Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Есе:

Преводи:

Проза:

Имена:


Ние:

Под знака на Терпсихора:

Книга 8 Книга 9
Статии
Имена
Критиката в критичната ситуация
The criticism in the critical situation 
 
Панко Анчев

Защо възприемаме ситуацията, в която сме попаднали ние, българските писатели, а и цялото общество, като “критична”? Нима сме във война, нима бомбите падат върху нас, а синовете ни гният в окопите и едва удържат пробива на фронта? Нима сме преживели природно бедствие и стотици хиляди българи са без покрив, препитание и хляб? Или болест ни е налегнала, та хората мрат като мухи и нямат надежда за изцеление? Нашата история не помни подобно усещане за катастрофа. Литературата ни не е запечатала такава историческа умора и безнадеждност, когато липсва перспектива и дори усилие за излизане от бездната. А сме преживявали и войни, и природни бедствия, и унищожителни епидемии, които не са пораждали подобна покруса у целия народ. Двете национални катастрофи от началото на ХХ век предизвикват общественото мнение и отприщват народното недоволство, но то е повече изразено у интелигенцията, видяла в тях краха на възмечтания “национален идеал”. Обществото малко или много е било равнодушно. Докато сега съзнанието за катастрофа е всеобщо.
Настъпил е, по думите на големия руски политолог и философ Александър Панарин, крахът на просвещенския универсализъм, поради което преживяваме истинска хуманитарна катастрофа. Големите идеи на европейското Просвещение са поставени под съмнение и заплаха. Светът, а и ние българите, е принуден да се откаже от предишните си остарели и неадекватни представи за морал и нравственост. Онзи светъл дух, който движеше народите към знание и единство, се заменя с жестоката конкуренция на пазара, при която оцеляват единствено силните и изобретателните. Останалите, сред които сме и ние, са осъдени на изчезване. Никога преди не е имало идеология, която да провъзгласява егоизма, физическата сила и царството на пазарната конкуренция като единственото нравствено мерило за жизненост и бъдеще. Днес се говори за толерантност, европейски ценности, кариера, успех и те са моралните добродетели на постмодерния човек – не за добротата, вярата, съчувствието,,състраданието или душевната чистота. Идеалите на съвременните хора не са героите, спасителите, добротворците, а манекенките, любовниците на богати бизнесмени, “цариците на красотата”, хората, които умеят да печелят много пари. Умният и способен човек днес е оня, който “прави голям бизнес”, печели пари, издига се в кариерата. Онова, което в устата на бай Ганю звучеше просташки грубо и цинично, вече е благозвучно и възприето от обществото като единствената висока нравственост. Защото не добротата, съчувствието и състраданието придобиват материално богатство и определят високото обществено положение на човека.
Промяната в отношението към нравствените добродетели и извеждането на нови идеали и ценности е знакът, че е настъпило друго време, което желае да разполага само със себе си и отхвърля претенциите на предишното за вечност и универсалност. А всяка нова епоха се устройва по свои закони; тя налага свои представи за живота и изкуството. Щом е така и животът, и изкуството се устройват според тези представи и норми и сами заживяват различно.
Настъпването на всяка нова епоха създава критична ситуация за човешките дейности – особено за тези, които изразяват общественото състояние и духа на народа. Т.е. за изкуството и литературата. Въпреки че те първи сигнализират за раждането на новите явления и усещат приближаването на промяната; но когато тя настъпи, сякаш ги поразява в сърцето и ги принуждава да се откажат от досегашните си принципи и да променят начина си на функциониране. Тази промяна обаче се възприема като драматична не от самата литература като такава, т.е. разбирана като процес, като изразяване чрез текст, а от живота, в който тази литература битово съществува чрез своите автори и литературната си “инфраструктура” – издания, творчески организации, форуми. Творците са тези, които понасят сътресенията; на тях им се налага да променят навиците си; те могат да бъдат ощетени, пренебрегнати; могат да бъдат оспорени и дори отречени от младите, времето, властта. Възможно е да спрат някои издания и да фалират издателства, театри, музикални агенции, които досега са осигурявали препитанието на автори и изпълнители. Новата епоха променя организацията на културният живот, а това е силно болезнено за по-възрастните и привикналите с досегашния начин на устройство. Интересно е да се изучават тези реакции, защото в тях се съдържа отзвукът на обществото на обективния ход на времето. Най-често този отзвук съдържа трагични отсенки, изпълнен е с плач и вопли. Но са възможни и радостни и ведри реакции. Всичко зависи откъде идват гласовете: от онеправданите или от привилегированите.
За историците на литературата и изкуствата тези реакции са като че ли най-важните и съществените. По тях се съди за това как литературата възприема, изразява и отразява преходните епохи и какво е нейното отношение към различните обществени системи. Литературата обаче не е литературния живот. Освен това нейното политическо мислене не е сходно с политическото мислене на политиците, държавниците и обикновените хора. Тя просто съществува в друго състояние и се нарича “процес” (литературен, художествен). В литературнохудожествения процес литературата и изкуството живеят истинския си живот и в него и чрез него реално изразяват обществените идеи и проявяват себе си. Но се проявяват като творби, тенденции, изразни средства, нови автори, теми, сюжети... Това състояние често не отговаря на тревогите или радостите, които преживяват самите творци, защото човешкото поведение има едни дразнители, а реакцията на изкуството – други. По реакцията на литературата и изкуството, по техните творби, най-лесно и точно ще реконструираме обществените процеси и ще уловим смисъла им. Нужно е обаче да се научим да четем тази реакция; да четем думите такива, каквито са написани, а не да ги тълкуваме чрез канонизирани вече мнения и оценки. Тогава е вероятно да открием, че епохи, които сме смятали за упадъчни, кризисни, драматични, са епохи на възход и съграждане, и обратното – тези, които са ни внушавали, че са изпълнени с оптимизъм и страст към съграждане, бележат разпад и отчаяние. Не бива да се съди по изказванията на участниците в съответните епохи, нито по манифестите на различните школи, творчески обединения и творчески методи, защото те имат обикновено битов характер и са моментна реакция на ставащото пред очите им.
Но как се вписва критиката в цялата тази сложност от съчетанието между литературнохудожествения процес и литературнохудожествения живот. Тя е сякаш повече част от живота, отколкото от процеса, доколкото трябва да изразява оценките и мненията на обществото. Нейното поведение се обуславя повече от всекидневните премеждия на творците, от техните житейски претенции. Оценките на критиката следват вкуса на обществото, свидетелстват за него и го легитимират пред историята. Литературата, изкуството и обществото възлагат задължения на критиката, поставят й отговорности, които тя трябва да изпълни. Най-голямата й отговорност е да изкаже новото обществено отношение към литературата и изкуството, разбирането на времето за творческата дейност, за нейната необходимост и функционална зависимост от обществено-политическите изменения.
Критиката е особена част от литературата и изкуството. Тя е тяхното съзнание, нервната им система, която предпазва организма от пренатоварване, показва му опасностите и заболяванията. Нейното слово не е толкова увлекателно, но рационалността му го прави по-достъпно и разбираемо, когато говори за същите неща, каквито чрез сюжети и образи разказва литературата. Този начин на говорене е крайно необходим, защото общественото съзнание приема различни форми и стилове, които не могат да бъдат изразени по един-единствен начин. То се превъплъщава в ипостасите на човешкия глас, а той има своите звуци,тембри, тонове. Казаното от литературата и изкуството задължително трябва да се повтори рационално, констативно, оценъчно, за да получи нова душа и чрез нея да заживее не просто във вечността, а да живее постоянно, като възкръсва или се забравя, предизвиква възхищение или безразличие. Защото критиката е и отношението на “другите”, на тези, които четат, гледат, слушат и възприемат. Тя е едновременно собственото самоосъзнаване на изкуството и осъзнаването му от страна на обществото. По тази причина тя трябва да се чете по различен начин – не като самото изкуство и литературата. Знаците й говорят същото, но понеже го казват с различен по звук, тон и тембър глас, придобиват друго, понякога по-богато (но не е изключено и по-бедно), значение и смисъл.
Критиката живее еднакво и в литературния живот, и в литературния процес. Тя ги свързва, осмисля, анализира, тълкува, оценява и фиксира фактите в тях. Това “раздвояване” й създава комплекс за малоценност, но й придава и определена драматичност, защото е длъжна едновременно да се стреми към вечните проблеми и да обслужва капризите на времето и властта на обществото. Затова и не престава да си задава въпроса какво е тя самата: литература или нещо друго. Въпросът впрочем е твърде важен, а отговорът, макар и почти невъзможен, е крайно необходим. Критиката все още не се е самопознала; тя не е определила мястото си в системата на изкуствата, поради което продължава да живее недоволна и от литературата, и от себе си. Точно по тази причина обаче поведението и състоянието й в критична ситуация са показателни за преживяваното от литературата.
Критична ли е днешната ситуация за литературата и литературната критика? Еднакво ли се преживява тя от тях и еднакви ли са последиците им?
Смяната на политико-икономическата система промени цялостната организация на обществото. Ние навлязохме в нова епоха, която налага нов морал, идеи, представи за живота. Пазарът се превърна в най-главния критерий за стойността и на материалните предмети, и на човешкото поведение. Вече всичко е стока, която се продава и купува. Писателят изгуби високото си място в обществената стълбица на престижа. Трудът му не получава вече възнаграждение, защото издателствата не могат да разчитат на него за печалби. Единици са тези, които успяват да постигнат някакъв по-висок тираж, осигуряващ възможност за по-съществени приходи. Българските автори сами намират средства за издаване на книгите си, а това вече ги прави не писатели, а агенти на собствения си талант и труд. Печатът, който е основното поле за изява на критиката, няма интерес от литературнокритически статии и рецензии с оценъчен характер. А какво е критиката без анализ и оценка, без изследвания върху състоянието на литературата и нейните проблеми и автори? По-младите се нагаждат по-лесно към създалата се ситуация, но възрастните преживяват истинска драма. Проблемът обаче не е в адаптацията, а в принудата литературният живот, а заедно с него и същността на критиката, да изоставя досегашните си форми и да потърси нови начини за съществуване; в потребността на цялата система от правила, норми, критерии, ценности, начини на взаимодействие, за да може да функционира и се саморазвива.
Има един белег на литературния живот, наличието или отсъствието на който е верен показател дали ситуацията е нормална или критична: общността на писателите и общуването на читателите с книгите на актуалния литературен процес. Книгите на българските писатели трябва да достигат лесно до своите читатели и да се следят постоянно, за да има смисъл от тяхното публикуване. Така те се включват в литературния процес. Това е нормалната ситуация, в която писателят, неговото произведение и цялата литература е достъпна за обществото. Говоря, разбира се, за физически достъп, т.е. за това всеки да получава информация какво се издава, да намира съответните книги, да следи постоянно литературният процес или поне творчеството на предпочитаните от него писатели. Още по-важен е достъпът на критиката до издаваните книги. Днес тя е лишена от него. Но тя няма и желание да го постигне, защото е отпаднала необходимостта да следи процеса.
Промениха се функциите на критиката. По същество тя се разпадна на две: реклама и интерпретация.
Критиката винаги е била и реклама за книгата и писателя, доколкото с оценките и с авторитета си влияе върху вкусовете и предпочитанията на читателите. Тази роля играят обикновено “малките” жанрове: анотацията, отзивът, рецензията, биографичната бележка. Оценъчният характер на тези жанрове днес е почти винаги положителен, но те съдържат далеч по-силно въздействие и в отрицанието си, ако бъдат използвани от добър критик. Малкият критически жанр не бива да се свежда до информацията, защото той по своему може да анализира литературния факт и тълкува неговото значение. С няколко думи и без да се привеждат кой знае какви доказателства се посочват достойнствата и слабостите на книгата. Кратките критически жанрове не са враждебни на сериозната критика. Подчертавам, че в тях именно се проявява истинското майсторство на критика. Ако той не може да отдели доброто от лошото, истинското от имитацията, красивото и пошлото, какъв критик е! А днес това са комай единствените критически жанрове. Те са изобщо критиката в нейния рекламен дял. Всекидневниците нямат място, а и не са предназначени поради чисто информационния си и търговски дух да се занимават с пространни анализи и особено с отрицателни оценки. Проблемите на литературата са предимно проблеми, свързани с любопитните факти около живота на писатели или издатели, с живота и превратностите на творческите съюзи, но не и литературния процес в неговата дълбочина и сложност. Приема се, че това не интересува читателите на тези издания. И това може да е вярно. Всекидневникът се занимава с актуалното, с факта, а не с явлението и тенденцията в целия процес.
Когато критиката прави опити да преодолее рекламните си задължения, тя обикновено се отдава на “интерпретации”. Интерпретацията е постмодерен, много използван от новите критици, литературно-критически и литературно-исторически начин на разглеждане литературната творба, творчество на отделен писател или на определен период от историята. Същността му накратко се свежда до това да се погледне фактът или явлението не през личния поглед на анализатора, а чрез погледа на определен изследователски подход, система, школа, автор. Например, застава се зад, да кажем, Цветан Тодоров (любимият интерпретатор на нашите постмодернисти) или Лиотар, или Дерида, и се разглежда творчеството на някой български писател – класик или съвременен. Търси се не онова, което съдържа това творчество, а какво би видял самият Тодоров. Интерпретаторът сякаш се претворява в любимия си “помощник”. Дори не се претворява или превъплъщава, а използва само неговия арсенал от средства и подходи, за да докаже евентуалната негова теза. И ако не я открие, е готов да упрекне автора. Но че тезата на Тодоров, Лиотар или Дерида е изведена от анализа на съвсем друг тип; че този писател е от друга епоха и друга социална и литературна конюнктура – това няма значение. Важен е не разглежданият писател, не предметът на литературоведското изследване, а заетата от авторитетния източник предпоставена теза. По този начин се изгражда виртуална, а това означава – неистинска, представа за самата литература, за нейната история и съвременното й състояние.
Но защо поставям интерпретацията наравно с рекламата? Защото по същество това е опитът на съвременната критика да излезе от проблемите на съвременната литература и да се откаже от задълбоченото проучване на литературната история. Критиката започва да се занимава с несвойствени дейности, стреми се да бъде нещо друго – не критика, която анализира, тълкува и оценява.
Такива се обаче изискванията на обществото, на обществената система и на пазара към литературата и литературната критика. Тези изисквания заплашват критиката да се промени рязко и радикално, да изгуби изконната си същност и да я обезличи напълно. Пазарът няма нужда от истинска критика; той не иска критици от рода на Сент-Бьов, Висарион Белински, Юрий Тинянов, Виктор Шкловски, Иван Д. Шишманов, д-р Кръстю Кръстев, Иван Мешеков, Владимир Василев, Георги Цанев, Цветан Стоянов, Минко Николов, Кръстьо Куюмджиев... Нему са потребни послушни изпълнители, обслужващ персонал и наукообразни сервитьори.
Но българската критика е била друга; друга е нейната плодотворна традиция. Тя е била подлагана на изпитания – било естетически, било политико-социални. Следвала е различни идейно-естетически принципи, а и различни са били формите на организираност на литературния живот и на мястото и ролята на критиката в литературния живот. В определени времена е била повече политика, отколкото литература; в други е предпочитала да се отграничава от обществения живот и да се занимава със строго литературни проблеми – в това число и със своите собствени. Никога обаче не е била застрашавано нейното съществуване. Положението й днес би трябвало да се окачестви като критично и поради рязката промяна във вътрешната структура на литературно-критическата дейност. Критиците, също като писателите, никога не са живели от своя литературнокритически труд. Някои от тях за били университетски преподаватели или гимназиални учители (проф. Иван Д. Шишманов, д-р Кръстю Кръстев, проф. Михаил Арнаудов, проф. Георги Цанев, Малчо Николов, Минко Генов), други – или редактори в литературни издания, или в книгоиздателства, учители, служители (Нешо Бончев, Иван Мешеков, Георги Бакалов, Владимир Василев, Симеон Султанов). Институтът за литература дълго време приютяваше критиците, като им осигуряваше научноизследователска кариера. Днес обаче критиците са или обикновени журналисти, чиято работа е да пишат кратки рекламни анотации (не съм виждал страница за книги във вестник да се подготвя от утвърден критик – или дори просто от критик), или преподаватели в Нов български университет и стипендианти на международни фондации и програми. Не се появяват нови критици. Липсват млади надеждни имена. Има млади, които се харесват на своите преподаватели-интерпретатори, които им осигуряват малки стипендии и специализации в САЩ, но критици - аналитици, естети, тълкуватели, ценители – не. И как да се появяват, когато литературните издания се броят на пръстите на едната ръка и се издават трудно, без хонорари, с рядка периодика.
Литературната критика изгуби средата си. Отнето й бе полето, върху което съществуваше и почвата, която я подхранваше.
Самата критика се е примирила с прочетената негласно присъда и търпеливо очаква изпълнението й. Никой обаче няма да й помогне, ако тя първа не прояви характер, воля и жажда за живот.


      The criticism in the critical situation – by Panko Anchev.
 
 
Назад [ 5 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма