Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Преводи:

Проза:


Прожектор:

Бележник:

Бивалици:

Послеписи:

Книга 8 Книга 9
Статии
Бележник
Политолог и култура.
Poly-lingua and Culture. 
 

    ВЕРА ГАНЧЕВА

    Известно е, че полилог ще рече участие на повече от две или три страни в даден разговор, обмен на мнения, на информация, т.е. дискурс, разгърнат върху широка база, в голямо комуникативно пространство и в който диалогът, а и монологът, са структурни елементи. Именно полилогът съответствува и на геополитическите реалности днес, и на духа на новото време, тъй като предполага активност на контактите, взаимодействие на страните в него, както впрочем и свобода на избора: на партньорите в това общуване, на неговата форма, по-скоро кръгова, отколкото линейна и будеща асоциация с начина на мислене и със светоусещането на народите отвъд Запада (т.е. Европа и САЩ), чиито особености безусловно трябва да се познават и зачитат. Изисква го истински глобалният полилог, преодолял теоретичните схеми на атлантизма и европоцентризма, реализиран без помощта на практическите им приложения, а по диференциран от тях модел, плуралистичен и с различни нива, за да предоставя възможности за открояване на сложността и многообразието (културно, социално, етническо, религиозно) на света, допринасяйки за подобряването му като цяло.
    Глобалният полилог би следвало значи да функционира като цивилизационна стратегия, насочена към коригиране на “новия световен ред”, налаган не само чрез войни и кризи, а и посредством “тиранията на хубавите неща” по израза на големия английски писател Олдъс Хъксли (1894 -1963), описана с безпощадни подробности в романа му “Прекрасният нов свят”. Освен че е илюзорно, щастието в потребителския рай има своя висока цена и не е в състояние да породи качествено изкуство например, защото хедонистичното удоволствие от живота, до каквото бива принизено, не притежава заряд за творчество, нито пък предизвиква потребност от него... Спасение носи единствено духовността и всъщност няма епоха в човешката история, когато културата да е служила само като орнамент, като украса на битието: напротив, винаги е била негова идентичност, съответствайки следователно на равнището му, което на свой ред предпоставя готовността й да премине в цивилизация и да оползотворява практически неизчерпаемите възможности за съприкосновение – диалогично и полилогично, с други култури. Чрез сливането на наследството от миналото като залог и на съвременността като прогноза за бъдещето в общ потенциал човечеството придобива и стереоскопична представа за своята еволюция, която сътворческото общуване на индивиди и народи от различни краища на света, движенията на духа през граници и епохи видоизменят в познание, в опитност, издигат я във фактор за увеличаване на капацитета на разума, тласкайки го към непрестанно преодоляване на предели и прегради – географски, хроноисторически, социални. Обменът на идеи и импулси между културите винаги е играел важна роля за тяхното обогатяване, допринасяйки не по-малко и за открояването на националното им своеобразие именно посредством полилога, вписан в сякаш необятно комуникативно пространство и който по същество не е модерно явление. Още в древността го е предизвиквала тъкмо необходимостта на света и народите в него да се развиват в едно плодоносно взаимодействие, осъществявано някога без посредничеството на медии и модерни технологии, както това става днес, но не по-малко реално и ефективно.
    Глобалният полилог Бергман шета по световните сцени посредством “Тиранията на хубавите неща” по израза на големия английски писател Хъгсли
    Световния мит, естествено възникнала цялост, съставена от митовете на различни и най-често много отдалечени народи, можем например да окачествим като една съвършена, все още неизследвана докрай, а и съвсем не изчерпана форма на глобален полилог именно в сферата на духа и душевността на хората, разбунтувани срещу необратимостта на времето и обзети от стремежа да се освободят от смазващата му тежест, изпълнени с вяра в своите сили да създават и пресъздават светове. Голямата литература по принцип продължава и доразвива онова, което бива определяно като митологична традиция и ние я откриваме у нейни представители от рода на Шекспир, Гьоте, Андерсен, Томас Ман, Джойс, Кафка, Хъксли, Толкин и още много, много други, но също и у творците на киберкултурата от най-ново време, духовните гуру на поколенията в епохата на World Wide Web, на световната мрежа, категорично елиминирала географията и пространството в техния най-пряк, физически смисъл. Такъв е американският фантаст Уилям Гибсън (род. в 1948 г.), автор на култови “космически алегории” или техноутопии, както още наричат романите му и емблемен участник в глобалния полилог, в дискусията за бъдещето на света и неговата култура. Неговите романи също подхващат и своеобразно интерпретират редица митически теми, като да речем, за всеобщия смисъл на историята и на човешкото битие, за инициацията, посвещението в култовите тайнства, за непреходното психофилософско значение на Началото или по-скоро на завръщането към него, за непобедимостта на Злото, която не обезсмисля борбата срещу него... И в тях долавяме по-минорен или по-мажорен отзвук от космогоничните или есхатологичните сказове, съзираме и образа на “героя с хиляди лица”, общ за човечеството според известния американски митолог Джоузеф Камбъл и персонифицирал неговите извечни стойности и въжделения. Митически матрици се използват и анализират в психологията и социалните науки, в медиологията, във всички области на изкуството и културата, чиито дейци се включват активно в глобалния полилог, боравейки с нова, транснационална, терминология и риторика, демонстрирайки глъбинно познаване на процесите в модерното общество, но и на технологията на митосъздаването, на митотворчеството. От друга страна, обаче способността на човека да изковава нови митове, съчетали древни образци и парадигми с най-новите тенденции и явления в съществуването му, не го прави защитен от спекулата с тях чрез митологизирани варианти на духовната еволюция от рода на задължителното преуспяване и материално благополучие, отъждествяването на планетарното с пределите на събърбията, на уреденото и уютно в своята ограниченост съвременно предградие, издигането в култ на автомобила, на компютъра, на мобилния телефон, абсолютизирането на политическите елити и на недостъпността за посветени на “крепостта” на високата култура, на свободното време и здравето, на езотеричните учения или послания и на какво ли не още...
    Писателят според великия Гьоте трябва да ратува за каузата на една общочовешка култура, чиито завоевания да съдържат неповторимия дух на отделните народи, допринесли за тях, да го съхраняват като първостепенен елемент в нейното сложно и мобилно цяло. Твърдението на литературоведите-компаративисти, че краят на ХХ век, т.е. предглобализационната епоха, е период на националните литератури, макар и само привидно парадоксално, буди размисъл в две главни посоки. От една страна, обществено-историческият смисъл, който се влага в това определение, предпоставя съответно качество на литературата, на културата на един или друг народ, достигнал равнището на нация в хода на своето развитие, а не синоним на ограничаваща хомогенност, на производно от форма на етническа общност или антоним на “универсален”. От друга, обаче никога досега в историята на човечеството отделната национална литература не е била изправена така директно, безпощадно дори, пред съда на Времето, никога досега не е била принуждавана тъй безапелационно да предприема периодични и понякога горчиви равносметки на реалното си състояние, да анализира своята собствена пригодност в контекста на многосъставната съвкупност на световната, чиито изяви стават достъпни за публиката във всички краища на планетата със скорост и мащаб колкото плодотворни, толкова и рисковани, опасни с пряката възможност за паралели и сравнения, за прокарване на твърде отчетливи демаркационни линии между универсално и провинциално, оригинално и тривиално, актуално и демодирано, между оправдано самочувствие и комплекси.
    Проблемът за участието на всяка една национална култура в глобалния полилог не е изолиран от редица вътрешни и външни фактори, каквито без съмнение оказват твърде негативно въздействие и върху шансовете на нашата, българската, да се включи в него на равна нога и с подобаващо самочувствие. Според мен досега тя все още се намира в незавидната ситуация на по-скоро страничен наблюдател, отколкото на еквивалентен и търсен събеседник в него, а в обозримите контури на едно близко или малко по-далечно бъдеще като че не личат възможности за някаква коренна промяна. Не бива да се пренебрегва или подценява острата необходимчост от анализ на тези фактори, на основанията за нашата отстраненост от световните процеси и явления в областта на културата (думата изолация би била в случая твърде силна, а и по същество неточна, защото рецепцията им у нас е и активна, и полезна, и многопосочна). Ще спра обаче дотук, опасявайки се от следваща крачка в минираната зона на мъчителните въпроси и придържайки се към предупреждението в старите карти, за които споменава Умберто Еко (род. в 1932 г.) в романа си „Баудалино” (2000), сам по себе си амбициозен полилог между история, мит, философия, религия, наука, литература: надписът Cave! Hic dragones1 обозначавал още неоткрити земи, но и припомнял, че е рисковано да се престъпват някои граници.


      Poly-lingua and Culture – notes by Vera Gancheva.
 
 
Назад [ 8 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма