Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Имена:

Портрет:

Малък разказ:

Писмо:

Беседи:

Око:

Книга 8 Книга 9
Статии
Поезия
Поезия от Димитър Калев.
Poetry – by Dimitar Kalev. 
 
    Димитър Калев е роден на 17 октомври 1953 г. в Омуртаг, живее във Варна. Публикувал е стихотворения в сп. „Пламък”, „Везни” и др. Автор на три лирични книги – „Страданието на светлината” (1993), „Да ме поливате отвъд” (1996) и „Триада” (2001). Преводи на негови стихове на руски са публикувани в московското литературно списание „Меценат и мир” и в антологията на българската поезия „Из века в век” (2005).

    ДИМИТЪР КАЛЕВ

    АЗ, ЕМПЕДОКЪЛ

    Кратерът страшно прилича на зейнал прерязан гръклян.
    Дълго
    единствен аз виждах
    над него главата на Бога.
    Снощи внезапно ми хрумна за Бога причастие
    самозаклан –
    всъщност разбрах,
    че е време да върна плътта си на земния логос.
    Първо повиках да дойде при мен престарелия роб;
    казах му: „Верен добряко, умий за последно краката ми!”
    В робския поглед видях да възниква безсмислен въртоп.
    „Как си представяш – попитах – живота,
    по-точно – вратата му?”
    Робът тогава изрече въртопа от своя гледец:
    „Ей, паметта за лице на жена не отваря ли дните ми
    заедно със красотата на кратките мисли в очите й;
    ей, не покриват ли с кърпа лицето на всеки мъртвец –
    моето нека покрият с разстланото нейно лице...”
    „Робе – извиках, – със много земя си задръстил кръвта си,
    с много вода и със въздух,
    но огънят липсва в плътта ти!...”
    Млъкнах – видях във въртопа жестокото робско сърце...
    Вън боговете протягаха в мрака съзвездни тела.
    Бързо напуснах града по посока гръкляна на Етна –
    исках до пладне да вляза в закланата Божа глава...
    Само да стигна върха и във кратера да се метна!

    ПРЕДСМЪРТНИТЕ ДУМИ
    НА ХАДЖИ ДИМИТЪР

    Всичко се случи така баладично само защото България
    беше далече, тъй както далечно е тялото от мъртвеца.
    Ботьов живееше в някаква странна хиперболична проекция –
    сякаш се беше заселил във къща с покрив недоизкаран
    и със дърво, посадено под пода.
    Подът растеше отвесно
    (явно огъваше своята плоскост за небосвод на дървото
    или за сводесто теме),
    но Ботьов нямаше сили да смесва
    повече тези тела неевклидови със веществото на злото.
    И във момента, когато почувства душата си дървообразна,
    той проумя, че езикът е плоскост, предназначена за сфера,
    и че линейният Дунав е просто епос едноизмерен.
    Ботьов стоеше обсебен докрай от сегашното време на Аз-а,
    от онова невъзможно сегашно, проснато през битието
    (дойде, настане, изгрее, подеме, зашуми, плисне, целуне) –
    той разговаряше само с архангели, вместо със мъртви поети.
    Даже си мисля, че моята участ е неговото безумие
    и склонността му да гледа на хората твърде слънцецентрично.
    Инак не би припознавал душата ми като една гръдна рана,
    нито би виждал през моите мисли съзвездията над Балкана.
    Всъщност и в моята лична нагласа би липсвала баладичност...
    Нямам представа как станах изгнаник в тяло на тъжен комита,
    но подозирам (и Бог е свидетел): Ботьов промисли България,
    както Голготската драма например бе промислена от Исаия.
    Казвам ви, аз съм промислица Ботьова.
    Жив съм: Хаджи Димитър.
 
 
Назад [ 2 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма