Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Имена:

Бележник:

Палитра:

Беседи:

Северна приказка:

Библейски:

Книга 8 Книга 9
Статии
Беседи
Дуенде- теория и проявление.
Duende – by Federico Garcia Lorca. 
 
    ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА
Продължение от ноември
    Дами господа,
    Разбира се, ако това освобождение е сполучливо, всички усещат въздействието му: посветеният - със съзнанието, че духът се налага над бедната материя, а непосветеният - с усещането за някакво непонятно, но истинско вълнение. Преди години на танцовия фестивал в Херес де ла Фронтера36 една осемдесетгодишна старица спечели наградата сред множество красиви жени и младежи с талии, кръшни като водна струя, само защото бе вдигнала ръце, изправила глава и тропнала с крак по подиума. В срещата, която музи и ангели си бяха дали там - красота от форми и усмивки, - трябваше да победи и победи умиращото дуенде, което влачеше по земята крилете си - ръждясали ножове.
    Дуенде може да има във всички изкуства, но то, разбира се, намира най-широко поле в музиката, танца и словесната народна традиция, защото те се нуждаят от живото тяло на изпълнителя, защото те са форми, които се раждат и умират непрестанно и издигат очертанията си върху основите на едно конкретно настояще. Често дуендето на композитора преминава в дуендето на изпълнителя, а друг път, когато композиторът или поетът всъщност не са сполучили, дуендето на изпълнителя - и това е особено интересно - създава ново чудо, което само по външен вид прилича на първоначалния образец. Такъв е случаят с Елеонора Дузе37: в плен на своето дуенде, тя търсела неуспели творби, за да ги представи с успех благодарение на собствената си инвенция. Или обясненият от Гьоте случай с Паганини, който съумявал да открие значимото в наистина посредствени творби. Или случаят с онази прелестна девойка от Пуерто де Санта Мария, която видях да танцува и да пее ужасната италианска песничка „О, Мари” с такъв ритъм, с такива нюанси, с такъв порив, че блудкавият неаполитански шлагер се бе превърнал в истинска змия от твърдо и блестящо злато.
    Работата е там, че тези хора наистина намират нещо ново, напълно различно от предишното, че успяват да влеят жива кръв и знание в бездиханни тела.
    Дуенде, ангел и муза може да има във всяко изкуство, във всяка страна. И така както Германия има, с някои изключения, муза, а Италия постоянно разчита на своя ангел, Испания е била подвластна във всички времена на дуендето, защото е страна на хилядолетна музика и танци, в която дуендето изстисква лимони в ранната утрин, страна с врати, открити за смъртта.
    Във всички страни смъртта е един завършек. Идва и завесата се спуска. А в Испания не е така. В Испания завесата се вдига. Много хора тук живеят между четири стени до деня, в който умрат и ги изкарат вън на слънце. В Испания мъртвецът е по-жив, отколкото където и да било другаде по света: профилът му реже като острието на бръснач. Шегата за смъртта и за мълчаливото й съзерцание е близка на испанците. От „Съновидение за мъртвешките глави”38 на Кеведо до „Тленните Останки на епископа” на Валдес Леал39 и от онзи романс от седемнадесети век за Марбеля, умряла при раждане насред пътя, където тя мълви:
    Кръвта от утробата моя
    по коня полека струи;
    с копитата конят ти рони
    от пътя катранен искри, -
    до по-скорошния, за момъка от Саламанка, който, прободен от бика, изплаква:
    Другари, вече аз умирам;
    другари, много ми е лошо.
    Три кърпички затъкнах в раната,
    четвъртата сега ще сложа, -
    се вие едно перило от селитренобели цветове, а над него се надвесват лицата на един народ от съзерцатели на смъртта, вдъхновяван в суровостта си от стиховете на Йеремия40 и в лиризма си - от благоуханни кипариси, защото в тази страна всичко най-съществено притежава в крайна сметка металическата стойност на смъртта.
    В епитрахила и в колелото на каруцата, в камата и в острите бради на пастирите, в голата луна и в мушиците, във влажните скринове и отломките, в покритите с дантели светии, във варта и режещата линия на стрехите и наблюдателниците в Испания откриваме кълнове на смъртта, алюзии и гласове, доловими единствено за будния дух, и те изпълват нашата памет с мразовития полъх на собствената ни преходност. Не е случайност, че цялото испанско изкуство е свързано със земята ни, осеяна с тръни и камънак; не са изолиран пример жалбите на Плеберио41 или духовният танц на големия творец Жозеф Мария Валдивиелсо42, не е случаен фактът, че сред европейските балади се отличава особено една - за испанската любима:
Ако ти си милата ми дружка,
то защо не ме поглеждаш ти?
Аз очите, със които гледах,
на тъмата ги дарих.
Ако ти си милата ми дружка,
то защо не ме целуваш ти?
Устните, с които те целувах,
на земята ги дарих.
Ако тя си милата ми дружка,
то защо не ме прегръщаш ти?
Аз ръцете, със които те прегръщах,
с червеи покрих;
нито е чудно, че в зората на нашата лирика звучи следната песен:
Всред градината
ще умра.
В розовия храст
ще ме убият.
Аз отивах, майко,
рози да бера,
щях смъртта да найда
всред градината.
Аз отивах, майко,
рози да откъсна,
щях смъртта да найда
всред градината.
Всред градината
ще умра,
в розовия храст
ще ме убият.
    Вледенените от лунната светлина глави, които рисува Сурбаран, масленожълтото и яркожълтото на Ел Греко, разказът на отец Сигуенса43, цялото творчество на Гоя, абсидата на църквата в Ескориал, многоцветните скулптури, криптата в дома на херцозите Осуна, смъртта с китарата от параклиса на фамилията Бенавенте в Медина де Риосеко са равностойни в културно отношение иа поклонението пред отшелническата килия на свети Андрес де Тейшидо, където мъртъвците имат свое място в процесията. Равностойни са на песнопенията за умрелите, които пеят астурийските жени със запалени в ноемврийската нощ факли; равностойни са на песента и танците на Пророчицата44 в катедралите на Майорка и Толедо, на зловещото In Record45 от Тортоса, както и на неизброимите ритуали на разпети петък, които ведно с изтънчения бой с бикове съставляват всеобщото тържество на смъртта в Испания. От цял свят единствено Мексико е сравнимо в това отношение с моята страна.
    Щом види пристигащата смърт, музата затваря вратата, издига постамент или изважда урна и пише с восъчна ръка надгробен надпис, но веднага се връща, за да разкъса лавровия си венец в трептящото между два полъха на вятъра мълчание. Печална под прекършената арка на одата, тя събира съвършените цветя на италианските художници от петнадесетото столетие и призовава верния петел на Лукреций46, за да пропъжда неканени сенки.
    Щом види, че идва смъртта, ангелът започва бавно да кръжи и да тъче с ледени сълзи и нарциси елегията, която всички сме виждали да трепти в ръцете на Кийтс и Вилясандино47, на Ерера, Бекер48 и Хуан Рамон Хименес. А как се ужасява ангелът, ако почувства, че паяк, колкото и малък да е той, лази по нежното му розово краче!
    Обратно, дуендето не идва, ако не предусеща смърт, ако не е сигурно, че ще може да обиколи дома й, ако не е убедено, че ще успее да разлюлее клоните, които всички ние носим в себе си и за които няма и не ще има покой.
    Дуендето обича откритата борба с твореца: с идея, със звук или с жест, то я повежда на ръба на бездната. Ангелът и музата - с цигулка или с танц - се скриват, а дуендето нанася рана и именно в лечението на тази рана, която никога не се затваря, се намира необикновеното, новооткритото в човешката творба.
    Магическата сила на поемата се състои в това да бъде написана винаги с дуенде, за да покръсти с черна вода всеки, който я чете и слуша, защото с дуенде е по-лесно да обичаш и да разбираш и е сигурно, че ще бъдеш обичан и разбран. Тази борба за изказа и за неговото внушение придобива понякога в поезията смъртоносни отсенки.
    Спомнете си случая с типично андалуското начало у обладаната от дуенде света Тереса; типично андалуско не защото с три великолепни стъпки успява да укроти разярен бик, не защото иска да изглежда красива пред отец Хуан де ла Мисерия49, нито пък защото удря плесница на папския нунций, а защото е едно от малкото създания, чието дуенде (не ангелът - той никога не напада) в желанието си да я умъртви я пронизва със стрела, тъй като тя отнема последната му тайна, крехкия мост, който свързва петте сетива с онова чувство от жива плът, от живо море на освободената от Времето Любов.
    Храбра покорителка на дуендето за разлика от Филип Австрийски50, който копнеел да открие музата и ангела в теологията и астрономията, но попаднал в плен на дуендето сред студената жарава на Ескориал51 - творение, където геометрията граничи с блян. Там дуендето си е наложило маската на муза за вечно наказание на великия крал.
    Казахме, че дуендето обича да се движи по ръба на бездната, обича да ранява и се доближава до местата, където формите се сливат в един по-висш от видимите им изображения копнеж.
    В Испания (както и у източните народи, където танцът е религиозен изказ) дуендето разполага с неограничено поле на действие върху телата на танцьорките от Кадис, възхвалявани от Марциал52, върху гърдите на певиците, възхвалявани от Ювенал53, и в боя с бикове, това свещенодействие, тази истинска религиозна драма, където - както и при литургията - има един Бог, който се почита и принася в жертва.
    Сякаш дуендето на целия класически свят влива силата си в този съвършен празник, който изразява културата и голямата чувствителност на един народ, открил човека най-красивия му гняв, най-красивата; жлъч и най-красивото ридание. В Испания нито танцът, нито боят с бикове служат някому за развлечение. То, дуендето, се нагърбва със задачата да накара хората да страдат чрез драмата от живи форми и подготвя стълбата за избавление от заобикалящата ги действителност.
    Дуендето въздейства върху тялото на танцьорката от Кадис, както вятърът върху пясъка. С магическа сила превръща под светлината на луната красивата девойка в паралитична старица или дарява с юношеска руменина просещия по кръчмите окъсан старец; изпълва женските коси с нощни ухания на пристанище и във всеки миг придава на ръцете пластични движения, от които се раждат танците на всички времена. Но то никога не се повтаря и това трябва да се подчертае. Дуендето не се повтаря, тъй както никога не се повтарят формите на бурното море.
    Най-внушителни черти то придобива в боя с бикове, тъй като трябва да надвие най-напред смъртта, която може да го погуби, и после геометрията, мярката - основа на този празник.
    Бикът има своя орбита, тореадорът, друга, а между двете орбити е смъртта - върхът на опасната игра.
    Музата може да помогне при мулетата54, ангелът — при бандерилята55, и дотук тореадорът ще се прояви добре, но щом дойде ред на плаща, когато бикът все още не е наранен, а вече трябва да бъде убит, нужно е дуендето да се притече на помощ, за да превърне удара в истинско изкуство.
    Тореадорът, който плаши зрителите с безразсъдната си дързост на арената, всъщност не се бори с бика, а изпада в онова нелепо положение, в което всеки може да изпадне: залага живота си на карта. Обратно, дамгосаният от дуендето тореадор дава урок по питагорова музика56 и кара публиката да забрави, че всеки миг той хвърля сърцето си върху рогата на бика.
    От сумрака на арената Лагартихо57 с римското си дуенде, Хоселито58 с еврейското, Белмонте59 с бароковото и Каганчо60 с циганското дуенде очертават пред поети, художници и музиканти четири широки друми в испанската традиция.
    Испания е единствената страна, в която смъртта е всенародно представление, страна, в която смъртта надува мощни фанфари в чест на идващата пролет. Испанското изкуство винаги е било подвластно на едно изобретателно дуенде, което му е придавало своята особеност и способност за творчество.
    Дуендето, което за първи път в скулптурата изпълва с кръв лицата на светиите на маестро Матео де Компостела61, е същото, което изтръгва стоновете от свети Хуан де ла Крус или изгаря голи нимфи в религиозните сонети на Лопе.
    Дуендето, което издига кулата в Саагун62 или приготвя горещи тухли в Калатаюд63 и Теруел64, е същото, което раздира облаците на Ел Греко и яростно запраща във въздуха управниците на Кеведо65 и чудовищата на Гоя.
    Когато вали дъжд, то измъква подвластния нему Веласкес от сивите монархически тонове; когато вали сняг, изкарва Ерера навън разсъблечен; за да докаже, че студът не убива66. А щом пламне огън, то хвърля в него Беругете67, за да сътвори ново пространство в скулптурата.
    Музата на Гонгора и ангелът на Гарсиласо трябва да сведат лавровия си венец пред дуендето на свети Хуан де ла Крус, когато:
    Раненият елен
    зад хълма се подава.
    Музата на Гонсало де Берсео68 и ангелът на Арси-престе де Ита69 трябва да сторят път на Хорхе Ман-рике, когато той се довлича смъртно ранен до вратите на замъка Белмонте. Музата на Грегорио Ернандей70 и ангелът на Хосе де Мора71 трябва да се отдръпнат пред дуендето, което плаче с кървавите сълзи на Педро де Мена72 и пред дуендето с глава на асирийски бик на Мартинес Монтанес73. Така и меланхоличната муза на Каталония, и мокрият ангел на Галисия трябва да гледат с любов и изумление дуендето на Кастилия - тъй далечно от топлия хляб и кротките крави, - когато то минава и носи чертите на ясно небе и суха земя.
    Дуенде на Кеведо и дуенде на Сервантес - едното с фосфорнозелени анемонии, а другото с гипсови цветя от Руидера74. Как увенчават те олтара на испанското дуенде!
    Всяко изкуство, и това е естествено, има свое дуенде с различни форми и черти, но корените им се събират в една определена точка, откъдето бликат черните звуци на Мануел Торес, последна материя, обща, необуздана и тръпна основа от дърво, звук, плат и слово.
    Черни звуци, зад които вече са се свързали в нежна интимност вулканите, мравките, зефирът и необятната нощ, пристегнала кръста си с Млечния път.
    Дами и господа, аз издигнах тук три арки и с непохватна ръка поставих в тях музата, ангела и дуендето.
    Музата стои спокойна. Може да бъде облечена в туника на ситни дипли или да има очите на крава, загледана в Помпей; може да бъде четирилика и с огромен нос, както я е нарисувал нейният голям приятел Пикасо. Ангелът може да има коси като у Антонело да Месина75, туника като у Липи75 и цигулка като при Масолино77 или при Русо.
Дуендето... Къде е дуендето? През пустата арка преминава един неосезаем полъх, който напира над главите на мъртвите, търсейки нови простори и непознати акценти. Полъх с дъх на бебешка слюнка, на стъпкана трева и с воал на медуза, възвестяващ непрестанното кръщение на току-що сътворените неща.

Бележки:
35. Йоан Климах (VI - VII в.) - византийски религиозен писател, аскет. Автор е на трактата „Стълба към небето”.
36. Херес де ла Фронтера - град в Андалусия при устието на река Гуадалкивир, център на андалуското канте хондо.
37. Елеонора Дузе (1858 - 1924) - италианска трагедийна актриса.
38. „Съновидение за мъртвешките глави” - сатира на Кеведо от сборника „Съновидения” - първото крупно произведение, което му донася широка известност.
39. Хуан де Валдес Леал (1622 - 1690) - испански художник, андалусец. Вероятно Лорка има предвид картината му „Краят на мировата слава”.
40. Има се предвид стилът на книгата „Плачът на Иеремия” от Стария завет.
41. Плеберио - герой от трагикомедията на Фернандо Рохас (? - 1541) „Селестина”, оплакващ смъртта на дъщеря си.
42. Жозеф Мария Валдивиелсо (1560 - 1638) - испански автор на комедии и едноактни пиеси с религиозни сюжети.
43. Хосе де Сигуенса (ок. 1544 - 1606) - испански монах и историк, автор на „История на ордена на свети Иероним”. Лорка вероятно има предвид три глави от този труд, в които се разказва за агонията, смъртта и погребението на Филип II.
44. Песен-танц, при който в духа на езическите пророчества се възвестява пришествието на Месия. Изпълнява се от жени на входа на църквата в нощта на Рождество Христово.
45. In Record - напев, който се пее по време на процесията на Цветница в каталонския град Тортоса.
46. ... верния петел на Лукреций... - очевидно авторът има предвид някои строфи от произведението „За природата на нещата” на римския поет и философ Тит Лукреций Кар (I в. пр. н. е.).
47. Алфонсо Алварес Вилясандипо - испански трубадур от XIV в.
48. Густаво Адолфо Бекер (1836 - 1870) - испански поет романтик.
49. Хуан де ла Мисерия (1526 - 1569) - посредствен испански художник, известен с нарисувания от натура портрет на шестдесетгодишната света Тереса.
50. Филип Австрийски (1527 - 1598) - става дума за Филип II, крал на Испания и Португалия.
51. Ескориал - монументален комплекс в околностите на гр. Сан Лорснсо, близо до Мадрид, издигнат по заповед на Филип II. Строежът, започнат през 1563 г., продължил 22 години. Включва манастир, кралска резиденция, пантеон на испанските крале. Планът на архитектурния ансамбъл и неговото осъществяване са били предмет на постоянна грижа от страна на краля.
52. Марк Аврелий Марциал (40 - 102) - римски поет, роден в Испания, автор на епиграми.
53. Децим Юний Ювенал (ок. 60 - ок. 140) - римски поет-сатирик. Според свидетелствата на Марциал и Ювенал танцьорките от Кадис са се ползували с голяма слава още в Рим в I в. от н. е. Римлянките се стараели да подражават на чувствените им танци, изпълнявани под акомпанимент на кастанети.
54. Мулета (исп.) - пръчка, на която се окачва червен плат. С нея тореадорът омаломощава бика, преди да го убие.
55. Бандериля (исп.) - малко украсено копие, което тореадорът забива във врата на бика.
56. Питагорова музика - тоест музика на сферите. Питагор и последователите му проповядвали учението за хармонията на небесните сфери.
57,58, 59, 60 Лагартихо, Хоселито, Белмонте и Каганчо - знаменити испански тореадори.
61. Матео де Компостела - испански архитект и скулптор от XII в. Участвува в строителството на катедралите в Сантяго де Компостела.
62. Саагун - неголям град в провинция Леон, основан от римляните. Представляват огромен исторически интерес много бройните паметници от различни епохи. На герба на града е изобразена кула и рицар-монах.
63, 64 Калатаюд, Теруел - стари центрове с характерна архитектура, смесица от елементи на християнското и арабското изкуство (XI - XII в.)
65. Тук се има предвид сатирата на Кеведо „Обладаният от демон съдебен пристав” от сборника „Съновидения”.
66. Става дума за Хуан де Ерера (1530 - 1597) – испански архитект, построил манастира в Ескориал. Вече бе спомената „студената жарава”, с която Лорка характеризира този изключителен архитектурен паметник.
67. Алонсо Беругете (1490 - 1561) - испански скулптор, създател на динамични и експресивни олтарни скулптури.
68. Гонсало де Берсео (ок. 1195 - 1264) - испански поет, автор на религиозни поеми, проникнати от народен дух.
69. Арсипресте де Ита (Хуан Руис, ок. 1283 - 1350) – автор на поемата „Книга за добрата любов”, смятана за шедьовър на испанската средновековна поезия.
70. Грегорио Ернандес (1576 - 1636) - испански скулптор.
71. Хосе де Мора (1642 - 1724) - гранадски скулптор.
72. Педро де Мена (1628 - 1688) - гранадски скулптор.
73. Хуан Мартинес Монтанес (1580 - 1649) - испански скулптор, роден в Гранада.
74. ... Гипсови цветя от Руидера. - Лорка намеква за едно от знаменитите приключения на Дон Кихот - спускането в пещерата на Монсесинос, разположена в района на лагуната Рундера.
75. Антонело да Месина (1430 - 1479) - италиански художник от епохата на Ренесанса.
76. Фра Филипо Липи (1406 - 1469) - италиански художник от епохата на Ренесанса.
77. Масолино да Паникале (истинско име - Томазо ди Кристофоро Фини, ок. 1383 - 1440 или 1447) - италиански художник.


      Discourse: Duende – by Federico Garcia Lorca.
 
 
Назад [ 8 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма