока, гъста, отровно зелена трева превзема нашата памет. И аз разбирам рискования подход на Димитър. Той искаше да пише за всички неповторими, удивителни хора, които бе срещнал по своя път. Но няма такава книга, която да ги побере. Беше измислил номера обаче. Някои от тях, само някои получават изключителната привилегия да попаднат в книгата и шансът им се състои в това, че ги няма в нашето битие. Така книгата му се превръща в мартиролог. И всеки попаднал там получава аурата на светец. Димитър противопоставя на забравата своята изключителна памет за детайла:
     Седефеното копченце върху поплинената блузка на племенницата на някакъв австрийски свещеник...
     Изпълненият с изумителни подробности портрет на стара дама: “косите й опънати назад, покрай лицето, с блясък на старинно сребро. Огърлица от няколко реда матови перли. Великолепен пръстен от сапфир върху тънък сух пръст. Черна рокля.”
     Черното в книгата на Димитър извлича, откроява вътрешния духовен аристократизъм на избраните от него обекти.
     Ами разказът му за бурния, ексцентричен любовен живот на зеленооката варненска актриса Ина Русева: “Свещта слабо осветила лицето на Ина и затрепкала в зениците й. Два изумруда, потопили блясъка си в оникса на изтеглените като дъги очи на ориенталеца...” В този светкавично уловен блик, с писателска дарба е сътворена срещата на два яростни темперамента, сблъсъкът на Балканите с тайните на Изтока.
     А разказът “Влюбените”! Да измисли бащата на Митко в младостта си такова абсурдно, невероятно, страхотно място за среща с първото си либе. На дъното на един кладенец! Върху две кръстосани талпи! Вероятно много сурови са били нравите, а може би обратното - архичисти. За да скрият двама влюбени ласките си в самите недра на земята.
     Над всичко, над таланта, над блясъка, над красотата Димитър поставя добротата. В нея той намира нещо неизтребимо трайно. В мартиролога попада една съседка. Една никому неизвестна арменка на име Мендухи. Но той я издига в ранг на светица. Превръща във велико библейско изкушение аромата на гозбите й, в чудо нейните ароматни курабийки и дарбата й да лекува одраните колене на махленските дечурлига. Св. Мендухи...
     За войната пише сдържано. На нейното разрушение противопоставя най-крехки, най-нетрайни неща: самотно пиано, цъфнала вишна, смях на унгарско момиче. Голям, голям, до болка убеден миролюбец и хуманист.
     Може би щеше да напише трета книга и тя щеше вероятно да се казва “3000 холандски лалета”, където всяко лале да е случка, съдба, човек. Но сам постави библейска точка, както се слага точка на последното, съдържащо човешкия финал изречение.
     Той би казал сега:
     Не тъгувайте. Просто се сбъдна едно мое детско желание. Нали помните стихотворението, режисирано от г-жа Бобева?
     
     Искам аз да ида в Слънчевите двори.
     В приказките, както често се говори.
     Слънчевата майка там ще ме запита:
     Що дириш...
     Що дириш от Слънча...
     Що дириш там, из тези двори...
     Димитре,
     Митко,
     Мите,
     Митак,
     Митаче?



      “Dimitar Hadzhiyanev: the prince of the Bulgarian theater” – portrait-essay by Siya Papazova.
 
 
Назад [ 5 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма