Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Есе:

Преводи:

Къси разкази:

Палитра:

Памет:

Око:

Наследство:

Книга 8 Книга 9
Статии
Есе
Няколко думи за Пушкин
Several words about Pushkin 
 
НИКОЛАЙ В. ГОГОЛ
Когато чуем името на Пушкин, веднага ни осенява мисълта за руски национален поет. Всъщност никой от нашите поети не стои по-високо от него и не може с по-голямо право да се нарече национален; това право категорично принадлежи само на Пушкин. У него като в речник е затворено цялото богатство, сила и гъвкавост на нашия език. Той повече от всички, по-далече от всички отхвърля границите пред него и с по-голяма сила показа цялото му пространство. Пушкин е изключително и може би единствено явление на руския дух: той е руски човек в неговото развитие, в каквото може би ще се появи след двеста години. У него руската природа, руската душа, руският език, руският характер се отразиха с такава чистота, с такава пречистена хубост, с каквато се отразява пейзажът върху изпъкналата повърхност на оптическа леща.
Самият му живот е абсолютно руски. Същият размах и волност, към които понякога в самозабрава се стреми русинът и които винаги са харесвали на новата руска младеж, повлияха и върху първоначалните му години на встъпване в живота. Съдбата сякаш нарочно го беше захвърлила там, където границите на Русия се отличават с острата си, величава неповторимост, където равната безкрайност на Русия опира в подоблачни планини и я обвява полъхът на юга. Исполннският, покрит с вечен сняг Кавказ, сред знойни долини, го порази; той, може да се каже, призова силата на душата му и разкъса последните вериги, които все още спъваха свободните му мисли. Той беше запленен от волния поетичен живот на дръзките планинци, от техните схватки, от бързите им, неудържими набези; и оттогава неговата четка придоби оня широк размах, оная бързина и смелост, която така учудваше и поразяваше току-що привикналата да чете Русия. Ако рисува бойна схватка на чеченец с казак - слогът му е мълния; той сияе също като грейналите саби и лети по-бързо от самата битка. Само той е единствен певец на Кавказ: влюбен в него с цялата си душа и чувства, той е пропит и надъхан от неговите чудни околности, от южното му небе, от долините на прекрасната Грузия и от великолепните кримски нощи и градини. Може би затова и в творбите си той е по-разпален и по-пламенен там, където душата му се докосва до юга. В тях той неволно показа цялата си сила и затова творбите му, вдъхновени от Кавказ, от волността на черкезкия живот и от нощите на Крим, имаха чудна, магическа сила: те изумяваха дори ония, които не се отличават с такъв вкус и развитие на душевните способности, за да могат да го разбират. Смелостта по-достъпно, по-силно и по-широко раздвижва душата, а особено на младежта, която винаги жадува само за необикновени неща. Нито един поет в Русия не е имал такава завидна участ като Пушкин. Ничия слава не се е разнасяла толкова бързо. Все с нужда и без нужда смятат за свое задължение да изговарят, а често пъти и да изкълчват някои ярко засияли откъси от неговите поеми. Името му вече съдържаше нещо електрическо и беше достатъчно някой от празните драскачи да го сложи на своята творба, то вече стигаше навсякъде1. Още в самото свое начало той вече бе национален, защото истинската националност е не в описването на сарафана, а в самия дух на народа. Дори може би поетът е национален тогава, когато описва съвсем чужд СЕЯТ, когато чувства и говори така, че на неговите съотечественици изглежда, като да чувстват и говорят те самите. Ако трябва да споменем онези достойнства, които принадлежат само на Пушкии, отличават го от другите поети, ще ги намерим в изключителната бързина на описанието и в необикновеното изкуство с малко черти да обрисува целия предмет. Неговият епитет е така точен и смел, че понякога сам заменя цяло описание, четката му лети. Една негова малка пиеса винаги струва цяла поема. Едва ли можем да кажем за някого от поетите, че в кратка пиеса може да вмести толкова величие, простота и сила, както е при Пушкин.
Но последните му поеми, писани по времето, когато Кавказ го напусна с цялото си грозно величие, държавно възнесъл връх над облаците, и той потъна в сърцето на Русия, в обикновените й равнини, зае се по-дълбоко да изследва живота и нравите на своите съотечественици и поиска да бъде напълно национален поет неговите поеми вече не поразяваха всички с онази яркост и ослепителна смелост, каквато диша всяка негова творба, щом се появят Елбрус, планинците, Крим и Грузия.
Това според мен не е толкова трудно да се обясни. Поразени от смелостта на четката и вълшебството на картините му. всички негови читатели, учени и прости, искат в един глас родните и исторически събития да станат тема на поезията му, като забравят, че не е възможно със същите бон. с които е рисувал планините на Кавказ и неговите волни обитатели, да се изобрази много по-спокойният и не така изпълнен със страсти руски бит. Многобройната публика, която представя нацията, е много странна в своите желания, тя крещи: „Опиши ни такива, каквито сме, съвсем истински, обрисувай делата на нашите предшественици в такъв вид, каквито са били.” Но ако поетът се опита, послушал нейната заръка, да обрисува всичко съвсем истинско и така, както е било, тя веднага ще подхване: „Вяло, слабо, лошо, съвсем не прилича на онова, което е било.” В този случай многобройният народ прилича на жената, която заповядала на художника да й нарисува портрет съвсем като нея; но тежко му, ако не е съумял да скрие всички нейни недостатъци! Руската история едва от времето на нейната последна ориентация при императорите придобива ярка живописност; преди това характерът на народа беше предимно безцветен, той не познаваше разнообразието от страсти. Поетът не е виновен; но и народът също така носи твърде извинителното чувство да преувеличава делата на своите предшественици. За поета оставаха два начина: или да напрегне колкото се може повече своя слог, да вдъхне сила на безсилния, да говори с жар за онова, което само не е запазило в себе си разпалена жар, тогава тълпата почитатели, тълпата народ е на негова страна, а същевременно и парите; или да остане верен само на истината: да бъде възвишен там, където е възвишена темата, да бъде остър и смел, където наистина има нещо остро и смело, да бъде спокоен и тих, където не бушува събитие. Но в такъв случай: прощавай, тълпа! Тя ще го изостави, освен ако самата тема, подхваната от него, е толкова значима и остра, че не може да не предизвика всеобщ ентусиазъм. Поетът не е избрал първия начин, защото иска да си остане поет и защото всеки, който усеща в себе си искрата на свещеното призвание, носи тънка разсъдливост, която не му позволява да изяви таланта си по този начин. Никой няма да спори, че дивият планинец в своя войнствен костюм, волен като самата волност, сам си е и съдия, и господар, много повече от който и да било съдебен заседател, и въпреки че е заклал своя враг, притулен в пролома, или е изгорил цяло село, все пак той поразява много повече, по-решително предизвиква нашето съчувствие, отколкото съдията с протрит фрак, посипан с тютюн, който по най-невинен начин, с помощта на справки и поправки, е натирил по света множество най-различни крепостни и свободни хора. Но единият и другият, и двамата, са явления, които принадлежат към нашия свят: те и двамата заслужават нашето внимание дори само по тази най-естествена причина, че онова, което виждаме, по-рядко, винаги поразява въображението ни повече и да предпочетеш необикновеното пред обикновеното не е нищо друго освен непредпазливост на псета - непредпазливост пред многобройната му публика, а не пред себе си. Той съвсем не губи своето достойнство, дори може би го увеличава, но само в очите на малцина истински ценители. Дойде ми наум една случка от моето детство. Винаги съм усещал влечение към живописта. Много ме занимаваше нарисуваният от мен пейзаж, на чийто първи план стърчеше сухо дърво. Тогава живеех на село; ценители и съдници ми бяха съседите наоколо. Един от тях, погледнал картината, поклати глава и рече: „Добрият живописец избира голямо дърво, хубаво, и листата му да са свежи, добре порасло, а не сухо.” В детските години ми се струваше досадно да чуя такава присъда, но после си извлякох поука от нея: да знам какво харесва и какво не харесва тълпата. Творбите на Пушкин, където у него диша руската природа, са също така тихи и неподвижни като руската природа. Тях изцяло може да ги разбере само оня, чиято душа носи чисто руски елементи, на когото Русия е родина, а душата му е така нежно организирана и чувствено развита, че може да разбере неярките външно руски песни и руски дух. Защото колкото един предмет е по-обикновен, толкова по-високо трябва да стои поетът, за да извлече от него необикновеното и това необикновено между впрочем да бъде самата истина. Получиха ли справедлива оценка последните му поеми? Посочи ли, разбра ли някой „Борис Годунов”, тази висока, дълбока творба, изградена върху вътрешна, недостъпна поезия, отхвърлила всякаква груба, шарена украса, по която обикновено се заглежда тълпата? В крайна сметка за тях никъде в печата не беше изказана вярна оценка и те си останаха неразтълкувани и до днес.
В кратките си творби, тази прелестна антология, Пушкин е необикновено разнообразен и изглежда още по-широк, по-ясен, отколкото в поемите си. Някои от тия къси творби са така ярко ослепителни, че може да ги разбере всеки, но затова пък една голяма част от тях, и при това най-добрите, изглеждат обикновени за многобройната тълпа. За да можем да ги разбираме, трябва да имаме много тънко обоняние, необходим е по-висок вкус от оня, който е способен да разбира само твърде острите и едри черти. За това трябва да бъдеш донякъде сибарит, който отдавна се е преситил от груби и тежки ястия, яде птичка не по-голяма от напръстник и се наслаждава на такова блюдо, чийто вкус изглежда съвсем неопределен, странен, без каквато и да било привлекателност - за привикналия да гълта манджите на крепостния готвач. Този подбор от кратки негови стихотворения е ред най-ослепителни картини. Това е онзи ясен свят, който така излъчва черти, познати само на древните, а в тях природата се оглежда така живо, като в струята на някаква сребърна река, в която бързо и ярко прелитат ослепителни рамене или бели ръце, или шия от алабастър, обсипана с тъмни къдри от нощта, или прозрачни гроздови зърна, или мирти и дървесна сянка, създадени за живот. Тук има всичко: и наслада, и простота, и мигновен полет на мисълта, която ненадейно обгръща читателя със свещения хлад на вдъхновението. Тук липсва онази каскада от красноречие, която увлича само с многословието си, в което всяка фраза е силна само защото е свързана с другите и оглушава с падането на общата маса, но ако я отделиш, тя вече е слаба и безсилна. Тук няма красноречие, има вамо поезия: никакъв външен блясък, всичко е просто, всичко е прилично, всичко е изпълнено с вътрешен блясък, който не може да се долови от пръв поглед; всичко е лаконизъм, каквато винаги е била чистата поезия. Думите са малко, но толкова точни, че казват всичко. Всяка дума крие неизмеримо пространство, всяка дума е необхватна като поета. Ето причината да препрочиташ по няколко пъти тези кратки творби, за разлика от съчинението, в което прозира само главната идея. На мен винаги ми е било странно да чувам съждения за тях от мнозина, уж познавачи на литературата и литератори, на които много съм вярвал, преди да чуя техните мнения по’ този въпрос. Късите творби на Пушкип могат да бъдат наречени пробен камък, върху който ще изпитаме вкуса и естетическото чувство на критика, заел се да ги разглежда. Непостижимо нещо! Мисля си как могат да не ги разбират всички! Те са така просто възвишени, така ярки, така пламенни, така сладострастни и в същото време така по детски чисти. Как може да не ги разбереш! Но, уви, това е безспорната истина, че колкото повече поетът става поет, колкото повече рисува чувства, познати само на поета, толкова по-забележимо се смалява кръгът на заобиколилата го тълпа и най-накрая става толкова тесен, че той може да преброи на пръсти всички свои ценители.
1832
Преведе Иван Николов

1 С името на Пушкин се разпространяваха множество най-нелепи стихове. Това е обикновената участ на таланта, който е много известен. То отначало разсмива, но после става досадно, когато най-сетне се разделиш с младостта и виждаш, че тези глупости нямат свършване. По такъв начин най-накрая започнаха да приписват на Пушкнн: „Лекарство срещу холера”, „Първата нощ” и други подобни. Бел. на Н. В. Гогол


      Several words about Pushkin – by another genius, Nickolai Gogol.
 
 
Назад [ 2 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма