Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Преводи:

Проза:


Прожектор:

Бележник:

Бивалици:

Послеписи:

Статии
Послеписи
Съприкосновение с поезията.
Touching the Poetry. 
 

    ДЕНЬО ДЕНЕВ

    Навсякъде... стига да имаме сетива за нея
    Всичко, което не е проза, е поезия. Това твърдение обаче би заело по-удобно място във философския мир.
    Мартин Хайдегер казва: “Същността на изкуството е позията”. И той сигурно е прав. Защото, когато слушаме музика или наблюдаваме живописна творба, ние със сетивата си долавяме, че сме облъчени от поетични неутрони.
    Атанас Далчев изразява разбирането си за поезията по следния начин: “Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към идеята, красотата, истината.” Доказателства за валидността на тази формула ни дава самата поезия.
    Тя ни приобщава към истината.
    Още през 1922 г. Осип Манделщам се обръща към XX век така: “Век мой – звяр мой!” А днес какъв епитет - жесток или кървав - трябва да сложим пред звяра, пред вече отишлия си век!
    Поезията ни приобщава към красотата.
    Ето едно кратко стихотворение от Александър Геров:
    Ти имаш устни като капка
    и бяла гълъбова шия.
    Аз приближавам, свалям шапка и
    и почвам капката да пияI
    Поезията в цитираната строфа не е изразена с устните като капка, нито с, бялата гълъбова шия..Тя е съсредоточена в един най-обикновен жест: “свалям шапка”. Красотата е в преклонението пред жената, пред Девата.
    Поезията ни приобщава и към идеята..
    Да си припомним отново надписа на хан Омуртаг: “Човек дори и добра да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа тези писмена, да си спомня за оногова, който ги е направил.”
    Голямата идея в този надпис, която го прави поезия, е в думите “да си сpомня за оногова, който ги е направил”. Без родова памет няма да съхраним националната си идентичност. Няма да бъдем българи.
    Има десетки определения за поезията, всички те са верни. И недостатъчни. Защото, да изразим същността на поезията с едно определение - все едно да измерим ръста на небето:
    Поезията е навсякъде. Стига да имаме сетива за нея!
    У Недини слънце грее
    Защо и как народният певец е постигнал съвършенство в своето изразяване? На какво се дължи свещената простота, чието друго име е гениалност, в неговите творения? Може би той (или по-точно те - знае ли някой колко и кои са авторите на всяка една народна песен) е имал (са имали) силата и таланта на водата, която по пътя си извайва и най-ръбестите камъни в съвършени форми.
    В анонимността на певеца (певците) е отразена великата дарба на народа. Същественото е в неподражаемата красота, която излъчват народните песни. Да вземем само три стиха от един безспорен шедьовър:
    У Недини, слънце, грее.
    То не било ясно слънце,
    най ми било сама Неда.
    Нека сега проследим развитието (как е текла) мисълта на народния певец. Той ни съобщава, че “У Недини грее слънце. Не казва: “У Нединия двор” или “У Недината къща”. Начинът, по който се изразява, означава навсякъде. И в тази повсеместност всичко излъчва светлина. Но кой или коя (може би някоя сестра на Неда?) ние още не знаем. Слънцето е ясно. ‘Го не е нито силно, нито жарко. Няма облаци, които да го засенчват и през тях да пробиват лъчите му. Така слънцето е показано в своята цялостност и сила на въздействие. Епитетът звучи меко и поетично. Слънцето грее - използван е глагол със събирателно значение (грее е равнозначно на свети и топли). И това не е случайно. Слънцето е звезда (огромно огнено кълбо) и затова то грее. Докато Луната не може да грее, а само свети, с отразена светлина. Певецът не допуска “У Недини” светлината да е отразена.
    Чрез отрицанието “то не било” във втория стих се дава да разберем, че звездата е долу, на Земята, но ние не знаем още нейното име. В третия стих “Най ми била сама Неда” тайната е разбулена. Слънцето е сама Неда. Тук думата “сама” е натоварена с основен смисъл: означава категоричност, единствено и само Неда е ясното слънце.
    Ако “съблечем дрехите” на цитираните три стиха, ще остане само една гола констатация: Неда е слънце, т.е. звезда. И какво от това? Метафората е налице, но тя не грее - нито свети, нито топли, тя не е “генератор” на красота. Това е все едно да оскубем перата на пауна и да кажем: “Паунът е птица”.
    Нито една дума не допуска замяна с друга, всички думи в песента са единствени и точно на местата си. И навярно единствено е от възможните имена на съвършено.
    ***
    Потопете се в “Книга на безпокойството” и ще бъдете възнаградени с безчет бисери на необятната човешка мисъл. Фернанду Песоа е множествен гений. Неговият талант съвместява поета, философа и вселената.
    ***
    Трябва ли, поетът да е искрен докрай, да стига до емоционален нудизъм - според израза на Атанас Далчев - в стиховете си? Едно е сигурно: както здравото тяло, така и здравият дух не се нуждае от рецепти.
    ***
    Какво е щастието? Може ли то да се вмести във формула? Щастливи ли са тези, които притежават огромно богатство? И те, априори, са тъжни, защото всички сме преходни. Във времето, което му е отредено, ако човек, е в хармония със себе си и света - тогава той е може би щастлив? А пишещият човек е щастлив, когато се чувства съпричастен със Световния Път на Словото, макар да е само прашинка от него.
    ***
    Литературата не дискотека, а каменоломна!
    Поет на болката
    През 1970 година Джан Уенър взема поредица интервюта от Джон Ленън. На въпроса “Какво е за Вас болката?” звездата на «Бийтълс» отговаря : “Болката е нещо, което човек изпитва непрекъснато, болката съпровожда раждането на човека. Повечето време човек е в състояние на болка и колкото по-голяма е болката му, толкова повече той се нуждае от богове.”
    Този отговор не е ефектна импровизация, а дълбоко преживяно разбиране - философски възглед на Ленън за живота. Потвърждава го и неговата поезия. От “Саката душа” са следните стихове:
    “Котката има девет живота -
    нейни са деветте.
    Твоят е само един,
    кучешки твоят е, ама не на шега.”
    С отрицанието “не на шега” се прекрачва границата - от литературата се пренасяме в самата истина за живота. Тази “смяна на зоните» при Ленън не става бързо и лесно. В живота и в творчеството си той немалко време се намира в сънно състояние. Във “Вечните ягодови полета” поетът заявява:
    “Винаги вярвай, че аз съм това,
    макар и да знаеш, че знам, че съм сън”.
    В няколко негови стихотворения темата за съня присъства директно в заглавията: “Как нощем спиш?”, “Аз сам си спя” “Сън № 9”. Освобождаването от “черупката на съня” е драматично. При Ленън - в творчески план - то се реализира във финалните стихове на стихотворението “Бог”:
    “Аз бях тъкач на сънища,
    но днес съм прероден,
    аз бях и моржът,
    днес само Джон е в мен,
    и тъй, приятели,
    ще трябва да се продължи.
    Сънят ни свърши.”
    Излизането от съня - пробуждането, по същество е ново раждане, което е съпроводено с болка. И по естествен път идва определението за Джон Ленън: поет на болката! И това не е литературна титла, а съдба. Път, който поетът извървя докрай.
    ***
    Неподражаемият поет във философията Фридрих Ницше по темата “Поет и действителност” предлага тази гледна точка: “Музата на поет, невлюбен в действителността, няма да е действителност и ще му роди деца, с хлътнали очи и чупливи кости.”
    ***
    Стефан Цвайг е изваял забележителни портрети на известни личности от историята. Силно впечатляват неговите биографични романи - есета за Мария Антоанета, Еразъм, Магелан, Фуше и др. Ето как той ни представя Фуше: “Не е хубавец, съвсем не. Слаба, суха, почти като привидение фигура, тясно, костеливо лице с ъгловати черти - грозно и неприятно. Остър нос, също остри и тесни, винаги стисната устни. Студени рибешки очи под тежки, като че сънливи клепачи, а зениците - стъклени, котешки сиви топчета. Всичко в това лице, всичко у този мъж е сякаш дозирано, скъдно с разредена протоплазма. Той изглежда като човек на газена светлина - бледозеленикав.”
    Цветовете, които художникът “полага върху платното”, недвусмислено “говорят” за модела. Но от решаващо значение за успеха на портрета е светлината. Тази “газена светлина”, между спящото и будното Слънце, средата, в която геният на Фуше се чувства в своята стихия.
    Изборът на светлина - това прозрение Цвайг го дължи на поета в себе си!
    Сянката на Шопен изпълва с ръста си небосклона...
    Първан Стефанов е автор на прекрасни стихотворения и незаслужено името му не е нареждано сред имената на ярките поети в съвременната българска поезия. Той е превъзходен драматург - в съавторство с Надежда Драгова. Доказал се е като чудесен преводач. Благодарение на неговото перо - неподражаемото слово на Константи Галчински зазвуча нежно и красиво на български език (“Сервус, мадона”).
    Преди 40 години Първан Стефанов издаде една от най-хубавите лирични книги в поезията ни - “Пътуване към усмивката” (1964 г.) В нея е включена възхитителната поема “Градът с венчалния пръстен”. Ето една строфа от поемата:
    “Под нозете ми синият ден
    се разсипва в синя симфония.
    И бавно сянката на Шопен
    Изпълва с ръста си небосклона.”
    Възможно ли е сянката - пък била тя и на Шопен? (която е равнинна проекция!), да “изпълва с ръста си небосклона”? Очевидно е, че от формална гледна точка това е невъзможно. Но авторът - защото е поет! - прибавя към “равнината” на сянката още една “пространствена координата”, и това е безсмъртният дух (разсипаната синя симфония) на артиста (композитора и пианиста) Шопен. Точно този дух е ръста, който изпълва небосклона. И от изпълнения небосклон започва да “вали” (за тези, които имат слух) безсмъртната музика на Шопен... Чудото на поезията се е сбъднало.
    Врява и безумство
    Няма как да не се съгласим с преводача Кръстан Дянков (мир на праха му!), че “Врява и безумство” от Уилям Фокнър е труден за възприемане роман. Действието протича - видяно от четири различни гледни токи, и в среда, която е истинска словесна “амалгама”. Тези особености на книгата са респектираща бариера пред читателя, който е свикнал пред погледа му плавно да се развива сюжетът и героите да следват ясно логическо поведение.
Голямо достойнство на романа е поетическата светлина, която извира от неговите страници. Фокнър се е изявил като изкусен майстор на формата, тънък психолог и превъзходен поет. Ето една негова метафора:
    “Кеди миришеше на мокри от дъжд дървета.”
    Може ли момичешкото тяло да мирише на мокри от дъжд дървета? Това е без значение. Светкавицата е блеснала..., образът е бликнал и магията му ни е завладяла. Майсторът разказвач обаче ни поднася изненада. Той използва ефектната метафора още няколко пъти и тя “зазвучава” като своеобразен рефрен. Като профанира образа - мокри, от дъжд дървета - писателят го превръща в знак, който олицетворява героинята.
Така Фокнър преодолява едновалентното значение на метафората (като интелектуално средство) и я натоварва с нова по-висока валентност.
    ***
    Един фрагмент от романа “Врява и безумство”, който спокойно можем да определим като стихотворение в проза: “Едно врабче се стрелна в слънчевото сияние, кацна на перваза на прозореца и обърна главичка към мен. Имаше кръгло и блестящо око. Първо ме огледа с едното око, после хоп! - извърна другото, а гушката му - трепка по-бързо и от пулс.
    Часовникът взе да бие. Врабчето се отказа да върти очи и докато часовникът не спря, сякаш и то го слушаше, остана да ме гледа само с едно око. След това подхвръкна от перваза и замина...”
    Фокнър е нарисувал една картина: врабче, кацнало на перваза на прозореца, си разменя погледи с автора. И след това си отива... Но под кожата на това събитие “тече” главна тема - а това е въпросът на времето. Докато часовникът бие, врабчето престава да върти очи. То не само слуша часовниковата мелодия, но се отъждествява с нея и накрая като последна - озвучена минута - отлита. Врабчето в нашия случай е един от неизброимите образи на времето.
    ***
    “Кеди миришеше на мокри от дъжд дървета.” Метафората поражда още един въпрос: какъв е мирисът на мокрите от дъжд дървета? Всъщност... и този отговор е без значение. Въпросът е този, който ни приобщава към очарованието на образа, към съкровения замисъл на автора, към същността на нещата. Отговорът често ни отдалечава.
    ***
    Романът “Сто години самота” е шедьовърът на Габриел Гарсиа Маркес. С него той е известен в целия свят. Но писателят е майстор и на разказа. В късата форма Маркес не разчита само на магическата поетика на своето слово. Той хваща в мрежата си читателското внимание, като използва различни похвати. Един от тях е още в началото да поднася ярък образ, които се запечатва трайно във “восъка на паметта”. Такъв случай има в разказа “Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба”. Да прочетем първите редове: “Ерендира къпеше баба си, когато задуха вятърът на нейното нещастие… Гола и огромна, в мраморния басейн бабата приличаше на хубав кит.”
    Докато съпреживяваме печалната история на кротката Ерендира, ние се намираме в “утробата на кита”, станали сме доброволни пленници на автора.
    ***
    На Никола Инджов му стига “Възпоминание за снега”, за да остане в българската поезия .
    Боговете се забавляват
    Джордж Оруел в едно свое есе, посветено на Салвадор Дали, пише: “Трябва да се осъзнаят едновременно двата факта: че Дали е добър художник и че е отвратителен човек.”
    В “Дневникът на един гений” самият Салвадор Дали прави следните откровения:
    “Става дума за Ленин. Искам да го нарисувам със задник дълъг три метра, и подпрян с патерица. “Ще ми трябва платно от пет метра и половина… Ще нарисувам моя Ленин и неговия лиричен придатък, ако ще да ме изхвърлят от групата на сюрреалистите. Ще държи в ръцете си момченце; това ще съм аз. Но ще ме гледа с очи на човекоядец, а аз ще крещя: “Той иска да ме изяде!...”
    ***
    “Бях омагьосан от мекия, закръглен гръб на Хитлер, винаги така добре стегнат в униформата. Всеки път щом започнех да рисувам кожения ремък, който тръгваше от колана и минаваше над противоположното му рамо, отпуснатата Хитлерова плът, притисната от военната куртка, предизвикваше у мен някакъв вкусов, млечен, питателен, вагнеров екстаз, а сърцето ми се разтуптяваше от едно наистина рядко вълнение, каквото не изпитвах дори когато правех любов.”
    ...Боговете наистина се забавляват! Често и в златната чаша на гениите сипват по няколко дози лудост.
    ***
    “Азкетика” на Казандзакис! В тази творба е постигнат идеалният синтез между поезия и философия.
    ***
    На Емилиян Станев принадлежи мисълта: “Любовта е единствената творческа сила.“ Може би по-правилно е да се каже: “Любовта е най-голямата творческа сила!”
    ***
    Шарл Бодлер в статията си “Творчеството и животът на Йожен Дьолакроа”, отбелязва: “Въображението на Дьолакроа! То, виж, никога не се е страхувало да се. катери по стръмните височини на религията! Негови са и небето, и адът, и войната, и Олимп, и сладострастието. Ето това е типичният художник-поет! Той действително е един от малцината избрани и титаничният му дух включва и религията в своите предели. Въображението му, пламтящо като отрупана със свещи катафалка, блести във всичкия си плам и всичкия си пурпур.
    Казано е - красиво и вечно! При среща на двама гении естествена е появата на волтова дъга.
    ***
    Слънцето, Смъртта и Любовта са трите върха на един триъгълник, който Йожен Йонеско очертава в “Самотникът”. В равнината на тази фигура се проектират всичките пулсации на живота...
    Описан с думи, триъгълникът изглежда така: “... нали няма начин да се промени мястото на Слънцето, нали няма начин да отблъснем Смъртта. Мисля че се избиваха взаимно точно, защото не бяха способни да отблъснат смъртта. Затова се нахвърляха едни на други, затова се настървяваха помежду си. Вреше и кипеше. Вреше и кипеше, понеже не бяха в състояние да обяснят необяснимото. Войната, революцията, мирът, скуката, удоволствието, болестите, здравето, любовта, жените, хленчещите деца. И дългият път. Дългият път. Думата Любов, която ми дойде наум изведнъж, предизвика неизмерима носталгия. Разбрах, че това би могло да ми помогне, да замести обяснението. Да бъдеш луд от любов.”
    ***
    Лонгин в трактата “За възвишеното” - достигнал до нас от антично време - пише: “... онези, които през целия си живот са мислили и живели дребнаво и по робски, никога не биха могли да сътворят нещо възхитително, достойно за всички времена; обикновено са величествени словата на онези, чийто мисли са задълбочени и значителни. И тъй възвишеното се притежава само от хората, които имат възвишен начин на мислене.”
    ***
    Двуполюсен образ на времето ни предлага поетът Антоан дьо Сент-Егзюпери в своя роман-притча “Цитадела”: “Ти си този, който непрестанно се самопостига. И ако съумееш да откриеш себе си като разлюляно маслинено клонче, здраво прикрепено към дървото, ще вкусиш в движенията си вечността. И всичко около теб ще придобие вечност. Вечен ще е пеещият извор, утолявал жаждата на твоите предци, вечна ще е светлината в очите, когато любимата ти се усмихва, вечна ще е прохладата на нощите. Времето вече не ще е пясъчен часовник, в който пясъкът изтича безвъзвратно, а жътвар, грижливо връзващ своя сноп. “Философът Егзюпери допълва: “... бъдещето се съдържа в настоящето.”
    ***
    Георги Константинов - един поет с неграмотно сърце, който вижда елени в житата и една усмивка му е столица, щастливо обитава сезоните на любовта.
    ***
    Мирът - подобно на своя символ: гълъбът на Пикасо - отлетя някъде далече... навярно на друга планета?
    Впечатляваща и актуална представа за трибуквената дума ни дава кубинският поет Николас Гилен в мемоарната си книга “Прелистени страници: “Ала никъде няма мир. Мирът, също като метафизиката за Волтер, в тъмна стая с черна котка..., която не е в стаята”.
    ***
    “Време разделно” е прекрасна поема, а Антон Дончев на Христова възраст - завършен поет.
    КОСМОПОЛИТИ
    В книгата “Дълг и наслада” (Разговори с Катрин Портвен) Цветан Тодоров споделял “България е страница, която е затворена за моя публичен живот. Днес съм малко смутен да го кажа, но това е вярно, не се чувствам много свързан със съдбата на България. Много повече се интересувам от съдбата на Франция и даже от тази на САЩ”.
Това откровение може да се отмине и без коментар. Очевидно е, че този “българин” принадлежи към категорията на т.н. космополити. Но той в един от отговорите си споменава имената на двама български поети, чието творчество му допада. Единият от поетите е Христо Фотев. Днес известният учен Цветан Тодоров, когато Фотев издава книгата си “Лирика”
    (1965 г.), е на 26 години. В тази стихосбирка се намира и прекрасното стихотворение “България”. Би трябвало младият тогава мъж , в чийто жили е течала все пак българска кръв, да е прочел. ето тези стихове:
    “Сближавай ме със болките си, вдигай ме
    с ръцете на внезапните си радости,
    аз ще докосна своите съзвездия -
    ще ги положа тихо пред нозете ти.
    И приеми ме - издържа ли дългото
    пътуване към тебе, съхранявай ме
    в унесените устни на децата си,
    за да живея - да живея истински!
    Не позволявай да умра -
    сближавай ме
    и отсега с дълбоките си корени,
    със корените плахи на цветята си,
    с дърветата си отсега сродявай ме,
    за да не мисля за смъртта - без никаква
    уплаха да се върна във земята си,
    да и прекрача прага с облекчение
    и да замлъкна в тихите обятия
    на майка ми!”
    Цветан Тодоров не е издържал дългото пътуване и няма никакво намерение да се върне във земята си. Той вероятно живее с чувството, че е “докоснал своите съзвездия”, но е готов да ги положи пред нозете на Франция и даже на САЩ.
    Въпрос на личен избор! И този избор - в нашето време, пронизвано от глобалистични ветрове, се приема като достоен за уважение.
    И все пак: що за хора са космополитите? Не приличат ли те на детските хвърчила, които се реят в небето и въздушните течения ги тласкат в различни посоки? Може би..., но хвърчилата имат едно съществено предимство, че въжетата им са в ръцете на децата и не губят връзката си със земята. Космополитите - обратно: те са необвързани, навсякъде са у дома”. Подтиснали са родовото си чувство. Още по-точно - погребали са го в себе си!
    И, сравнението е жестоко, но се налага: живи ковчези на мъртва любов.
    ***
    Станислав Стратиев беше белязан от Бога. И той побърза да го прибере при себе си на небето. На земята за нас, които след време ще го последваме, писателят остави своите книги - и сред тях: една драматургична трилогия - “Римска баня”,”Сако от велур” и “Мамут”; - пиеси, които бяха правили чест на всяка световна сцена, един сатирично-публицистичен триптих - “Българският модел”, “Упражнение до другост” и “Стоян” – изобличаваща “снимка” на нашенския преход към демокрация; и “Мотиви за кларинет” - проникнати от любов и болка за българската ни съдба, които са колкото слово - толкова и живи въглени!
    ***
    Разбирането за поезия и нейното възприемане е също и въпрос на гледна точка. В “Песен на песните” от Соломон (в превод на поета Георги Мицков - мир на праха му!) възлюбеният изразява чувствата с си към възлюбената като се опира на ефектни образи (“Снагата ти е кръшна палма и китни гроздове, гърдите”). И поетическият текст има пленително въздействие. Но поетическо излъчване притежава и “Душът” на един от най-известните американски писатели на двадесети век Чарлс Буковски., В стихотворението си той откровено заиграва с анатомията, натурализира изказа докрай, но като истински майстор само с добавяните на два-три “тънки щриха към картината” (предпочитаната по-топла вода от лирическия герой, т.е. от автора; молбата му раздялата с любимата да стане като умиране в сън) “спасява” творбата, придава и поетическо обаяние.
    ***
    Лиляна Стефанова дочу маслиновите взривове... И този слух и стига, за да е голям поет!
    ***
    Борислав Геронтиев е ярък, съвременен български поет. Подчертавам думата български. И то най-малко, заради фолклорните мотиви и напеви в неговата поезия. Главното ми основание за това твърдение е самата му поетика, проникната от народностен български да дух. Разбира се, на бива да се пренебрегва специалното му отношение към фолклора. Сам добър изпълнител на народни песни, той издаде оригинални, вълнуващ книги (“Камбани бият”, “Запели ми са, Латино”, “Песните на моя народ”) за песенното ни народно творчество.
Геронтиев публикува малко стихове, вероятно следвайки поведението на Далчев, той създава само най-хубавите си работи. В чудесното стихотворение “Отглас” поетът е нарисувал впечатляваща картина: селските жени с мотиките са “от бряста подслонени, под дъжда”. Посредственият автор ще напише този стих така: “под бряста подслонени от дъжда”. Картината а същата, но вече поезията я няма.,
    ***
    Патриархът на българската литература Иван Вазов във “Великата рилска пустиня” ни е разкрил отвътре гората. Ето как: “Всеки е изпитвал онова чувство на усамотеност, на боязън и на учудване, когато пръв път е влазял в една столетна гора. Той се озовава изведнъж сам, далеко, далеко от света и в присъствието на други един свят, чужд и непознат нему, но който диша, живее и странно отзивчив своята мълчаливост. Големите стволове на дърветата с гигантските си чадъри любопитно те наблюдават, всеки шум от твоята стъпка се предава и се повръща от самотията, както и ти схващаш всеки говор неин. Заклати ли вятър върховете на дърветата, птичка ли се обади екливо някъде, животина ли шавне из сухата шума, всички тия признаци на чужди живот се отзовават в душата ти съвсем иначе, отколкото вън от гората”.
    Цитираният откъс е блестящо стихотворение в проза. И в поетическата огърлица има една дума, която е чист диамант: животина.
    ***
    Ако тръгнете по пътеките на есента, ще срещнете едно остаряло момченце, което търси едно златно ключенце. Тове е лирическият герой в поезията на Валери Петров. Поетът притежава остро чувство за детайла, от невидими и банални на пръв поглед неща (например една изкорубена грамофонна плоча) той изтръгва поезия - земна, ненатрапчива, но мъдра и пленяваща. За това допринася, разбира се, и съвършено: изваяният стих. Но Валери Петров не поетизира само малките особени, дребните неща от живота. Той има творби, които са сътворени с космогоничен замах Такава е поемата “Сбогуване с морето”. При прочит тя поражда чувството за сливане с безкрая.
    ***
    Големият поет на Литва Едуардас Межелайтис в своите “Нощни пеперуди” прави следното признание: “... Поезията е като тежка болест... Не съм написал нито едно стихотворение, без да са измъча до полуда” Неговият български събрат Павел Матев го допълва: “.... много съм мислил за съдбата на поетите. Тежка е тяхната съдба.”
    ***
    Искате пример за шедьовър на преводаческото изкуство. Тогава прочетете “Фауст” от Йохан Волфганг Гьоте в превод на Валери Петров.
    ***
    Мрачен гений е Жорж Батай. В “Мадам Едуарда” той пише: “… дори самата смърт приличаше на празник.”
    ***
    В пролога на комедията “Жените в Народното събрание” своя въвеждащ монолог Праксагора започва със стиховете:
    “0 светъл зрак на пръстената лампичка,
    на лично място винаги окачвана,
    прославям твоя жребий; потеклото ти!
    Роди те колелото на грънчарина,
    но в ноздрите си носиш плам от слънцето.
    Пести сред мрака знаците уречени!
    Единствено пред тебе се разкриваме.
    При нашите любовни забавления
    ти в в стаичката мъничка присъствуваш.
    Окото ти, свидетеля на нашите
    прегръдки, от дома си не прогонваме.”
    Ариетофан преди 16 века, дори когато пародира трагически поети като Агатон или Дикеоген, демонстрира завидно поетическо майсторство. Чрез възхвалата на пръстената лампичка той поетизира нейната “обикновена необикновеност”. Без дискретното присъствие (светлия зрак) на лампичката е невъзможна пълнотата на съществуването. А през 20 век Кенет Уайт точно пълнотата на съществуването нарече поезия.
    ***
    “Барбара”’ от Жак Превер е запомнящо се стихотворение и поради дъждовния рефрен:
    “0, Барбара, вали,
    вали все тъй над Брест...”
    ***
    Фрагментът “Ридаеща свирка тръстикова…” (траурен химн за Думузи) е от шумерската поезия. Ето неговите финални стихове:
    “Ридаеща свирка е сърцето ми, в полята броди,
    в полята, в които както пилето птицата търси,
    тъй търси Думузи, попаднал далече,
    търси ръката му, безсилно паднала, за да я вдигне.
    търси краката му, безсилно спрели, за да тръгнат отново.”
    Стиховете се запомнят веднага, благодарение на “острата” метафора “сърцето - ридаеща свирка”. Те раздухват “жаравата” на паметта ни с трагиката на съдбата, която пронизва със същата сила и българската песен “Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”.
    Тук може да се попита: логично ли е да се търсят “допирни точки” между песни, родени от различни епохи? А защо не? Геният на времето е неподатлив на обяснения.
    ***
    Йоан Екзарх в своя “Шестоднев” ни дава показателен пример как лястовицата съзижда гнездото си. Забележителният книжовник (от края на 9 и началото на 10 век) в главата (книгата) “За птиците” пише: “Никой да не се оплаква от своята нищета, нито да се отчайва от своя живот, понеже нямал нищо у дома си. Нека погледне майсторското строителство на лястовицата, която, когато започне да си строи гвездо, носи в устата си малка вейка. Тъй като не може да носи кал с краката си, намокря във вода крайчеца на крилата си, после ги валя малко в земния прах и така събира кал, за да гради.”
    Наистина природата е ненадминат ваятел. Каква удивителна метафора: Земята и небето се съединяват в едно. Лястовицата го прави с крилата си.
    ***
    Българският поет Кирил Христов е. известен с възгласа: “Жени и вино! Вино и жени!” Десет века преди него Омар Хайам изрича думите: “Да пием вино, да дружиме с хубавици. И след десет века ще е същото. Само времето ще има грижата да добави името на автора.
    ***
    В своята “Епитафия втора” Билитис без притеснение ни пита: “Ако съм била куртизанка - какво от това? Не е ли било това моя дълг на жена?”. Впечатлява това саморазголващо признание, подкрепено с “железен” аргумент. Песните на тази съвременничка и духовна наследница на великата Сафо пробиват мрака на вековете като златна светлина и достигат до нас. Тайната на тяхното безсмъртие е, че са облъхнати от цялото дихание на живота.


      Touching the Poetry – post scriptums by Denyo Denev.
 
 
Назад [ 10 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма