Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:


Есе:

Фрагменти:

Проза:

Имена:

Прожектор:

Бележник:

Феномени:

Сцена:

Книга 8 Книга 9
Статии
Есе
Следата след стихотворението.
“The trail behind the poem” – by Robert Frost. 
 

     РОБЪРТ ФРОСТ
     
     За философите абстракцията е стара история, но в ръцете на днешния човек на изкуството тя е като нова играчка. Нима не можем да си изберем онова качество на поезията, което най ни се нрави? В мислите си можем. Но на дело, ако не можем, става много мъчно. Отива ни животът.
     Да вземем правилото, че ако стихотворението е само един звук, то никой друг освен хуманистът не би се запитал дали то е и здраво. Звукът е същото, което е златото в рудата. Ще извлечем звука, а от ненужното ще се освободим. И ще вършим това дотогава, додето не направим откритието, че целта, когато пишем поезия, е да сторим тъй, щото стихотворенията да звучат колкото е възможно по-различно едно от друго; тогаз ще видим и как става това: с гласни и съгласни, с препинателни знаци и синтаксис, чрез слова, изречения и метрика. Ала то не е достатъчно. Необходима ни е помощта на контекста - на значението - на темата. Тази помощ най-много допринася за разнообразието. Няма неща, които се състоят от думи и които досега да не са били направени. Същото е и с ритмиката, особено в нашия език, в който фактически съществуват две стъпки — строгият ямб и нестрогият ямб. Но и древните, с тяхното множество от стъпки, пак са били бедни, когато за мелодията са разчитали само на метриката. А колко пък е болезнено, като гледаш как нашите новопоникнали ритмисти гледат как само да изхвърлят някоя сричка, за да избегнат монотонността. Възможностите да се получи една мелодия от драматичните тонове на подтекста, съпоставени със строгостта на ограничената метрика, са безкрайни. И тогава отново попадаме в поезията, като едно от изкуствата, които имат какво да ни кажат - здраво или нездраво. Може би по-добре здраво, защото идва от по-дълбоко и от по-голям опит.
     Да вземем после и невъздържаността, когато е изречена. Заедно със звука тя има същото право да бъде по-добрата половина на стиха. Ако мелодията е дива и сурова, значи тя е стихотворение. Нашата задача следователно като съвременни абстракционисти е да пречистим тази суровост - нека сме необуздани, без да има срещу кого. Ние се поддаваме на всякакви отклонения, правим всякакви косвени връзки и от едно случайно хрумване се хвърляме на друго, във всички посоки, като скакалци в душен следобед. На едно място може да ни прикове само темата. И тъй както първата загадка е как може стихотворението да е толкова мелодично в строгите рамки на метриката, така втората загадка е как може в едно стихотворение да има в едно и също време и необузданост, и сюжет.
     Би трябвало стихотворението с удоволствие да ни обясни това. Защото става дума за следата след стихотворението. Тя почва от радостта и свършва с мъдрост. Същата следа, каквато оставя и любовта. Никой не би могъл сериозно да твърди, че екстазът трябва да бъде неподвижен и закован на едно място. Той започва с радостта, криволичи между импулсите, приема посоката, показана му от първия срещнат, препуска през щастливи случки и стига до едно проникновение за живота - естествено, не такова велико проникновение, на каквото са стъпили разните секти и култове, а по-скоро едно моментно опомване в хаоса. Той носи развръзка. Той носи изход, който макар и непредвиден, е бил орисан още с първия лик на първоначалното настроение, от самото настроение. Стихотворението е измислено и не е изобщо стихотворение, ако започва с някаква хитрост, спестена и за края. И тръгва да си търси име, върви и открива най-доброто за себе си в някоя заключителна фраза - едновременно дълбокомислена и тъжна, каквато е горчиво-радостната каша на пиянската песен.
     Няма ли сълзи за писателя, няма и за читателя. Не се ли учудва писателят, не се учудва и читателят. За мен първоначалната наслада се крие в учудването, с което си спомням нещо, което не съм знаел, че зная. Озовавам се някъде, в някаква ситуация, сякаш съм се материализирал от облак или съм поникнал от пръстта. Със задоволство си спомням за отдавна изгубеното и чакам какво ще стане. Стъпка по стъпка чудото на неочакваното бавно нараства. Впечатленията, най-полезни за целта ми в случая, изглеждат онези, които не съм осъзнал, и затова в мига не съм си взел бележка за тях. Следва заключението, че подобно на исполини ние всякога запращаме досегашния си опит далеч напред, за да подготвим бъдещето за деня, когато може би ще ни се доще отнякъде да теглим една целенасочена черта. И тази черта ще бъде толкова по-очарователна, колкото по-малко е механично права. Ние се възхищаваме от правата изкривеност на хубавия бастун. Днешните точни инструменти служат да изкривяват нещата, сякаш ги е правило и гледало едновремешно око.
     Искам да кажа как може да има една по-хубава необузданост на логиката, отколкото на непоследователността. Но в ретроспекция логиката е на втори план, тя идва подир постъпката. Затуй трябва не толкова да я виждаме, колкото да я чувстваме пред себе си, като предсказание. Тя трябва да бъде откровение - едно или много откровения - както за поета, така и за читателя. Но за да е тъй, необходима е и най-голяма свобода на движение в материала, да се установяват в него връзки, които не зависят от времето и пространството, от предишни връзки, от каквото и да било друго, освен от сходството. Дърдорим за свободата. Наричаме свободни нашите училища, защото до шестнайсетгодишна възраст не сме свободни да ги изоставим. Отказах се от своите демократични предразсъдъци и сега съзнателно освобождавам низшите класи и ги оставям изцяло на грижите на висшите. За мен политическата свобода не означава нищо. Раздавам я наляво и надясно. За себе си бих задържал единствено свободата на своя материал - телесното и умствено състояние сега и когато ми потрябва, сред безграничната бъркотия, която съм преживял.
     Хората на науката и на изкуството, събрани на едно място, често се тревожат пред загадката в какво се различават. И едните, и другите работят с това, което знаят. Аз обаче подозирам, че най-съществената разлика е в начина, по който се добират до своето знание. Учените получават своето посредством съзнателна изчерпателност в строго проектираните коридори на логиката; поетите - уж разбъркано, както е казано и писано в книгите. Съзнателно те не се придържат о нищо, но допускат към тях да се задържат всякакви неща, сякаш вървейки из полето, събират по себе си репея. Не си поставят за задача никаква придобивка, дори и подсъзнателно!. В необузданите, свободни пътища на ума и на изкуството много по-лесно човек се добира до знания от втория вид. Ученикът може да бъде определен като субект, който е в състояние да повтори каквото знае в реда, в който го е научил. А човекът на изкуството трябва да цени себе си, защото изважда една величина от някакъв предишен ред във времето и пространството и я поставя в нов ред, като между двете места остава едва забележима връзка.
     Неведнъж можех да погубя душата си, отдавайки се на радикализма, ако той наистина представляваше онази оригиналност, за каквато погрешно го вземат младите новопосветени. А моята страна наистина се нуждае от оригиналност и инициатива. За мен оригиналността няма защо да е нещо повече от свежестта на едно стихотворение, написано по вече посочения от мен начин: от насладата към мъдростта. А следата е същата, каквато оставя и любовта. Като късче лед върху пламтящата печка стихотворението е длъжно самичко да стигне до своето стопяване. Веднъж съществуващо, стихотворението може да се преработва, но обратното е невъзможно. Най-скъпоценното му качество ще си остане това, че е изтекло и с пороя си е отнесло поета. И сто пъти да го прочетеш, то вечно ще съхранява своята свежест, както металът пази своето дихание. И никога няма да изгуби онова свое значение, което веднъж вече е разгънало пред нас като изненада.      
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма