Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:


Есе:

Преводи:

Имена:

Къси разкази:


Памет:

Интервю:

Подиум:

Фотооко:

Солен смях:

Книга 8 Книга 9
Статии
Есе
За писателския труд от Мечислав Яструн.
About writer’s labor– by Mieczislav Jastrun. 
 
    МЕЧИСЛАВ ЯСТРУН
    Случва се трудът на писателя да даде и сладки плодове, но работата, с която се захваща един поет, белетрист или драматург, не е нито лесна, нито сладка. За това е писано много и не винаги с еднакъв успех, но не толкова, че връщането към този въпрос да е съвсем излишно.
    По различен начин, с различни усилия изграждат своите образи писателите — познаваме автори, които са повече или по-малко галеници на съдбата, но и автори - мъченици на своето изкуство, които с всеотдайност и себеотрицание се подлагат на доброволни страдания в името на съвършенството.
    Но каквото и да се говори, независимо от организацията на творческия процес, сигурно е едно: за да създаде своето произведение, артистът трябва да съсредоточи всичките си сили в работата, да се посвети изцяло на служба на изкуството. Горко на онези, които се опитват да му отдадат половината си сърце.
    Какво друго е бил животът на Балзак, ако не живот на лунатик? И това противоречие между дълбокия реализъм на изображението и призрачността на виденията, изсмукали всичките сили на Балзак-човека, придава непреходен блясък на неговите творби.
    Флобер с маниакално в очите на непосветените упорство се стремеше към ритмични повторения дори на отдалечени думи, изящната и трудна игра на интелекта привличаше френските поети от последния период.
    Поетите на латинския свят, на класическата култура, а дори и на нашето време, не са се отдалечили много от суровото отношение към своя занаят, от дисциплината, издигната от Хораций до висотата на морална норма, на която са се подчинявали Расин, Лафонтен, Мицкевич и Гьоте.
    В своята работа артистът прилича на алхимик и математик едновременно, а на всичко отгоре трябва да бъде надарен и с невинното търпение на децата и хищните животни.
Житията на полските творци — книги, още ненаписани, защото, за да се каже в тях цялата истина без онова поръсване със захар, присъщо на историците на изкуството и литературата, и без онази непрекъсната, благочестива, а всъщност толкова неморална загриженост за „бодростта на духа”, трябва немалка смелост — биха били книги за нашата тежка участ и за неблагодарността, която твърде често бива сестра на нещастието.
    Трябва ли да напомняме за Геримски1, за неговата трудна и жестока борба, или за Норвид, чието творчество бе изопачено и смачкано от късогледството и тесногръдието на критиката. Не случайно Норвид насочва безмилостната си ирония към онези автори, чиито шедьоври уж „чакат само живот да им се вдъхне”, като противопоставя на техните празни залъгалки, жертвуващи „двадесет години слава” за „ден един щастлив”, труда на Вергилий:
    Той! Даде двадесет години труд за този ден —
    един-единствен ден на сътворение!2
    И днес се чете с вълнение жалбата на Словацки, в която звучи гласът на цялото полско изкуство: „Каквото и да е, но съвестта ми казва, че осем години съм работил без никакво поощрение за този народ, сред който и обожанието, и равнодушието се разпространяват като епидемия... Осем години всяка минута от живота си съм изтръгвал от развлеченията, от стремежа си към лично щастие.”
    В тези думи няма преувеличение. За да постигнеш дори малко в изкуството, трябва да се откажеш от всякакъв „стремеж към лично щастие, неведнъж дори ще бъдеш принуден да вървиш срещу него.
    Фактите от живота на някои велики писатели са потънали някъде в глъбините на времето - онова, което знаем за тях, е почерпано единствено от произведенията им. Но нашето любопитство, макар и разбираемо, всъщност е безсмислено. Какъв би могъл да бъде животът на Шекспир, след като го е разделил между героите на своите драми толкова щедро, че всеки от тях е достоен за монография?
    Животът на първия срещнат минувач, ограничен от времето и пространството на нашата или на друга епоха, положително е по-интересен от съдбата на артиста, изтласкана в сянка от собственото му изкуство. Много от нас, вместо да опознаят в дълбочина създаденото от артиста, се ровят в неговата биография, сякаш тя би могла да бъде по-богата от творбите му.
Когато четем популярните „vies romancees”3 на такива писатели като Байрон и Шели, не можем да определим какво ни изненадва повече — бедността на живота, сравнен с литературното произведение, или безпомощността на автора на биографични романи. Това е несправедливо. Подобни произведения са предварително осъдени на несъвършенство. Никой, дори най-добре написаният биографичен роман, няма да ни каже толкова за Леонардо да Винчи, колкото един поглед към лицето на неговата света Анна4 .
    В крайностите, в изкуствената и дразнеща пищност, с която са се ограждали някои божи служители по време на романтизма, в разточителството на фасадни жестове у символистите има частица действителна необходимост, само че лошо реализирана в случая.
    Те са постъпвали като онзи читател, който разпростира възхищението си от творбата на любимия поет върху живота му, прехвърля интереса си към тайнството на творчеството върху биографията. Така и онези, за които не е достатъчно внушението на самото произведение, се опитват още преди физическата си смърт да превърнат собствения си живот - често беден и крехък — в „божествена поема”.
    В същото време пътищата на техния живот са белязани от мастилени петна, от безкрайни, непрекъснато измъчващи ги поправки, от „варианти на текста” (погледнете ръкописите на Мицкевич или Словацки!). Не лютнята е била тяхното оръдие, а скрибуцащото гъше перо. Всеки писател (с изключение на вдъхновените графомани, на които всичко им върви като по вода) знае какво означават тези варианти и промени на текста, помествани в бележките към произведенията на класиците. Някога те не са били класици - живеели са, били са хора, измъчвани от хиляди терзания и безпокойства. Когато стихът не им е „вървял”, както казва един мой приятел, са задрасквали, преработвали са многократно, „за да назоват нещата с най-точните им имена”. Всяко от тях трябва да се извлече от ума, да се пренесе на върха на перото, трябва да се трепери над блясъка, който идва с първата, внезапно появила се поетическа мисъл.
    Но това все още не е всичко, защото същата прекрасна мисъл ще се окаже - не веднага, а след час, понякога и след седмица или месец - фалшива красота, от която трябва да се откажеш и да търсиш друга, истинска. А се случва и - както пише Словацки - буквите да откъснат „дъгата” от мисълта и онова, на което си посветил часове, да се окаже жалка халтура. Една видна полска писателка, която трябва да напише шест страници, за да запази една от тях, е пример за творческа взискателност, но същевременно и за онази мъка, без която е невъзможно да се роди нещо красиво.
    Тувим беше писал за мъките на преводача на поезия, Хайне е поправял и преработвал многократно, сигурно не по-малко от Хораций, своите въздушни, почти прозрачни строфи.
Колко необременено с други грижи време е необходимо на писателя не само за едно голямо по обем произведение, а дори за няколко кратки лирични стихотворения, които да го надживеят?
    Знаем, че Балзак е спускал котва в дома си за цели месеци, заключвал е вратата от кредиторите и на запалена лампа през деня, при затъмнени прозорци, е писал своята „Човешка комедия”.
    А как трябва да е работил Шекспир? Ами Толстой, чиито безбройни страници са преписвани с изумителна всеотдайност от жена му? Най-голямата загадка за мен е кога и как е успял да напише своите поеми, трагедии, стихове и прекрасни писма слабият и болен, починал на четиридесет години Словацки? Дори само преписването на творбите му, и то със старателния почерк, който виждаме в останалите след поета ръкописи, предполага огромно усилие. Говори се, че Словацки е пишел леко, той сам се е хвалел с гладкото си и бързо перо - това да, но вариантите на текста безмилостно издават истината за мъките на творчеството, на които е бил жертва и той.
    В „Пътуване на изток” Словацки споделя шеговито за своята писателска работа:
    От писането пръстите ми все са черни,
    а в погледа все трепка поетичен пламък —
    и все по-често отгатват в мен поета
    не тези, що четат, а тези, дето виждат.5
    Валери не е пестял времето за своята оскъдна проза и стихове, Ередиа6 за целия си живот е написал сто сонета, нашият Семп Шажински7 е оставил няколко сонета, които му осигуряват безсмъртие в литературата и имат по-голяма тежест от многотомното наследство на някои не толкова щастливи или не толкова съзнателни в работата си писатели.
    ********
    Ярък пример за неразбиране на принципите и целите на литературата е непрекъснатото й смесване с публицистиката и журналистиката. Ако се стремим да сближим писателя с обществото, да го направим съпричастен на историята, то не е, за да го накараме да пише агитационни стихотворенийца и програмни романи. Ако държим, изграждайки си възможно най-съвременен и прогресивен мироглед, писателят да преодолее притеглянето на тъмните митове и суеверия на своята социална класа, това не е за да го накараме, след като е опознал новия живот и е разбрал диалектиката на историята, непременно да се откаже от писателското изкуство в името на някаква нетърпяща отлагане дейност, често чужда на неговата психологическа нагласа.
    Задачата на писателя е да създава културни ценности, които да останат такива и след време. Артистът работи с много по-траен материал от журналиста, работника от пропагандата, агитатора, политическия деец.
    Писателят хуманист трябва да има контакт с живата съвременност, но не е задължително това общуване да протича в сферата, в която действат агитаторът, отговорникът на работнически клуб или лекторът.
    Не бива също така да се забравя, че често за кристализирането на творческия замисъл човекът на изкуството се нуждае от самота. Няма нищо страшно, ако в резултат на тази кристализация се получи „неприложимо” за момента произведение.
    Това не означава, че подкрепяме чужди на нашата съвременност художествени идеи, идеи отживели, лежащи встрани от пътя, който в дадената обществено-политическа система е пътят на прогреса. Артист или учен, който днес търси философския камък, открит в друга епоха, няма да постигне истински резултати. Гьоте имаше право, когато се присмиваше на „духа на времето”, измислен от педанти и професори, но самият той бе писател с рядко срещано чувство за съвременност. Връщайки се към по-близко време, няма да бъде излишно да припомним аналогията между днешните търсения на полските писатели и тенденциите във френската литература. След като разделящият ни пръстен на войната бе разкъсан, сходствата изпъкнаха съвсем ясно.
    Това именно е раждащият се едновременно на различни места и независимо дух на времето. Нека се научим да различаваме в неговия хор истинските гласове. Писателският труд не бива нито да се подценява, нито да се присажда в други области. Политическите дейци често заприличват на онези, които в благородния си ентусиазъм изливат от коритото заедно с водата и детето. Не всеки от тях има задълбочено разбиране за литературата. Често далечните цели убягват от погледа им в името на близките, липсва им търпението, което изискват „песните”; те, както е известно, „зреят дълго”.
    Спорът между човека на бързото действие, енергочовека8, и човека, чиято стихия е мисълта, мечтата и красивото, не е от вчера. В нашата история той се подновява с всяко ново поколение. Мицкевич не го разреши в полза на писаната поезия. Но това е особен, неповторим случай, рожба на изключителни условия.
    Винаги чувствителният Норвид определи този спор - несъмнено резултат от историческите условия, но от това не по-малко гибелен за нашата култура - в лапидарното стихотворение „Роден език”:
    Не мечът, не щитът езика бранят,
    а шедьоврите!
    Тук лесно можем да бъдем изненадани с въпроса: „А къде са вашите шедьоври?”
    Отговор: шедьоврите не се раждат всеки ден. Пребройте големите творби - колко са те в продължение на няколко века от историята на нашата литература? Раждането на шедьовър може да се ускори чрез повишаване на общото културно ниво. Нашата литература винаги е гравитирала между изключителния блясък и една твърде посредствена сивота. Липсвали са ни повече на брой добри, написани с дълбоко познаване на занаята, произведения.
    Това състояние не е естествено. Решаването на този проблем в много по-голяма степен, отколкото може да ни се стори на пръв поглед, зависи от интензивността на работата върху произведението и от вложеното в него време.
    Нека писателите работят в областта на своето изкуство!
    Превод Катя Митова

1 Александър Геримски (1850—1901) — полски живописец. — Б. пр.
2 Из стихотворението „Боговете и човекът”. — Б. пр.
3 Романизирани биографии (фр.). — Б. пр.4 От картината „Дева Мария с Младенеца и св. Анна” (1508 - 1510). — Б. пр.
5 Прев. Първан Стефанов. — Б. пр.
6 Жозе Мария де Ередиа (1842—1905) — френски поет-парнасист, член на Френската академия. — Б. пр.
7 Миколай Семп Шажински (ок. 1550—1581) —полски поет, в чиито стихове се преплитат ренесансови и барокови елементи. — Б. пр.
8 Епегитеп (от гръцки) е характерен за Норвид неологизъм.— Б. пр.
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма