Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Есе:

Преводи:

Фрагменти:

Имена:

Памет:

Разказ:

Книга 8 Книга 9
Статии
Разказ
Пледоария за милост.
A plea for mercy. 
 
Йордан Тодоров е един от основателите на сп. “Простори”. Роден е през 1930 г. в Нови пазар. Драматург, един от основателите и на Международния куклен фестивал “Златният делфин”. Издал е книгите “Улица Крайбрежна”, повест (1962), “Матросът и петимата”, новела (1962), “На брега на Дунава”, повест (1962); две години по-късно завършва пиесата “Далечно плаване”, а през 1965 г. издава сборник с разкази “Белокосият”; следва романът “Немилостиви дни” (1969), “Зеленият граф” – исторически роман за юноши (1980), “Разкази за Ботев” (за юноши) и др. По случай 75-годишнината на писателя редакцията отпечатва разказа “Пледоария за милост”, чиято първа публикация беше на страниците на “Простори” през 1961 г.

    ЙОРДАН ТОДОРОВ

    Птиците замлъкнаха. Гората се стаи... Само планинският поток ромонеше долу, в ниското. След малко повя вятърът. Той разлюля върхарите и по земята се посипаха яркочервени листи. И пак всичко утихна...
    Еленът приближаваше. Чуваха се стъпките му — трошеше с копитата си сухите съчки...
    Близките храсти се раздвижиха. Еленът надникна и умните му очи любопитно се взряха. Балев вдигна меркела и стисна зъби... Но преди да дръпне спусъка, трясна изстрел! Няколко отбрулени гранки накацаха по раменете на ловеца. Животното се изопна, подскочи и изчезна в гората...
    Човекът, който стреля, беше някъде наблизо. Накипял от ярост, Балев хукна по посока на изстрела. Прегази потока и изтърча на отсрещния бряг. Спря се запъхтян. Стори му се, че стъпки отекнаха вдясно от шумака... Затича натам. Озова се пред непозната горска пътека... Тя виеше снага по склона и чезнеше сред високите габъри...
    Без да се двоуми, той тръгна по нагорнището. И никого не стигна...
    Уморен, ловецът приседна край пътеката. Целият беше в пот и коленете му трепереха.
    - Напразно си губя времето! - рече си той раздразнен.
    От два дни Балев се мотаеше в този затънтен край на Балкана. Не му провървя. Животните се плашеха и хукваха обратно, щом вдигнеше пушката... Някой стреляше като че нарочно, винаги в същия миг, когато и той се канеше да сложи пръст на спусъка...
    - Мръсен тип! - мърмореше Балев. - И ако е ловец... Ако този е ловец!...
    От височината долетя мученето на елен. Силен и тържествен, ревът му прелетя над падините и заседна в скалите. Зад върха му отговори друг... Балев се вслушваше. Постепенно умората минаваше, а заедно с нея и гневът...
    Балев мислеше вече да стане и да кривне към хижата, когато на пътеката излезе непознат човек. Той крачеше бавно, улисан сякаш в звуците на гората. Поспирваше се, оглеждаше върхарите и пак тръгваше по нагорнището.
    Човекът стъпваше леко, почти безшумно, защото краката му бяха обути в гъвкави щавени цървули. Крачолите на шаечните панталони бяха вмъкнати в навоите, а на главата си носеше малко каскетче с неопределен цвят. Лицето му, тясно и сухо, просветваше на процеждащата се през дърветата светлина. О хълбока му се удряше къса едноцевка.
    - Ето с какво е стрелял!.. – прошепна Балев.
    Точно такъв звук, като от счупена чамова дъска, издаваха тия едноцевки...
    Непознатият го съгледа едва когато дойде на пет-шест крачки. Спря се изненадан и не знаеше какво да направи. В сините му очи преливаше околната пъстрота с всичките си цветове.
    - Ти ли стреля?! - обади се невъздържано Балев.
    Гневът отново го обзе.
    - Ти ли стреля?! - натърти още по-рязко той и се изправи.
    Човекът не му отговори. Той сведе поглед, бръкна в торбичката си й измъкна малка кожена кесийка. Стисна с два пръста щипка рязан тютюн и сръчно сви цигара. Намокри книжката с език и цигарата му беше готова. После подви коляно и седна на земята.
    - Ще заповядате ли малко огън? - кротко погледна непознатият.
    Спокойствието му обърка Балев. Той се засуети, пребърка джобовете си и щракна със запалката. Селянинът всмукна и сладостно притвори очи. Дръпна няколко пъти и все така меко предложи :
    - Пушите ли?... Да ви свия една цигарка?... Тютюнът е хубав... Нашенски...
    - Благодаря! - отказа Балев.
    Забави се и процеди :
    - Контрабанда не пуша...
    Човекът се усмихна, поклати неопределено глава и не отговори. Като че заядливият тон на ловеца не се отнасяше до него. Всмукваше бавно от дебело свитата папироса, издухваше дима и сякаш забравил за присъствието на Балев, гледаше насреща към върха, откъдето тихият ветрец донасяше пръхтенето на елен. Копитата на четириногото изтракаха по камънака на потока и после потънаха в мекото под дърветата...
    Балев грабна пушката. Пролази няколко метра и зачака.
    - Недейте бе, човек... Това е кошута ! - обади се непознатият.
    Балев се изправи. Сега той злорадо потръпваше. Без да ще, непознатият се беше издал. Вече не можеше да му убегне - ще си признае, че той му е пречил в лова! Само той...
    - Значи, ти си !... Ти си този, дето стреля, а?!
    Но селянинът пак не отговори. Притихнал, беше се вторачил към гъстака.
    - Ето я!... - прошепна той.
    Между храстите на един скок от тях се показа кошутата. Тя спря, погледна към ловците и приповдигнала влажната си муцуна, подуши въздуха... Съвсем наблизо измуча елен. Ревът му беше плътен, продължителен и страстен. Кошутата се извърна и цялата потреперя. После кривна и се изгуби сред дърветата. Мъжкарят отново процвили.
    - Любят се... - усмихна се селянинът.
    В очите му, в целия израз на лицето му Балев прочете една тиха и доволна радост. Устните му трептяха, но задържаха почти догорялата цигара.
    Подви колене и приседна. Този път съвсем близо до Балев. Сложи дружелюбно ръка на коляното му и прошепна :
    - Сега им е сезонът... Любят се!... Да беше чул как реват елените... По това време престават... Ама в началото на периода им - да видиш какво е!..
    Гласът му беше нисък и равен. И все пак Балев неочаквано улови нотки на възхищение и жалост, на скрита, необяснима тъга...
    - Да... лесно им е да ударят! – потрепери гласът на непознатия. - Та какво е сега еленът?!... Той е влюбен, сляп... Върви напреде ти и не те вижда... Стреляй!... Ще го улучиш... Как не! Ама трябва да си без сърце...
    Балев отведнъж се почувствува неловко. В думите на селянина имаше колкото правда, толкова и мъка. Той свиваше втората цигара и като му подаваше огъня, Балев запита :
    - Откъде си ти?
    - Ние ли?... - извърна се непознатият и смъкна каскета си. - Ние сме... тъдявашни!... Свинари сме... Водиме свинете на жълъда. План изпълняваме... Като ги върнеме в стопанството, дума сме дали за петдесет тона... Свинско, а не еленско! - добави двусмислено той. - Това, свинете, ние ги охранваме... А елена планината го отглежда !
    Свинарят млъкна, като че замислен над собствените си думи, а после внезапно запита :
    - И вие ли сте с разрешение?
    Балев поклати утвърдително глава.
    - Също като него. ..
    - Като кого? - сепна се Балев. - Като оня... рошавия!... Помисли малко и добави:
    - Песничаря...
    Човекът го погледна с добрите си детски очи. Усмихна се. Прегорялото му лице се сбърчи около устните и слепоочията, а ръцете му потреперваха.
    - Ти, прощавай за приказките - каза той. - Пък и беля ти сторих... Смеят се на жалостта ми... Нека!... Нека, викам си, да се смеят!... Какво пък?... В човешкото сърце трябва да има милост... Какво е човекът без нея?... Та той затова е човек!...
    Селянинът се замисли. Не приличаше да е словоохотлив, но изглежда, че сега бе намерил пред кого да излее всичко онова, което се е набирало в душата му сред тази пустош.
    - Та ти прощавай... Ще ти кажа: преди години, през фашистко, по тия места вардеше един партизанин... Сегиз-тогиз му донасях кое хлебец, кое някоя бележчица... Иван Черния му викаха... Та, той де, носеше на сърцето си истинска милост... Как, ще кажеш!... Умира от глад, ама по елен не стреля... Живееше на този свят и го уважаваше...
    В движенията на този свитичък и тих човек Балев долови вълнение. И необяснимо как то се предаде и на него.
    - Тогава... аз убих! - каза неочаквано селянинът. - Нямах какво да му занеса и убих...
    Гласът му излезе пресипнал и чужд. Беше се сгърбил, като че смачкан под напора на спомена и тежестта на това непредизвикано признание...
    - То беше малко сърне... Двегодишно... Издебнах го в долчината при ручея... Там и сега ходят на водопой...
    Свинарят се извърна към Балев. Очите му, налети с влага, губеха цвета си.
    - Повярвай ми... Не стрелях... По онова време не смеехме да пушкаме... Запратих топора и го улучих... То, сърнето де, коленичи, после падна... И като видях погледа му - сърцето ми изстина... Душа носеше то, а сълзите му бяха човешки...
    Измина цяла минута в мълчание, докато селянинът се обади отново:
    - Може и да ми речеш: остави тези приказки!... Ама завчера си замина. При нас беше... един!... От стихчета и песнички, казват, се поминувал... Рошав такъв, с очила... Плащников ли му викаха, Гащников ли - не го зная!...
    Свинарят отправи въпросителен поглед към Балев. Но той присви рамене. Не беше чувал такова име. Селянинът като че се поучуди на това, но продължи :
    - Та дойде той... При вас, казва, при свинарите, ще спя!... Народът ми е нужен на мене... Добре, спи!... Какво ще научиш от нас, свинарите?... Нищо! Още песнички за свинари не съм чул... Виж, напоследък писаха за овчарите... Ние сме грамотни и четеме... Техният занаят, изглежда, е по на уважение... Тачат ги!...
    Свинарят се засмя и оголи здравите си зъби.
    Не се разбираше смешно ли му беше за овчарите, или пък им завиждаше... Но като че не за това бяха думите му.
    - Ще бия елени и при свинари ще лежа! - тупа се оня... И се хвали: Като се върна в града, казва, всички ще се зверят!... И ходи да гърми по елените... Казвам му аз: Гражданино Гащников, вие измисляте песнички... Санким сте човек със сърце... Бива ли тъй да биете животинките, когато се любят?”... И му разказвам моята мъка... А оня се хили и ме тупа по рамото: Де, де, казва, песничките са едно, а елените друго...
    Селянинът стрелна с очи към Балев, сякаш да провери как посреща думите му.
    - А тази работа аз не я разбирам тъй... И песничките, пък и хората, и любовта не са различни работи... А недовижда! С очила е... Пречих му ден, два... Но все подире му мога ли да ходя?... Накрая чукна една кошута... Скрил се бях в трънака и гледам я - бяга!... По дирите й - кръв!... Не успял да я убие... Доядя ме!... А в това време виждам - след нея тича мъжкарят. . . Целият се запъхтял, от устата му, че и от козината - пяна пръска... Такова нещо не бях виждал... Истина ти казвам, не съм виждал!...
    Свинарят си приказваше с все същия равен и малко попресипнал глас. И не поглеждаше към Балев. Погледът му бе вторачен в пространството, което се откриваше пред тях. Там, в далечината към Синия връх, където самотна стърчеше голата скала. . .
    - Казвам ти, такова нещо не съм виждал... Пяната хвърчи отвсякъде... Та потънаха зад хвойните... После три дена на ред го чувах да се дере... Ревеше и денем, и нощем... Разтревожиха се хвъркатите, разлетяха се... Свинете, като го слушаха, спираха да ровят жълъда, грухтяха и току рипваха по баирите...
    На третия ден секна... Умря, казвам си... Тогава го намерих... Виждаш ли къде стърчи Синият камък ? - попита селянинът и протегнал ръка, сочеше към скалата.
    Балев поклати глава.
    - Ей там ги намерих: и кошутата, и него... Под самия камък, на сянка до папратите... Беше умряла предния ден... А еленът, коленичил до нея, душа береше... На очите му – същите сълзи... Като на сърнето !...
    Той преглътна и прибави :
    - От изтощение, казват... За мъжкаря... Дето много се драл... А аз думам, че е от мъка... От милост!...
    Свинарят се изправи. Отново поиска огън и запуши. После махна с ръка.
    - Разправят ми за човещина... Къде ти! - мърмореше селянинът. - То един като вземе камъка, познава се какво е - ако го замери нанякъде, маймуна ще е... Ако го издялка - по човешки е !
    Свинарят просия. Усмихна се и Балев. Той се приближи и припали от свитата с вестник цигара,
    - Та ти, значи, стреляше... Пазиш ги!... Добре, добре...
    Свинарят си тръгна по пътеката. Позабави се и сякаш размислил за нещо, каза :
    - Пък ти, дето се казва, законно е... Имаш си разрешение... Стреляй!...
    Балев го проследи, докато се скри между дърветата. Наведе се и вдигна меркела от земята. Подрусна го, сякаш да опита тежестта му. Погледна в посоката, накъдето се бе изгубил свинарят, и се упъти към хижата.


      A plea for mercy – short story by Yordan Todorov.
 
 
Назад [ 9 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма