Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:


Есе:

Фрагменти:

Проза:

Имена:

Прожектор:

Бележник:

Феномени:

Сцена:

Книга 8 Книга 9
Статии
Прожектор
Опера на езика на старите българи.
An opera told in the language of the old Bulgarians. 
 

     ДЕСИСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА
     
     Оперетата “Българи от старо време”, новият спектакъл на Варненската опера, се оказа една успешна продукция. Билетите са разпродадени за месеци напред, от балконите в театъра са надвесени нетърпеливи зрители. Артстратегията на Варненската опера сполучва. Да кажем защо.
     Текстът на Любен Каравелов, писан през 1867 г. (повестта излиза първо на руски, на български – няколко години по-късно), е мoделиран през либретото на Коста Райнов и музиката на Асен Карастоянов. Композиторът написва тази оперета през 1958-а и на следващата година тя е поставена за първи път на сцената на Музикалния театър в София.
     Казват, че това е най-хубавата повест на Любен Каравелов и най-добрата оперета на Асен Карастоянов. В ролите на главните действащи лица в спектакъла са актьорите Руслан Мъйнов (хаджи Генчо) и Стефан Рядков (дядо Либен). Тяхната енергична актьорска приповдигнатост и дори звездно обаяние изкарват скритите резерви на една публика от фенове и неподозирани защитници на оперетното изкуство. Всъщност повестта “Българи от старо време” е наистина подходяща за основа на оперета: от българския фолклор идва хумор, добра доза иронии, етножизненост и пародиране на винаги готовата народопсихологична символика. Това е необходимият жанров пълнеж на комичната опера.
     Спектакълът нацелва няколко проблематични зони в актуалното българско мислене. А то понастоящем има нужда да види мащаба на родното и обича бутафорността на начина. Прекрасна възможност дава типът художественост на Любен Каравелов: повестите му изследват народния характер с един социологизиращ принцип; те дават общото, пълната пъстрота, цялостната картина. Текстът на Каравелов не задълбочава, а разширява, обгръща пространството на колоритнaта Копривщица. Ето тази ширина на обхвата напомня начина, по който един живописец работи – цялата картина, а не детайлът, е винаги пред очите му. Повестта предлага наукообразна картина на семейността, мъжа, жената (за нея после – отделно), децата, копривщенските свахи, занаятите, поминъка, бита (къщици, сенници, зимници, градинки, ракийки, мезенца, облекло). Режисьорът на спектакъла Николай Априлов вмества в оперетната стилистика и едно видео на голям екран, показващо стари български къщи, ей така за допълнителна екстра и нагледност. Тази екранност почти не допълва ефекта, но пък разбирам откъде идва желанието за повече широта – тъкмо от усещането, че Каравеловите повести рисуват хоризонта.
     Друга причина спектакълът да бъде харесван е необходимостта на днешния зрител да осъзнава характерологичната българска противоречивост. Хаджи Генчо и дядо Либен постоянно се скарват и сдобряват, ту правят годежа между децата си Лила и Павлин, ту го развалят. Повестта обаче е жизнена с това, че изпод най-голямата кавга и неразбиране излиза мощната сила на любовта, на съгласието и радостта. Щастието винаги подминава на сантиметри дребнавостта, клюката, злобния еснафлък. Спектакълът казва непретенциозно “да” на веселието и удоволствието.
     В текста на Каравелов откриваме и един друг интересен метод на описание – може би от житиеписната литература идва този биографски позитивизъм – хаджи Генчо е безценен, “твърде почтен, твърде добър, много учен и разумен”, “между българите чисто злато” – така, докато на пръв поглед, а и речево, се описват свръхголемите заложби в характера на героя; в същото време ние виждаме как иронията обръща смисъла на тези думи в обратна посока. В началото текстът е пределно ласкав към своя герой, постепенно той допуска двусмислени сравнения – “всеки го почита и всеки се бои”, и накрая съвсем откровено отсича – “в неговия характер има и твърде лошави страни”. Любопитното е, че цялото описание всъщност клони към недостатъците и дефектите на героя, но самото то едва накрая признава това.
     
     Играта на невинност е по възрожденски забавна. Така е и в спектакъла “Българи от старо време”. Въпреки че в центъра на събитията са мъжете - стопани на двете фамилии, подмолно Каравеловият текст, а и оперетата, почита жените стопанки, този път без странични хватки за подриване на техния статут. Жените са заслужено прекрасни! С репликата “Всяка една жена трябва да знае малко, а да разбира много” хаджи Генчо само вдига още повече смисъла на женския въпрос. Специално за копривщенската жена повестта цитира една народна песен, чийто първи стих е: “Мощно ми са мили българските моми”, а по време на сватбения ритуал“ се мъдрили жените, на които главите били накитени от самите исторически съдби”. Дела и Цона, съпругите на дядо Либен и хаджи Генчо (изпълнявани от Валентина Шунелска и Светла Димитрова) контролират непряко сватосването и направо казано – изобщо съпружеския живот, а и удържат своенравността на своите съпрузи. Независимо от това обаче, те често търпят грубата мъжка тирания. Типично в български стил – не жреци, а жертви. В една статия на д-р Кръстьо Кръстев от 1909 г. със заглавие “Непротивление злу в българската литература” е определен типът на “съпругата-страдалица, безропотно понесла като свой жребий неволята да бъде нелюбима, да бъде жестоко тъпкана от оногова, когото безумно обича”. В нарочна бележка под линия д-р Кръстев обяснява, че става дума за “твърде патриархално и несвободно общество, дето жената не се чувства като нещо отделно от къщата и семейството – не се чувства като личност. Тая преданост няма нищо общо с предаността на жената, която се самоопределя съзнателно (...), тя е плод на един още примитивен психически живот”. Настоявам за подобни посоки на разсъждение, защото българската публика по-трудно разчита “втория план на жената” зад мачовските герои от авансцената хаджи Генчо и дядо Либен.
     Оперетата “Българи от старо време” актуализира и още един днешен обществен възглед, този за “обърканите ценности”, когато даскалът хаджи Генчо в своето килийно училище хитрува и лъже, вместо да обучава своите ученици. За това, че в психологията на българина има “много разместени неща”, говори през 1934 г. Константин Гълъбов. Така популярно, както и днес, обяснението звучи съвсем познато: “Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, поради бързото ни приобщаване с културата на Западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.” Ако трябва обаче наистина да центрираме проблемите в повестта-оперета “Българи от старо време” ще кажем, отново използвайки разсъжденията на проф. К. Гълъбов, че и в нея “три са основните издънки на себелюбието, поради които българинът е доста асоциален: безмълвното отнасяне към посегателствата върху личността – несговорчивостта – завистта”. Идеята, че “за обща работа не ни бива” е ключова в спектакъла. Двамата чешити хаджи Генчо и дядо Либен не успяват да уговорят сватбата на своите деца. Любовта между Лила (в оперетата Лиляна, изпълнявана от Даниела Иванова-Димова) и Павлин (Росен Руменов) отхвърля невежеството и глупостта, макар че щастливият финал е резултат на частна акция – приятелите на Павлин, подкрепен от своя баща, открадват Лила от манастира. Неумението на нашите герои да общуват нормално, уж говорят на български език, а не се разбират, е основа на тази комедия на нравите. Да си с другите, не е чак толкова лесно.

     


      An opera told in the language of the old Bulgarians – a review of an performance by the Varna opera house by Petya Nedelcheva.
 
 
Назад [ 7 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма