Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Есе:

Преводи:

Къси разкази:

Палитра:

Памет:

Око:

Наследство:

Книга 8 Книга 9
Статии
Къси разкази
Шутландия- от Христо Леондиев
Shootland – by Christo Leondiev 
 
Христо Леондиев
Гео Милев - Рисунка от корица на книга със стихове на Пол Верлен
Из изложбата “Гео Милев и българският модернизъм”

Шест морета и десет океана миеха бреговете на Велика България. Нямаше с кого да се воюва – всички народи бяха покорени. Турците трябваше да избират между кръста и дръвника. Гърците бяха ослепени като войниците си, а сърбите станаха най-правите българи.
В Търновград цареше мир и разврат. Царе и боляри бяха оставили държавните дела на произвола и по цял ден мислеха само как да направят корема си по-голям от този на ближния.
– Разсмей ме! – заръча царят на своя шут.
Последният нямаше никакво чувство за хумор, но беше единственият гърбушко в иначе снажната държава.
– Не мога!
Съдбата беше безмилостна към шута. Очите му бяха тъжни и хлътнали. В тях имаше толкова много злоба, че цветът им не можеше да се определи съвсем точно. Пък и никой не го беше грижа. Шутът беше сгънат на две. Носът му беше крив и опираше земята, сякаш шутът ходеше с бастун, а огромните му уши усилваха малките звънчета по шапката му като камбани и го правеха на луд.
По това време в двореца се бяха събрали рицари от близки и далечни страни. Идваха за ръката на царската дъщеря, която най-смелият от тях щеше да спечели веднĄ с насрочения в нейна чест турнир.
Рицарите, също като домакина си, безделничиха по цял ден, ако не броим времето, когато споделяха неговата трапеза. Хранеха се предимно със спанак и коприва, защото тези супи съдържаха желязо и правеха броните им по-здрави. От ракията и виното броните олекваха многократно, а блажното ги пазеше от ръжда и смазваше шарнирите им в колената и лактите.
Шутът непрекъснато се въртеше около рицарите, защото тайно си мечтаеше да е един тях. Възхищаваше се на шутовете им в собственото си дупе. Не беше за вярване как пилееха златото си или залагаха приказните си твърдини на една обърната карта. Губеха с достойнство. Вечер шутът се затваряше и повтаряше небрежните жестове, с който рицарите си заръчваха вино или целуваха ръката на някоя засукана слугиня. Танцуваше със сянката си като с царска дъщеря, а после двамата си лягаха в сламените постели на шута.
Шутът беше безумно влюбен в царската дъщеря. Всички рицари бяха влюбени по-скоро в зестрата й. Царската дъщеря беше влюбена само в себе си. Тя също понякога се развличаше като биеше шутове на шута, а смехът й звънеше из двореца веднĄ с неговите звънчета и събираше прислугата.
– Какво ще заповядате? – питаше обърканата и приведена до земя прислуга, защото царят викаше слугите си със същия звънец, какъвто шутът беше зашил на няколко места по шапката си.
– Едно кафе – шегуваше се последният и прислугата на свой ред му биеше шутове.
Не беше лесно по цял ден да измисляш смешки, на които никой не се смее или поне не се смееше от сърце. За такава служба наистина се искаше здраво дупе и шутът се навеждаше за нови и нови шутове.
Веднъж той се беше надупил на някого за шут, но усети друга болка. Потекоха му сълзи от очите и от дупето му рукна кръв. Обърна се и видя зад себе си един от чуждоземните рицари, които бяха дошли да мерят сили за ръката на принцесата. Той му се смееше нагло и загащваше ламарините си.
Шутът се изправи. Свали смешната си шарена ръкавица от ръката и зашлеви госта през лицето на зейналия шлем. Никога преди не беше правил толкова голяма смешка. В първите няколко минути не се случи нищо, а после придворните прихнаха неудържимо: шутът се чувстваше обиден и търсеше удовлетворение от благороден рицар, макар че не съвсем всички намираха постъпка на рицаря за благородна – изотзад и в гръб беше задоволил низките си страсти. Не както е редно – очи в очи.
Най-много се смя царската дъщеря. Беше пленена от чувството за хумор на рицаря, който очевидно щеше да бъде нейният любимец на турнира. Стражите трябваше да си стоят мирно и невъзмутимо, както подобаваше по устава и протокола, но и те прихнаха в неудържим смях.
Шутът се задави от гняв и зашлеви лицето на рицаря с другата си ръкавица. После даже с чорапите си, но рицарят само повтори и потрети обидата си. Накрая хвана шута за яката и го закара до стълбите за надолу, където му би шут и всички се смяха как шутът се търкаля.
Шутът се търкаля цяла вечност по стълбите за надолу като спираше да си почива само на площадките помежду им. През цялото това време звънчетата по шапката му звъняха весело. Накрая шутът излетя през вратата и се спря при стопанските постройки на двореца.
И там му се смяха.
– Какво търсиш тук? – попита го ковачът.
Работата в ковачницата му замря. Придворният часовникар тъкмо обсъждаше с него някаква много сложна част. Тъмничарят избираше пранги и вериги. Палачът питаше за брадва, а конярят беше запретнал ръкави и вадеше от пещта още червените подкови с голи ръце.
Шутът беше прередил всички. Стана и се сгъна на две, което за човек с неговата фигура означаваше изправен в цял ръст. Изтупа се от прахта и на свой ред се ухили. Беше попаднал на точното място – в ковачницата се ковеше оръжие!
– Искам броня и меч...
Ковачът измери шута с поглед и се преви на две като него, но превиването пак беше от смях.
– Ще си платя – настоя шутът. Направи фокус и извади златна монета иззад ухото на ковача. Последният побърза да го отпрати преди шутът да извади нещо и от джобовете му.
– Иди в работилница за играчки!
– И какво да правя в работилницата за играчки? – почуди се шутът, който вече вадеше нещо жълто от другото ухо на ковача – ушна кал.
– Нали си джудже? Там ще ти намерят меч и броня по мярка – разсмя се ковачът и побутна другарите си.
Шутът извади дървената си бухалка, с която по цял ден жонглираше в двореца, и със страшна сила удари ковача помежду очите. После отново и отново. Беше се качил на онези циркови велосипеди с една гума и обикаляше работилницата толкова бързо, че нямаше никакъв начин ковачът да се добере до него. Брадвата на палача сечеше само въздуха, а часовникарят ръсеше зъбни колелета под гумата и опитваше да завре прът между невидимите шпици на шута. Напразно. Тъмничарят и без това нямаше пранги за тънките му глезени.
Всички отнесоха бухалката.
– Искам броня и меч – повтори шутът.
– Ами избери си...
Шутът си избра най-страшната.
– Голяма ще ти е – подхвърли ковачът като познавач.
Тази броня наистина щеше да хлопа на шута. В нея можеха да се съберат двама като него по ширина и още трима по височина, но гърбицата му щеше да се заклини по средата много здраво.
Шутът искаше бронята. Щеше да управлява крайниците с педали и ръчки, които часовникарят започна да майстори веднага. През шлема трябваше да гледа с перископ. Конярят доведе железен кон. Палачът с радост отстъпи наточената си секира.
Облякоха шута. Шлемът беше направен с шарнирни болтове и в него се отваряше дупка колкото за гърло на бутилка с ракия, а очите му бяха покрити със ситно сито и отвън не се виждаше дали спят, или будуват.
– Как е? – попита ковачът.
Шутът кихна и каза с метален глас:
– Става течение.
Бронята имаше само още една малка дупка отзад.
– Не искам дупка отзад – възпротиви се шутът, но дупката беше за голяма нужда и не можеше без нея.
Ковачът се почеса:
– Ще й сложа невъзвратен клапан.
Разбраха се.
На слабините си шутът имаше чучур като на лейка. Цедката се развинтваше и завинтваше с резба. При малка нужда шутът пикаеше през цедката, а при голяма любов чучурът се изпълваше с месо и шутът оставаше само по чучур. Това беше и единственото му уязвимо място. Ахилесова пета или по-скоро глава.
Конярят доведе покрит с желязо и вече оседлан жребец. Бронята имаше магнит с обратен на седлото полюс, което правеше невъзможно падането и трудно слизането на рицаря.
На следващата сутрин беше записването за турнира. Напред избутаха онзи извратен рицар, който одеве беше обидил шута. Никой от останалите рицари не го искаше зад себе си.
– Как се казваш? – попита царят.
– Аз съм доблестният рицар Хайванхоу.
– А откъде идваш?
– От Турция.
Шутът запомни това име.
Теглиха жребии кой с кого ще мери силите си в първия кръг и обявиха наградата, която им се усмихна и прати въздушните си целувки към турчина. Истинската награда беше зестрата от половин царство.
Придворните палач и ковач помогна на шута да се качи на жребеца. Часовникарят шепнешком му припомняше упътването за всеки педал и ръчка. Конярят нави някаква пружина под опашката на коня.
Първият съперник беше лукав гръцки рицар. Той наниза шута на копието си, а после го посече с меч и стовари отгоре му боздуган. Накрая го стъпка с коня си. През всичкото това време шутът се беше скрил на другия край на широката си броня и чакаше рицаря да се измори.
Не чака много. Хвана ръчките и сякаш с голи ръце стисна гърка за желязната шия. Скоро тръбата се смачка пред смаяните трибуни, а гъркът стана единствения удушен рицар в историята на турнирите.
Нямаше време за почивка. Вторият съперник на шута беше много уверен в себе си и коня си румънец. Конят му влачеше сума ти празни консервени кутии, които пажовете вече бяха навързали за сватбата му с царската дъщеря. Сватба обаче нямаше, защото след свирепата схватка с шута никой не можеше да различи бронята на румънеца от смачканите му консервени кутии.
Третият съперник беше сърбин. Той привика шута и дълго го уговаря да си поделят зестрата и царската дъщеря, като за себе си вземаше само зестрата – половината царство на запад от град Трън. Шутът не склони. Тогава сърбинът хвърли пясък в очите му, но те бяха стъклени. Шутът натисна педалите и го сплеска.
Последният му съперник беше турчинът Хайванхоу. Беше гресиран с овча мас и миришеше ужасно. Около главата си беше навил желязна чалма от цял един рулон ламарина, която беше преместила центъра на тежестта прекалено високо и правеше всичкото това желязо неустойчиво. Шутът чакаше фанфарите. Турчинът също. В чалмата му беше затъкнато щраусово перо. Между краката му имаше лейка с обрязан чучур, за който на обратна резба беше завинтена цедка. Отзад в бронята зееше прекалено голяма дупка за голяма нужда.
Фанфарите вече свиреха. Шутът стисна ръчките и настъпи педала на газта. Конят потегли бавно и сигурно. Шутът смени скоростта с втора и трета. Намести огледалото за обратно виждане и си пусна тежък метъл. Рицарите слушаха само метъл!
Никой не можа да уцели никого. Шутът обърка нещо с ръчките – копието му си остана вдигнато, както беше по походно, а турчинът трудно беше запазил равновесие и не искаше да го разваля с резки движения. Разминаха се като още непознатите парни локомотиви. Струята разклати и двамата съперници, но турчинът се катурна веднага и заби главата си в пясъка. Щраусовото му перо полетя още малко.
Принцесата тропна с крак и злобно отпусна палците, които стискаше за сполука на вече победения рицар. Трибуните оглушиха въздишката й на отчаяние. Турнирът беше към края си. От пясъка стърчаха само краката и дупето с онази голяма и намазана с овча мас дупка. Само от царят зависеше дали турчинът ще живее или ще умре. Всички чакаха накъде ще обърне палеца си, но той сви палеца си редом с другите си пръсти и протегна напред средния си пръст.
– Тури го на турчина!
Шутът не очакваше такъв обрат, но повече от охотно изпълни волята на царя. Сега беше отмъстен.
Принцесата се разсмя първа. Всички изреваха веднĄ с турчина и шумно изръкопляскаха на шута. Той направи почетна обиколка в тръс, като междувременно и изтръскваше лейката си. Спря пред принцесата, на която закачливо повдигна полата и бучна дупето й с върха на копието.
– От коя страна идвате? – попита го тя.
– От Шутландия.
Гербът на шутландския боец беше извезан със звънчета и портокали, а девизът му на латински беше вени, вини, вицове. Това на български се превеждаше като дойдох, видях и разсмях.
Принцесата целуна шлема на шута и му се закле във вечна вярност, а през това време патриархът ги венчаваше и пред бога.
Три дни пиха и се веселиха. Шлемът на шута започна да ръждясва от целувките на настоятелната принцеса, която вече опипваше чучура на пълната му с желание лейка. Скоро всички придворни паднаха под масата. Шутът метна принцесата отгоре, но не си направи труд да разчисти гозбите.
– Няма ли да се съблечеш? – попита принцесата.
– Не.
Шутът вече стенеше от удоволствие. На принцесата кой знае защо обаче не й беше толкова хубаво. Не усещаше нищо.
– Няма ли да се съблечеш? – попита го пак.
Рицарят тъкмо беше изхвърлил живака си, но чучурът му не спадаше никога и той продължаваше, каквото беше захванал. Отказваше да свали желязното си було. Накрая принцесата се огледа настрани и разбра каква е работата – на масата до нея лежеше печено прасе с лейка в дупето... Тя се ядоса не на шега. Ръката опипа масата и намери отварачка за консерви, с която изряза кръгче в ламарината на шута. Погледна вътре, но не видя нищо и бръкна с ръка.
– Ти педал ли си?
– Не.
А вътре имаше педал. Принцесата продължи да реже бронята с резки движения, без да се грижи за шева. Освен още много педали се откриха ръчки и перископи.
– Ти робот ли си?
– Не – аз съм шут.
Истината излезе наяве твърде късно. Шутът вече беше натикал домата навътре в дупето на прасето и местеше чучура си в сливата на царската дъщеря, която го заля със синя девствена кръв. Всички царски дъщери имаха синя кръв. И всички сливи.
Девет месеца след сватбата на шута династията се изроди. Царете се повдигаха на пръсти и пак мереха ръст само с шутовете си, а принцесите се раждаха сгънати на две и в леглото сами заставаха с вдигнати крака. На турнирите вече не идваше никой, който да желае сърцето и даже короната им.
А земята на България се смаляваше като ръста на царете й. Царете не поглеждаха картата – по цял ден се взираха в огледало и се мъчеха да променят нещо в себе си. С охота отстъпиха Македония, която поне географски приличаше на гърбицата им. После предадоха и продадоха всичко. Битка имаше само за Одринско и Босфора, защото пак географски районът напомняше на царете за бащината лейка – отдавна станала символ на мощ и вплетена в държавния герб.
Така една средновековна шега беше объркала страната за векове напред, а народът не намери сили да смени грозната династия с малко ред. И днес България се управлява от шутове.
 
 
Назад [ 4 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма