Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Фрагменти:

Бележник:

Палитра:

Памет:

Светлини и сенки:

Жица:

Малък разказ:

Книга 8 Книга 9
Статии
Малък разказ
Малък разказ: Дупка.
Short story: A Hole. 
 
    АТАНАС СТОЙЧЕВ

Калина Атанасова,
Стръмната улица

    - Ти си глупак!
    Владо веднага ме окачи на въжето, щом разбра, че съм се оженил.
    Никога! Нали тутакси ще го закопчеят на брега. Предпочита да е на някое от тези скапани корита - траулерите, дето се клатят като цървули из океаните, и да си корми скумрии в онази касапница - рибния цех. Какво лошо да гледаш как червата изтичат между пръстите ти, да жвакаш с големите ботуши из купчините мръсотии, да падаш в тях, докато другите се кикотят над тебе като дяволи и не ти позволяват да станеш... Дори е весело.
    - Върховно! - съгласих се. - Умирам за работа, дето не можеш да се изпикаеш, без да си измиеш ръцете. Но какво общо има това с брака?
    - Там е пълна смрад.
    - Да не би?
    - Не! Макар че...
    Цели четири години не бяхме се виждали. Още преди да се оправим с въжетата, Владо се прехвърли при мене на базата - хладилен кораб, който събираше рибата от траулерите и ги снабдяваше с гориво, вода и храна. С други думи, Владо ловеше рибите, а аз ги пренасях. Свързваха ни петте години в Морското училище. Още тогава Владо минаваше за безкомпромисен любовник и нахалник, а аз - за паяк, плетящ безкрайни паяжини.
    Намирахме се в Южния Атлантик, застанали борд на борд, времето беше тихо, заетите момчета от двата кораба си вършеха работата - всичко вървеше към един хубав запой, отлаган четири години. Владо се беше настанил на единствения фотьойл в каютата, отпиваше и подхвърляше фъстъци в устата си.
    - Все същият ръб си - похвалих го.
    - А ти - наивник... Само че и аз започнах да се пукам по шевовете.
    - Направиха ти дупка и на тебе - погледнах го с надежда.
    - Драскотини...
    Нали знам какъв костелив орех е. Нали знам, че побеснява, когато почнат да му се правят на по-религиозни от папата. Защо всички жени си мислят, че сърцето на мъжа е пансион за благородни девици? Неговото например е долнопробен бардак, за всички има място. А ако някоя се съмнява, веднага изхвърча зад борда.
    Виж, с Моника не било точно така. Впрочем и тя не издържала на адското напрежение. Но той никога не я видял да стъпи накриво. Тъкмо това го дразни и сега, губи си съня, криво му е, все още я помни. Но като се разприказва, може и да му мине.
    Винаги са му изглеждали съмнителни хората, които се правят на много добри. При тях злото се трупа, трупа, те го потискат, доколкото могат, но в един момент всичко се взривява и остава само прах и пепел.
    Комедията започнала, когато Моника му казала, че не може да бъде момичето на когото и да е. Нямало да стане. Но станало. Забравила, че се е заричала никога да не се качва на кораб, че не е от момичетата, с които моряците се забавляват. Качила се не един път, дори намерила чар във вонящото на риба тенекиено чудовище, както го наричал Владо. Господи, хрумнало й, че ще го свали от корабите, че няма да се примири с дългите му отсъствия из океаните. Ако я иска цялата, трябва да е постоянно до нея. Ще се задоволи ли с мизерно парче от тортата след шест месеца, а още по-сигурно - с нищо?
    Владо признал, че е сладко парче, но никога няма да изостави корабите заради нея.
    Тя би го направила. Жалко, че нямала кораб, който да изостави заради него.
    Ето какво го подразнило и откъде започнало всичко -тези пресилени думи, тези голи обещания!
    Ами, засмял се, тя също може да напусне своя кораб. Вестникът, в който работи, не е ли едно книжно чудовище, не е ли един рибен цех, където се кормят живи хора.
    Тогава все още не бил сигурен, че ще наеме тази къща на брега на морето, която да превърне в бар. Дори се изплашил, когато Моника напуснала вестника и работела наравно с него, докато ремонтирали и подновявали къщата. Била сръчна, поръбвала покривки и завеси, все едно шиела знаме за боя. Обикаляла магазините за чаши, вази, саксии, живи цветя, които засаждала, тапети, които поставяли заедно. Искала да бъде най-красивото и уютно място в града. Открили го в началото на сезона и за нула време започнало да се пълни. Моника сама подбирала красивите момичета, които сервирали на минутата, канела свои приятели и отначало всичко изглеждало блестящо.
    Моника се скарала с родителите си, които не одобрили нейния избор. Владо се надявал, че става дума само за промяната в работата й. Иначе били възпитани хора, отстъпили й мансардния етаж от къщата, само мир да има. Владо почти се преместил там, нали знам, че не е особено притеснителен. За какво да се притеснява, ясно, че в един момент всичко ще се разпадне, ще замирише на гнило и единственото спасение ще е океанът. С нищо не показвал, че оценява нейните жертви, макар да виждал, че нощем хапе възглавницата, обляна в сълзи. На сутринта пак била усмихната, изглеждала щастлива, целувала го мило, преди да излезе. Добре, добре, лицемерко, казвал си, да видим докога.
    И сега признава, че Моника наистина била изключение. Понякога си фантазирал, съвсем безпочвено, разбира се, че е изпратена от извънземни със специална мисия. Грешката им била, че са се хванали с такъв костелив орех като него. Грешката на Моника била, че го искала цял, искала и тялото, и душата му, искала всичко и умирала да му покаже, че и тя дава всичко.
    В моменти на отнесеност и пиянско умопомрачение той също се чувствал като мъж със специална мисия. Допускал, че е призван да я накаже. Макар че не виждал за какво. Може би за някакви минали прегрешения.
    Моника имала сестра, която често посещавала мансардата. Двамата се разбирали чудесно. Владо подозирал, че Николета не иска всичко и спокойно би се задоволила с част от него. Ако можел, той би я нарисувал само с кълбета. Едно за глава, две за рамене, две много хубави отпред, две върховни отзад, пред тях едно, което силно изпъва роклята, надолу малко по-трудно, но очертанията на бедрата и осо бено на прасците били много близки роднини на кълбовидните форми. Когато се сгънела на фотьойла, тя се превръщала в огромна надута топка. Очите й се затваряли, бузите й розовеели. Около нея винаги трепкал магнетичен ореол, който не привличал само онези мъже, които не си признавали. Истината била, че като затворела очи, магнетизмът й ставал неудържим. Веднъж му признала, че със затворени очи вижда по-добре. Че онова, което вижда с отворени очи, не винаги е за гледане. Предпочита да е негърка на пазар за роби, където я оглеждат красиви търговци, туземка, нападната от пирати... Помолил я да си затвори очите, той също затворил своите... Така и не усетили кога влязла Моника.
    Това не било единственото му прегрешение. Но каквото и да станело, Моника първа започвала да разтопява ледовете. Увисвала на врата му и поглеждала отдолу. Разбира се, той никога не се размеквал, не изваждал ръце от джобовете си да я прегърне или погали небрежно.
    И в онази злощастна вечер Моника дълго висяла на вра та му, дълго се притискала, докато той даде знак, че съществува.
    - Снощи пи много на бара - казала му.
    - Не много и не от мъка по тебе.
    - Аз бях мъртво пияна, ако забеляза.
    - Не! Забелязах, че дълго стоя в тоалетната.
    - Мисля, че успях.
    Вече знаел. Преди няколко дни Моника му казала, че очаква дете. Но той, верен на себе си, отминал и това с мълчание.
    Натъжил се. Видял своето копие, също толкова сърдито, студено и скептично. Като се предвиди и участието на Моника, може би нямало да бъде чак толкова сърдито, студено и скептично. Такова или онакова, вече било изтекло в тоалетната.
    - Не се тревожи - казала и разбъркала косите му, - ще си имаме дете... някой ден, когато решиш.
    - Не! - отсякъл. - Поне не по този начин.
    Какъв бил начинът, и той не знаел.
    На другия ден заминал на рейс. Когато се върнал след шест месеца, не я намерил - нито в бара, нито в мансардата. Питал, разпитвал, докато накрая един от редовните посетители в бара се сетил. Видял я в деня на заминаването му. Не бил съвсем убеден, но отдалече приличала. Облечена в дългото си зимно палто, вървяла по самия ръб на вълнолома. Сигурно му се е привидяло, защото вече бил доста отнесен от погълнатия алкохол, погледът му се мержелеел и дори си помислил, че жените са две. Но, както и да е, жената стигнала до края на стената, постояла малко там, после разтворила ръце и полетяла надолу.
    - Глупак! - ядосал се Владо. - Сигурен ли си, че не е
полетяла нагоре? Тя беше извънземна.
    И двамата били ужасно пияни.
    - Къде може да е изчезнала? - попита накрая Владо.
    Търсих я из целия град.
    - Не е достатъчно. Защо не я потърси и в други градове?
    - Представяш ли си, жена да се самоубие заради мене!
    Извадих радиограмата от чекмеджето и му я подадох.
    Владо зачете на глас:
    - „Имаме дъщеря. Може ли да я нарека Мира? Обичам
те. Връщай се. Чакаме те. Моника”...
    - Мира? - обади се след доста време.
    - От Владимир - поясних.
    - Не, тази жена наистина ме разби... А къде я намери?
    - На вълнолома.


      Short story: A Hole – by Atanas Stoychev.
 
 
Назад [ 10 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма