Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Фрагменти:

Бележник:

Палитра:

Памет:

Светлини и сенки:

Жица:

Малък разказ:

Книга 8 Книга 9
Статии
Фрагменти
Живата вода на родовата памет.
Fragments: The Life-giving Water of the Lineal Memory. 
 
    ИВАН ГРАНИТСКИ

Калина Атанасова,
Синя приказка

    I.
    Преди петдесет години един млад български поет възторжено възкликва:
    Нощта в една светулка
    на рамото си нося,
    а в капчица едничка -–
    дъгата и дъжда.
    От всичко в мене радост
    и светлина остава -–
    и аз със бяла риза
    минавам по света!
    (“Въртят се колелата...”)
    Този радостен възклик на поета Никола Инджов излъчва светлината на родната художествена традиция. Поетът се усеща законен наследник на велик народ “с нестинарско сърце”, минаващ през огън и бури и възвисяващ се, понесъл святата икона на родолюбието.
    Цяло едно поколение, което започва творческия си път в края на петдесетте и в началото на шестдесетте години на ХХ век, е белязано от възторга и преклонението пред могъщата национална традиция. Спецификата на индивидуалния поетически натюрел не пречи на Любомир Левчев и Петър Караангов, Стефан Цанев и Михаил Берберов, Евтим Евтимов и Андрей Германов, Слав Хр. Караславов и Нино Николов, Иван Динков и Дамян Дамянов и пр., и пр. да бъдат обединени в благоговението си пред излъчванията на родното, националното и тяхното величествено послание през вековете. Тези толкова различни инак поети изграждат с общи усилия през годините храма на съвременната българска поезия. И в този храм те са своеобразни свещенослужители и пазители на тайната отечествена поетическа светлина.
    Любопитно е (на пръв поглед дори парадоксално), че един от най-космополитните по нагласа автори от това поколение, какъвто е Никола Инджов, в същото време през десетилетията не се уморява да поддържа огъня на националната идентичност. За този поет любовта към Отечеството не е декларация, а вътрешно състояние. Лайтмотивът на десетки негови творби е отечествената стряха, бащиното огнище, майчиният език. Нека си спомним например: “Родопски път”, “Нестинарски празник”, “Свечеряване”, “Първа песен за Янтра”, “Тракийска история”, “Родова хроника”, “Българска поезия”, “Хасковска мелодия” и т.н.
    Удивително е, че дори когато се потапя в мамещите пространства на античната история, както е в емблематичния триптих “Поезия за Созопол”, поетът открива посланията на изконно българското, усеща пулсациите на отечественото сърце:
    В градеца уличките бяха
    прокарани от просяк сляп,
    с протегнати ръце от стряха
    до стряха търсил къшей хляб.
    А къщицата бе зелена
    от заливната светлина.
    И този цвят бе във Елена
    и в други женски имена.
    Умираше градът от старост,
    умираше от красота.
    Една славянка с вик на гларус
    роди ме тука през нощта –
    да се задъхвам от сонати,
    от акварели да трептя,
    и да сверявам знамената
    по цветовете на кръвта.
    В поезията си той съзерцава разхождащите се видения на исторически личности, събития, сцени. И вижда себе си като “безкрайния човек”, който непрекъснато се преражда на каменния полуостров, пътувайки от цивилизация към цивилизация, бидейки трак, грък, римлянин, византиец, славянин, прабългарин... Но въплътил у себе си хилядолетните послания на велики цивилизации, той съхранява неизкоренимото убеждение и вяра, че е духовен стълб на националното светоусещане, че е продължител и сътворец на трагична и заедно с това героична историческа традиция.
    II.
    Ранните стихове на Никола Инджов говорят за хедонистична широта на лирическата визия, епикурейска веселост и разкрепостеност. Неговият герой е в непрестанно движение. Страстта, ликуването, жизнерадостта са постоянно негово вътрешно състояние:
    И сърцето ми играе
    като в кошери отлято.
    Ще се озаря накрая
    от очи, от сняг, от лято...
    (“Бели ребери изгряха...”)
    Природното великолепие го опива, красотата го вдъхновява, той се любува на всяка тревичка и цвете, на всеки камък и пряспа, на всяка долина и ждрело. Но в Естеството той търси човешкото. Възторженото чувство идва не от абстрактното великолепие на Натурата, а от присъствието на индивида. От тази гледна точка Никола Инджов не е поет на пасторалното съзерцание, а автор, търсещ да открие и да пресъздаде историческите вибрации, които раждат неговите поетически видения и персонажи. Лирическата личност едновременно пантеистично съзерцава, но и усеща “вкуса на хляба черен, / горчивината на солта”, тя вижда “мъже насън да плачат / и да ликуват наяве”. Вървейки през историята с гордо вдигната глава и участвайки като сътворец на трагичната ни съдба, героят на Инджов заявява:
    Животът, който ми остана,
    е само памет за война.
    Аз оглушах от барабани,
    одрипавях от знамена!
    (“Познах вкуса на хляба черен...”)
    Никола Инджов е майстор на пейзажа. Неговото вдъхновение сътворява картини, които ни поразяват със своята красота и пластическо богатство. Но авторът много повече се интересува от духовния пейзаж, от историческата реминисценция, в която иска да види човешкото, твърде човешкото (ако използваме израза на Фридрих Ницше). Никола Инджов има едно удивително стихотворение “Възпоминание за снега”, което е прекрасна илюстрация в това отношение. Тук е уловен пейзажът на духа, лирическото съзерцание се е домогнало до параметрите на невидимото, на интуитивното, до почти ирационалното. Този пейзаж на духа не само хармонизира природната картина, но сякаш и я създава:
    Валеше оня сняг през март,
    и през април валеше,
    и виното, и пепелта
    миришеха на сняг.
    И аз пътувах през нощта,
    и свещ една гореше,
    когато стигнах умълчан
    последния ти праг.
    Тъгата от разтварянето в небитието на любимия човек е умиротворена, страданието е просветлено, виното и пепелта, които миришат на сняг, сякаш извайват акварела на спокойствието и тишината. Майката на героя има орис на “хляб, на сол, на светлинка”, затова тя отсъства при мъртвите, но и сред живите я няма. Тя е разтворена в дъгата на четвъртъка, която се извисява над “прехрипнали петли / и над кобили куци”, тя е ясният мост между съдбата и несретата на човека от малкото градче. Никола Инджов продължава в такъв аспект една велика тема в новата история на българската литература – темата за българската майка като обединителен символ на благородното, възвишеното, лъчезарното, лъчеструйното. Дори при такъв яростен и огнедишащ поет на революцията, какъвто е Ботев, образът на майката е нежно и романтично изваян. Да не говорим за този образ у Яворов или Дебелянов – там майката е символ на всеопрощението и вселенската любов, тя е пиета.
    III.
    Духовните пейзажи, които вае Инджов, са печални, но същевременно и слънчево озарени. Там пространствата са емоционално сгъстени, заедно с това исторически просторни. Медоносната страст на сърцето осветява логическите преизподни на разума. Авторът непрекъснато разсъждава върху свръхзадачата на своя живот, но и на своето поколение и своя народ. Откъде идва, накъде отива, какво трябва да пренесе през вековете и хилядолетията като послание на родовата кръв, като цивилизационна енергия, като колективен опит. Затова той казва:
    Ида от себе си.
    Отдалеко.
    Децата си надживях
    в стогодишни войни.
    Избухва вятър.
    Свисти ехо.
    Човек и време
    кой ще сравни?
    (“Поетическо изкуство”)
    Наблюдавайки себе си, той всъщност пътешества по страниците на родната история; разсъждавайки върху превратностите на драматичната национална съдба, той се доближава до истината за своята душа. Защо все пак е тъй трагично и катастрофично родното ни минало? Каква е загадъчната цел на историческото провидение и къде е мястото на отделния човек, на тази прашинка, това мигновение в контекста на хилядолетията?
    Не съдете за мене
    по съзвездия и епоси.
    Аз съм сам
    и в космическа пустота
    на себе си
    разказвам за себе си.
    (“Поетическо изкуство”)
    Сякаш по магически начин Отечеството се отразява в отделната човешка душа. Самата тя е мигновение и в същото време цяла вечност, в които се разполага историческото движение на националното.
    За Никола Инджов родовата памет е живата вода на историята. Той просветлено се вглежда в участта си – - не само като на индивидуалност, а и като на народ историческият му език е “език от сгромолясани камбани”, които не спират да ехтят през хилядолетията, очите му са “очи от свъсени иконостаси”, горящи и неизгарящи след безброй варварски нашествия, главата – “череп изнурен от костниците поругани”, която се търкаля пред баташките дръвници и в същото време е гордо изправена и с развят перчем...
    Инджов обича да се вглежда в историята на думите, която всъщност е и историята на нацията. Там живите са мъртви и мъртвите са живи, там няма минало, бъдеще и настояще, тъй като всичко е едно:
    Едни и същи думи
    и в мъртвите, и в мене,
    завинаги от говор
    един и същ изляти.
    О, българска поезия – -
    триклето съзаклятие
    между очи вгорчени
    и устни вкаменени.
    (“Българска поезия”)
    Този автор създава своеобразна интелектуална поезия. Понякога тя прилича на жив калейдоскоп от видения, пейзажи, емоционални взривове, скрити цитати и позовавания от родната митология и история, многопосочни асоциации и ремарки и пр., и пр.
    Кръговратът на отделния човешки живот, пренасянето на родовите послания от дядо към баща, от баща към син, от син към внук, оглеждането на отечествената история в световната и обратно вълнуват поета. Той усеща, че отлита времето на конкретното, индивидуално превъплъщение. Но пътят пред всяка човешка душа е безкраен. Лирическата личност на Никола Инджов с философско просветление изповядва:
    Есента е родината моя във времето. Тя
    бог по бог и щурец по щурец сътвори ме,
    подари ми душа като сън, като черкова – име,
    и ми даде преди листопада и преди ветровея
    преживения свят на прощаване да доживея.
    (“Есента”)
    Този поет е един от малцината съвременни автори, които тласкат напред и в идейно-съдържателно, и във формално отношение развитието на българската поезия. Той е здраво стъпил върху традицията, продължава я и я преосмисля според предизвикателствата на новото време и специфичната чувствителност, която то издава. Много плодотворен би бил анализът на строфичното изграждане на стиха у Инджов, римното и ритмичното му богатство и разнообразие, честото използване на алитерации и асонанси, органичното присъствие на съставните и вътрешните рими, специалната роля на мелодията в стиха и т.н.
    IV.
    Никола Инджов е между разностранно надарените съвременни български творци. Той е автор на десетки книги с поезия, публицистика, есеистика, пътеписи и лирична проза, блестящи преводи от няколко езика. В публицистиката си е остро полемичен и памфлетен, есеистиката му впечатлява със своята широка ерудиция и многопластови културни асоциации. Твърде често поезията му е своеобразно сюжетирана, а прозата – метафорично наситена и лиризирана. Най-яркият пример тук е романът “Възречени от Манастър”.
“Възречени от Манастър” е творба за трагичната българска съдба, по-специално за съдбата на българите от Беломорска Тракия, които непрекъснато се оказват емигранти в собствената си родина. Описвайки живота на няколко поколения и историческите изпитания, през които те преминават, Инджов показва силата и величието на националния дух. Поразителна е глобалната метафора за пътуването на кораба с натоварените изгнаници из гръцките острови. Това е епопея на страданието на всички онези няколкостотин хиляди съотечественици, насилствено прокудени от родните им земи и осъдени да се скитат немили-недраги след балканските войни. Това е и епопея за издръжливостта, героизма, волята на българския дух, който не може да бъде съкрушен от никакви катаклизми и изпитания.
    Чрез своите герои Нестор Абрашев, Вълкан Камиларинъа, Змея авторът непрекъснато разсъждава за истината за света и истината за човека – преплитат ли се те, или противостоят една срещу друга, има ли една универсална истина и за света, и за човека, или тя е исторически и времево детерминирана и диференцирана, случаен ли е ходът на историята, или е дълбоко закономерен и определен от високо стоящи над индивида сили и пр., и пр. Какви са тези сили – слепи стихии или всевиждащото око на Божията промисъл? Героите на романа носят в сърцата си образа на скъпото и любимо тяхно родно място Манастър. Уж сляпата историческа стихия ги прокужда от техния Едем. Странствайки и преодолявайки планини от трудности и лишения обаче, те не допускат да помръкне в съзнанието им този светъл образ. И поколение след поколение съхраняват пиетета си към родното място. Но то вече се превръща в митологизирана духовна твърд. Географски определеният роден край се обезсмъртява в преданията на националната памет и в светлината на сърцата на героите, която става все по-силна.
    V.
    В романа “Възречени от Манастър” авторът е потопен в богатството на българския фолклор. Оживява хармонията от цветове, звуци, ритми, интонации на нашето народно творчество. Посланията на родовата кръв стигат до нас чрез и във поверията, обредите, обичаите...
    Гласовете от историческите глъбини възкръсват в представителите на всяко следващо поколение. Авторът сякаш иска да ни внуши, че е невъзможно да загине народ, притежаващ такова изключително духовно богатство. И в самата форма на романа е отразено преклонението и възхищението пред издръжливостта и жилавостта на отечествения дух. Това е метафорична, пластически обагрена проза, богата на многобройни и ярки сравнения, алюзии, реминисценции, многопластови исторически народопсихологически, митологически послания. Това мускулесто и същевременно лирично повествование (авторът често пъти съвършено съзнателно използва диалектизми, остарели и архаични изрази), което ни завладява с чистата и звънка родна реч, ни напомня за романа на Антон Дончев “Време разделно”. И “Възречени от Манастър” звучи като поема, сякаш безименен рапсод нарежда думите, изреченията, сцените. Романът е не само лично авторово постижение, но успех и за цялата съвременна българска литература.
    Героите на Никола Инджов минават с бяла риза по света. Но най-вече те пътешестват възторжени и съзерцаващи, покрусени и борбени из българската история. Те продължават родовата кръв, съхранявайки през хилядолетията живата вода на индивидуалното и националното историческо време.


      Fragments: The Life-giving Water of the Lineal Memory – about Nikola Indzhov, by Ivan Granitski.
 
 
Назад [ 4 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма