Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Имена:

Бележник:

Палитра:

Беседи:

Северна приказка:

Библейски:

Книга 8 Книга 9
Статии
Бележник
За Атанас Стоев.
About Atanass Stoev. 
 
    ИВАН ОВЧАРОВ

“Лястовица над пътя”, Милко Божков, 1997 г.
Варна, “Галерия 8”

    За него нямаше значителна и незначителна, а само нужна работа. Като писател, учител, общественик и най-вече – БЪЛГАРИН! Един от не многото примери в нашето съвремие за съхранена житейска нагласа и духовен апломб на великите българи, пред чиято памет се прекланяме на 1 ноември. Човекът, който в последните години от живота си носеше светлината на българското слово при българите в Молдова, в Приднестровието, като учител по български език и литература и, без да се затваря в удобния уют на фразата – „тук съм за малко и не ме интересува какво ще стане с вас” – изплака болката си за тези хора, откъснати в историческата си съдба от Майка България:
    Ала страхувам се, че коренът ти съхне,
    че твоите деца към Майката-земя
    не се стремят с душата си, че тя издъхва
    сред чужда реч и чужди имена, сама;
    че „корен”, „вяра” и „език” са само думи,
    а „българин” е като на ревера знак...
    Сред този свят на подлости и страст безумна
    самозабравата е най-опасен враг!
    Атанас Стоев е роден на 17 март 1944 г. в с. Дойранци, Шуменска област, но живя и твори тук, във Варна. Автор на повече от 30 книги – поезия, романи, разкази и повести, преводи, на десетки сценарии. Носител на Националната награда „П.Кр.Яворов” и, както споменах, от 2001 г. до 25 април 2004 г., когато напусна този свят, бе учител в Приднестровието, в с. Паркан и преподавател в Тирасполския държавен университет „Тарас Шевченко”. Много негови ученици вече са студенти в български университети. Организира огромна спонсорска и дарителска дейност за училищата и новостроящата се църква в Паркан, съдейства за осъществяването на летувания на паркански деца във Варна. Негова е и заслугата в Парканското средно общообразователно училище №1 от учебната 2004/5 г. българският език да се изучава като задължителен предмет. Организира множество срещи и празници, посветени на древна и днешна България, на традиционните български обичаи и обреди, литературни вечери, конкурси, състезания. Завършва сценарий за документален филм („Жива вода”) за живота на хората в Паркан, от който са следните му думи: „Земният ни живот не е толкова дълговечен, но ако имаме памет за живелите преди нас, за техните дела и за вярата, с която са гледали в бъдното, животът ни ще е по-богат и по-смислен. С това усещане за атавистична връзка с българите от с. Паркан, които нито бях виждал, нито бях чувал, дойдох да работя сред тях като учител по български език и литература. Душата ми беше жадна за нови преживявания, за нови чувства, за пречистени думи, които да ми върнат сладостта на майчиния език, които те бяха съхранили от близо 200 години, когато са напуснали пределите на Майка България.”
    Знаменателен е и фактът, че вече училището в Паркан, където е работил Атанас Стоев, носи неговото име.
    Ето това са част от примерите, за „малките” големи дела, чрез които човек се идентифицира и като личност, и като част от голямата общност. Това е пример и за пренасянето на смисъла от историческите страници, на осъвременяване на извечни духовни същности и превръщането им в стъпала, по които да се изкачи нашето ежедневие до новата същност на съизмерването с народопсихологическите модели на големите нации. Така и книгата на Атанас Стоев “Под чужда есен” е частица от тази негова жажда да се докосне до пречистения извор на същността българска, до трагичните иронии от недоосмислеността на българската съдба. И ако другите нации, които понякога и по инерция наричаме велики, постигат вече своя исторически смисъл в открояването на центробежността на личностните си идентификации, то смисълът на нашето себедоказване е в механизмите на приобщаването към род, език, традиции и вечни ценности. Но това не е знак за изостаналост, а за поддържане на основните тонове в хармонията, наречена човешко битие. Защото, ако е вярно, че личността поставя въпросите, то ги решава общността в протяжността на времето. И ако много ни се иска да бъдем най-важни за смисъла на битието в един момент (респективно – точно сега!), не е ли по-важно да сме необходими винаги за другите като пречистващ пример на приобщаването към своята общност? Навярно това е и закодираният смисъл в стихосбирката „Под чужда есен” на Атанас Стоев. И не е задължително авторът да го е изразил в прав текст. Достатъчно е, че е натрупвал изразено осмисляне на вечните български неспокойства – за родината, майката, любовта, страданието човешко и пр. Откъдето и да ги погледнем, това не са само български теми, те са всеобщи и вечни. И страшни, когато са като дамгосани с нажежено желязо. Като във вечното горнило, където отговорите постоянно се превръщат във въпроси. Или, по думите на поета:
    „Тук всеки ден ме питат „Как е Там, в родината ни Майка?”
    „Там” по ли хубаво живеят или като нас се вайкат?!
    „Децата имат ли си хубав ден за утре, радост свята?”
    „И мисълта, че са родени Там дали ги топли, както
    дедите мисълта, че ТУКА чужденци ще си останат,
    додето не посеят гроб?!”
    Въпроси, чийто единствен опонент и съхранител на смисъла е единосъщността. Затова лирическият говорител иска:
    „да им напомня, че и ТАМ ценят доброто име,
    доброто вино и приятелството старо и душата,
    изстрадала скръбта и разделила с други самотата...”
    Не е случайно, че думата „душа” се превръща в единствена опора, за да издържи същността българска на това постоянно превъплъщение на отговорите във въпроси.
    В тази стихосбирка е обхванато цялото пространство на смисъла да бъдеш българин преди всичко. А такава е и историческата логика на себедоказването. Просто няма откъде другаде да се тръгне в осмислянето на националната ни и на чисто човешката ни съдба. И както всяка голяма тема не е нищо друго освен разтваряне в опорните постаменти на така наречените „по-малки” и тук тя се е осмислила в проблема за оскотяването на дъното при социалния аутсайдер на пазара в Кишинев:
    Проклятието Божие ударило е тук!
    Светът освирепял те гледа и не вижда
    нищо друго в тебе,
    освен ръцете ти какво държат:
    банкнота
    или пистолет...”;
    или в привидно спокойното съзерцание на отминаващото, към което неспоменатото определение „завинаги” е само повод за ново констатиране на безкрайността на пътя:
    „Не плаче тишината в мене,
    животът плаче в тишина...
    А под върбата, притаена,
    мълчи до мен една жена!;
    за да достигне до императивния глас на осъзнатата необходимост от съобщество:
    Каква съдба, какъв живот усукан –
    да имаш две родини, две села,
    два корена в пръстта: и там, и тука,
    и всеки да те вика с жал ”Ела!”.
    Накрая не може да не кажем и че заглавието „Под чужда есен” някак подлъгва читателя. Защото своето и чуждото са само двете названия на изстраданото усещане за общност. За „малките” големи дела, които се усещат първо с душата. След това идва всичко останало и то е във факта, че продължават да се издават още непубликуваните стихове на Атанас Стоев от приднестровските българи. Така, както се изсичат на камък думите: „Да каже нявга народът.”
    “Покрай реката”, Милко Божков, 1997 г. Варна, “Галерия 8”


      Notebook: About Atanass Stoev – by Ivan Ovcharov.
 
 
Назад [ 6 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма