Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Преводи:

Проза:


Прожектор:

Бележник:

Бивалици:

Послеписи:

Книга 8 Книга 9
Статии
Бивалици
Джон Чийвър и “Джони Уокър”.
John Cheaver and “Johny Walker”. 
 

    ТИНКО ТРИФОНОВ

    Ще започна с една скоба. Тя е посветена на прочутото шотландско уиски, на отношението към него на писателите като цяло и, в частност, на един от тях - Джон Чийвър. Искам да знаете, уважаеми читатели, или поне тези, които толкова го превъзнасяте това питие, че то не е нищо друго, освен двойно преварена ечемичена ракия (или ако щете – водка) и че цялата тайна на превъзходния му вкус се крие в три неща: първо, че спиртът се изварява на торф (щото шотландците не са имали друго гориво, планинките им са голи-голенички и приятно заоблени като миска на конкурс), а от торфа идва лекият дъх на дим; второ, разреждането на спирта става с изумително чиста и мека изворна вода; и трето, питието отлежава в дъбови бъчви, в които преди това са държани тежки испански вина (херес, порто, както и шери), а пък смесването на различните чешити скоч (т.нар. бленд) се прави майсторски и по рецепти, удържали напора на няколко века. Истинското уиски обаче е чисто малцовото от марки като “Гленливет”, “Гленфидиш” и други “гленове”, но него си го пият предимно шотландците, при това без всякакви развалящи го глезотии като лед или сода, ами като коняк – за да усетят аромата му. Най-много да му капнат малко водица, щото е възсилничко.
    Не мога, разбира се, да се меря с познавачи на питиетата като Николай Спиров например, но за верността на горното се подписвам. И още: пробвал съм достатъчно чешити от т.нар. блендови шотландски ракии и мога да ви уверя, че не могат да се мерят с истинското, малцовото. Но не могат да се мерят в нашата битност и с една добра ракийка със салатка. Щото единственото, с което не върви скочът, е шопската, макар да съм бил нееднократно свидетел на опити да се помирят нашенският шедьовър с шедьовъра на побратимите на габровци. А и със салатката и с бавно, мераклийски поеманата гроздова лафът върви далеч по-добре, отколкото с купешката шотландска ракия, за която покойният голям български писател Васил Попов казваше, че имала дъх на “мокра и проrнила тараба”. Едва ли някой някога е смукал мокра и прогнила тараба, но едва ли ще се намери някой, който да отрече великото проникновение, което само един велик писател може да направи!
    Що се отнася до писателите, по комунистическо време тогавашните наши “класици” много обичаха да показват как пият уиски, макар че не ги биваше толкова да пият, ами се фукаха, а и мнозина от тях още да не бяха усвоили пиенето и на най-обикновена гроздова, щото пиенето и то си има сума табиети, правила и норми. И тук ще затворя скобата и ще разкажа защо, когато пия уиски, връхчето на езика ми винаги изтръпва и се сещам за един американец. (Впрочем и американците не умеят да пият скоч, жулят си техния бърбън, който хем е уиски, хем не е и малко менте пада.)
    Великият (напълно заслужено го величая на само аз, ами и сънародниците му) писател Джон Чийвър бе единият от двамата най-известни американци – другият бе Уилям Сароян - от тяхната US делегация за поредната среща на писателите за мир, организирани с размах от покойната Людмила Живкова, Любомир Левчев и прочее велможи на културата по онова време. Размахът се състоеше в това, че на тези петдесетина, а може би и повече автори нищо не им липсваше по време на пребиваването в България, развеждаха ги, показваха им природните ни красоти, музеите ни, изобщо атакуваха, слисваха и очароваха яко всичките им сетива. Неколцина впоследствие толкова заобичаха страната ни, та останаха да живеят тук – като един знаменит американски поет и любовникът му, които намериха покой не в градищата ни, а в Родопите. Та по едно време част от тези чуждестранни писатели “дебаркираха” във Варна и в редакцията на единствения тогавашен вестник “Народно дело” ни разпределиха кой кого да интервюира (по 30 - 40 реда на интервю, не повече - такава беше повелята, да покажем на варненци повече автори, та да усетят размаха, мащаба на проявата). На мен като говорещ английски, естествено, се падна Джон Чийвър. На началничката ми Луиза Тахмисян – кой друг, освен Уилям Сароян, американец, ама от арменски произход. (Не знам дали Сароян говореше арменски, но знам със сигурност, че добре броеше – броеше на арменски от едно до десет с такъв ентусиазъм, с такова детско въодушевление и така се заливаше от искрен смях – смях гръмогласен, кънтящ, сепващ, стряскащ благоприличното общество от обитаващата тогава хотела средно- и дребнобуржоазна гмеж от прогнилия Запад.)
    Та отидох и аз на рецепцията на грандхотел “Варна” в тогавашния курорт “Дружба”, хотел, наричан още Шведския, защото шведска компания го бе строила, а не че шведки го обитаваха. Помолих да ме свържат с бележития писател, момичетата, красавици до едно, ме погледнаха много накриво и ми дадоха номера на стаята му и посочиха една врата. Набутах се в задушната телефонна кабина, набрах номера, отговори ми госпожа Чийвър (или съответно придружителката му), после писателят взе слушалката, обясних му аз надве-натри какво искам, той за моя радост заяви, че веднага слиза и да го чакам във фоайето. Аз обаче го зачаках пред вратите на асансьорите, инак можех и да го пропусна в тарапаната. И прав бях, защото Джон Чийвър се оказа с нищо незабележим мъж, попрехвърлил шейсетте, който никак даже не приличаше на американец; дребничък ми се видя, смотан, тих, никак не се връзваше в съзнанието ми с представата за прочутия в цял свят автор на незабравимия роман “Хроника за Уапшотови”. Впрочем това бе единственото нещо, което бях чел от него. (Но все пак бях чел нещо, щото сега, като гледам разни интервюта на разни красавици-репортерки с разни писатели, поети и кинорежисьори, никак не ми е трудно веднага да отгатна, че нито са чели, нито са гледали, пък още по-малко са мислили, ами разчитат предимно на прочутото “Lassen Wir die Augen sprechen” – “Да оставим очите да говорят”, сиреч – прословутият лаф на тъй наречените “плажни инженери”, тоест “гларусите”, като свалят германките по морето. А пък те нашите репортерки едни очи имат, братче – в повечето случаи наистина големи, големи сини очи.)
    Та, въоръжен с огромните си познания за “Хрониката”, отведох Джон Чийвър към едно кътче, състоящо се от два дивана и два фотьойла в “Шведа”, седнахме един срещу друг, спогледахме се и той веднага вдигна ръка. Сервитьорът дотърча мигом, Чийвър поръча по две двойни уискита; като дойдоха, поръча още по две, пак ме погледна и рече:
    - Онзи там, зад нас... (а зад нас беше Уилям Сароян с шумната си компания от наши писатели и Луиза, която трябваше да го интервюира, а пък той демонстрираше, на Луиза и на компанията как може да брои на арменски и смехът му кънтеше, заливаше като цунами пещерообразното фоайе). - Та онзи, Уилям Сароян де, може да пише, мастилото му – гъсто като кръв, силно като спирт, разбрах го още по първите му разкази, но да знаеш, повечето от тези тук не знаят да пишат, смучат от пръстите си, пък той животът – пълен с най-хубавите ненаписани разкази... Чакай сега, знаеш ли каква хубава история ще ти разкажа... Ами ние се запознахме с Уилям Сароян тук, в България, в София...
    Така се и случи наистина – сюжет за чудесен малък разказ. Да, оказа се, че двамата велики, живи американски писатели просто не се били познавали лично. Сигурно са си нямали, горките, Съюз на писателите, впрочем имали някакви подобни организации, ама на регионално равнище, а и без друго всеки предпочитал сам да си оре нивата. Пък той, Сароян - в Калифорния, а пък Чийвър – в Ню Йорк, къде ти... Хласнахме първите двойни уискита и ведно с алкохолните им пари интервюто окончателно отлетя от главата ми, защото започнах да си мисля от кого и как да взема някой лев назаем да ги платя тези уискита, щото редакцията на вестника, естествено, не ни отпускаше пари за подобни глезотии. В това време великият Чийвър си изпя рецитала за това колко хубаво било писателите да се събират в името на такава свястна кауза като мира и поръча по още едно двойно (общо по три двойни станаха и на мен ми се изприщи цялото тяло и косата ми щръкна, щото в “Шведа”, както му викахме тогава, уискито хич не беше евтино, дори по Татово време). След това мигом накара сервитьора да опразни масата, като едновременно с това сръчно преля остатъка от чашата си в другата, по-пълната.
    Точно тогава слезе и достолепната госпожа Чийвър (или придружителката му), погледна ни снизходително, седна до своя Джон, усмихна му се, усмихна се и на мен, а сетне, като чу гръмогласния смях на Сароян, който продължаваше да се забавлява отлично и след безкрайното броене на арменски, рече съвсем невинно:
    - Джон, не мислиш ли, че е време да вземем по един аперитив преди вечеря?
    Този път уискитата бяха единични.
    Та пихме и по едно единично, после аз въздъхнах с все сила и с огромно облекчение, защото всичките питиета ги плати класикът Чийвър. Сетне жена му си го прибра, а аз си останах на мястото, заслушан, удивен, омаян от гръмогласния, искрен и заразителен смях на Сароян. Пак броеше човекът, на арменски: “Едно, две три...” и тъй нататък, и се заливаше от смях. Въобще голяма радост беше. Да не забравя – и Евтушенко беше в онази компанията, радваше се на Сароян, но пак си беше онзи адски завеян и “неземен поет”, възлюбен от още по-неземната и красива поетеса и жена Бела Ахмадулина, беше както винаги облечен в шарена хавайска риза, пусната над панталона и на мен незнайно защо ми хрумна, че на този тип риза в детството ми й викаха “хулиганка”.
    Лека й пръст на Людмила и да е жив и здрав Любомир Левчев! Впрочем, сериозно погледнато, сега си мисля, че парите, дето ги харчеха по писатели и разни други измишльотини, като асамблеи на мира, за единството, творчеството, красотата и прочее хармоничното развитие на личността, не са били съвсем напусто профукани – светът тогава научаваше за нас, черпехме го света, той си хапваше и пийваше здраво, а после, макар и замъглено, разправяше за България, хубави неща казваше, ласкаеше ни, че и ний сме му дали нещо, на света де, и “на вси славяни книги да четат”. Впрочем на това последното братушките доста се чумереха - и не само на нас, ами и на своите, на великани като академик Лихачов.
    Но ако не друго – то поне хубави обеди и вечери му давахме на света. Пък и по онова време пенсионерите не ровеха из кофите за боклук, а мургавите ни събратя бяха кротки по въпроса за интеграцията си и метяха чинно улици, вместо да омитат вихрено чужди дворове и къщи.
    А за Чийвър и ударените бързешком няколко уискита, преди да се появи госпожа Чийвър, ме светна задочно Любомир Левчев в едно интервю пред Кеворк Кеворкян по телевизията. Разказа как го привикали едни момчета от “органите” да го препитват що за птица бил тоя Чийвър, щото като му преравяли (навярно профилактично) куфарите, попаднали на някакви наркотици. И им обяснил Левчев, че човекът бил алкохолик, че ако си носел наркотици, те били за “лична консумация”, че няма никаква опасност да разпространи порока на Запада в широки мащаби у нас, че за тая работа трябва първо да избухне демокрацията, пък после да чудим и да се маем какво да правим с извънбрачните й отрочета. И тъй нататък. Умен мъж е Любомир Левчев, провиждал е, значи, още тогава какво ни чака – не толкова нас, колкото децата и внуците ни, като си изуем потурите и се наведем покорно, сиреч като се отворим към тъй лелеяния Запад...
    Аз пък никога няма да забравя урока на госпожа Чийвър, която очевидно е знаела хала на своя си Джон, но запази достойнството му, запази достолепието му на велик американски писател и най-простичко ни рече “Наздраве”.
Впрочем същото ми се случи и с друг велик писател и даже мой еднофамилец (както казват руснаците) - Юрий Трифонов, и с неговата великолепна и невероятно красива съпруга, но това е съвсем друга история.


      John Cheaver and “Johny Walker” – personal adding to the same subject by Tinko Triffonov.
 
 
Назад [ 9 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма