Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Есе:

Преводи:

Проза:

Имена:


Ние:

Под знака на Терпсихора:

Книга 8 Книга 9
Статии
Есе
Културата като цялостна среда
Culture as an all round medium 
 
Иван Милев- “Христос”,
Из изложбата ”Гео Милев и българският модернизъм”

Димитрий Лихачов
Днес много се говори за единството на различните „пространства” и „полета”. В десетки статии из вестници и списания, в телевизионни и радиопредавания се обсъждат въпроси, засягащи единството на икономическото, политическото, информационното и други пространства. Мен обаче ме занимава преди всичко проблемът за културното пространство. В дадения случай разбирам под пространство не просто определена географска територия, а преди всичко пространството на средата, което има не само дължина, но и дълбочина.
У нас досега няма изградена концепция за културата и културното развитие. Повечето от хората (в това число и „държавни дейци”) разбират под култура твърде ограничен кръг от явления: театър, музеи, естрада, музика, литература, като в понятието култура понякога дори не включват науката, техниката, образованието. Често се получава така, че явленията, които отнасяме към културата, се разглеждат изолирано едно от друго: свои проблеми си има театърът, свои — писателските организации, свои - филхармониите и музеите.
А културата е огромно, цялостно явление, което превръща хората, населяващи определено пространство, от население — в народ, нация. В понятието култура винаги трябва да влизат, а и винаги са влизали, религията, науката, образованието, нравствените и морални норми в поведението на хората и държавата.
Културата е онова, което в голяма степен оправдава пред Бога съществуването на народа и нацията.
Ако хората, населяващи някаква географска територия, нямат свое цялостно културно и историческо минало, традиционен културен живот, свои културни светини, то те (или техните управници) неизбежно се изкушават да оправдаят разбирането си за държавно единство с всякакви тоталитарни концепции, които са толкова по-груби и безчовечни, колкото по-малко държавната общност се определя от културни критерии. Културата — това са светините на народа, светините на нацията. В какво всъщност е старото, донякъде обезличено и изтъркано (главно поради произволната му употреба) понятие „Светата Рус”? Това, разбира се, не е просто историята на страната ни с всичките й присъщи съблазни и грехове, но религиозните ценности на Русия: храмовете, иконите, светите места, местата за поклонение и местата, свързани с историческата памет.
„Светата Рус” това е светинята на културата ни: науката и хилядолетните й културни ценности, включили ценностите на цялото човечество, а не само на руския народ. Защото запазените в Русия паметници на античността, произведенията на италианци, французи, немци, на азиатските народи също са изиграли колосална роля в развитието на руската култура и представляват руски ценности, доколкото са навлезли в тъканта на родната ни култура, превърнали са се в съставна част от развитието й. Руските художници са се учили в Петербург не само в Художествената академия, но и в Ермитажа, в галериите на Кулешов-Безбородко, на Строганов, на Щиглиц и др., а в Москва - в галериите на Шчукини и Морозови.
Светините на „Светата Рус” не могат да бъдат разпилени, продадени, поругани, забравени, изнесени на пазара: това е смъртен грях.
Смъртен грях на народа е продажбата на националните културни ценности, залагането им (лихварството винаги се е считало от образованите народи за най-долно занимание). Не може да се разпореждат с културните ценности не само правителството, парламентът, но дори цялото сегашно поколение, защото културните ценности не принадлежат на едно поколение, те са и на бъдещите поколения. Както нямаме моралното право да разхищаваме природните богатства, без да отчитаме правата на собственост и жизнените интереси на децата и внуците си, така нямаме право да се разпореждаме и с културните ценности, които трябва да служат и на бъдещите поколения.
Мисля, че културата трябва да се разглежда като някакво органично, цялостно явление, като своеобразна среда, в която съществуват общи за различните страни на културата тенденции, закони, взаимопривличания и взаимоотблъсквания.
Мисля, че е необходимо да се разглежда културата като определено пространство, като сакрално поле, от което не може, както в играта на кегли, да се изземе една част, без да се разместят останалите. Непременно ще настъпи общ спад на културата, ако отстраним която и да е нейна отделна част.
Без да се впускам в подробности, без да се спирам върху някои различия в съществуващите концепции с оглед теорията на изкуството, на езика, науката и т.н., ще се спра само върху онази обща схема, по която се изучава изкуството и културата като цяло. В тази схема съществува творецът (може да бъде наречен автор, създател на определен текст, на музикално произведение, на художествено платно, художник, учен) и „потребител”, получател на информация, на текст, на произведение. Според тази схема културното явление се разгръща в някакво пространство, в някаква времева последователност. Творецът се намира в началото на веригата, „получателят” - в края, както завършващата изречението точка.
Подобна културологична схема не позволява достатъчно пълно и всестранно да се разберат и оценят културните явления, процесът на културното творчество, на възприеманите му резултати и в крайна сметка води до недооценяване на културата, до недооценяване на самото присъствие в нея на човека.
Първото, на което трябва да се обърне внимание, когато възстановяваме връзката между твореца и онзи, за когото е предназначено творчеството му, е сътворчеството на възприемащия, без което самото творчество губи своето значение. Авторът (ако това е талантлив автор) винаги оставя „нещо”, което да се довършва, дообмисля при възприемането му от зрителя, слушателя, читателя и т.н. Това се проявява особено осезаемо през епохите на висок културен подем - през античността, в романското изкуство, в староруското изкуство, в творчеството на XVIII век.
В романското изкуство при еднакъв обем на колоните, при еднаквата им височина все пак капителите значително се различават. Различава се и самият материал на колоните. Следователно еднаквите параметри по отношение на едно позволяват да се възприемат също като еднакви и нееднаквите по отношение на друго параметри; с други думи, „еднаквостта се доосмисля’’. Същото явление може да се долови и в староруската литература.
В романското изкуство поразява и нещо друго: чувството за принадлежност към свещената история. Кръстоносците са донасяли от Палестина (от Светата земя) колони и са ги поставяли (обикновено една) между сходни по величина колони, направени от местни майстори. Християнските паметници са се изграждали върху разрушени останки от езически храмове, като са позволявали, а в известен смисъл и принуждавали зрителя сам да доосмисля, да доизгражда замисъла на твореца.
Реставраторите от XIX век съвсем не са разбирали тази особеност на великото средновековно изкуство и обикновено са се стремели към точност на симетричните конструкции, към пълна идентичност на дясната и лявата страна в храмовете. Така с немска акуратност е била достроена през XIX век Кьолнската катедрала, като двете странични фасадни кули са били изградени абсолютно еднакво. Към такава точна симетрия се е стремял и великият френски реставратор Виоле дьо Дюк в работата си над парижката катедрала Нотр Дам, макар и различието в основите на двете кули да е достигало повече от метър (и това не е могло да бъде необосновано).
Няма да давам повече примери от областта на архитектурата, но има твърде много примери от областта и на другите изкуства.
Противопоказна за изкуството е пълната завършеност на творбата. Не случайно редица произведения на Пушкин („Евгений Онегин”), на Достоевски („Братя Карамазови”), на Толстой („Война и мир”) не са получили окончателната си сюжетна завършеност. Благодарение именно на известната си незавършеност образите на Хамлет и на Дон Кихот остават актуални в литературата през различните исторически епохи, допускайки и дори провокирайки разнообразни (често противоречиви) трактовки.
Културата се обединява преди всичко от явлението, наречено от югославския учен Александър Флакер стилова формация. Тази твърде обемна дефиниция има пряко отношение не само към архитектурата, но и към литературата, музиката, живописта и в известна степен към науката (стил на мислене). Тя позволява да се обособят такива общоевропейски културни явления като барока, класицизма, романтизма, готиката и т.нар. романско изкуство (англичаните го наричат нормандски стил), което също е обхващало редица страни на тогавашната култура. Модерното изкуство също може да бъде наречено стилова формация.
През XX век корелацията между различните страни на културата най-отчетливо се проявява в т.нар. авангард. (Достатъчно е да си припомним и посочим ЛЕФ, конструктивизма, агитизкуството, фактологичната литература и кинематография, кубофутуризма (в живописта и поезията), формализма в литературознанието, лишената от предметност живопис.)
Културното единство на XX век се проявява в някои отношения дори по-ярко и в по-тясна взаимовръзка в сравнение с предишните векове. Не случайно Роман Якобсон говори за „единен фронт на науката, изкуството, литературата, живота, богат с нови още непознати ценности на бъдещето”.
За да се разбере единството на стила, важно е да се знае, че това единство не е пълно. Само недостатъчно талантливи творци следват безусловно всички особености на даден стил, на дадено изкуство. Истинският художник отстъпва, макар и частично, от формалните особености на един или друг стил. Гениалният италиански архитект Риналди, създавайки своя Мраморен дворец (1768 - 1785) в Петербург, макар и да е следвал като цяло стила на класицизма, неочаквано и умело е използвал и елементи от стила рококо и с това не само е украсил зданието и леко е усложнил композицията му, но сякаш и е поканил истинския ценител на архитектурата да се опита да разгадае защо именно е отстъпил от приетия стил.
Едно от най-великите произведения на архитектурата, Стрелнинският дворец край Петербург (който сега е в ужасно състояние), се е създавал от множество архитекти през XVIII и XIX век и е особено оригинална архитектурна загадка, заставяща изкушения зрител да доосмисля замисъла на всеки архитект, взел участие в строителството му.
Съединяването, взаимопроникването на два или повече стила ясно се проявява и в литературата. Шекспир принадлежи и към барока, и към класицизма, Гогол съединява в произведенията си натурализма с романтизма. Могат да се приведат множество подобни примери. Стремежът да провокират възприемащия с все нови и нови задачи е карал архитекти, художници, скулптори да сменят стила на произведенията си, да поставят пред читателите си своеобразни стилови, композиционни и сюжетни загадки.
Единството между твореца и сътворяващия с него читател, зрител, слушател — това е само първата степен в единството на културата. Следващата е в единството на материала, на културата. Но единство, съществуващо в динамика и развитие.
Една от основните прояви на културата е езикът. Езикът не е просто средство за комуникация, а творец, съзидател. Не само културата, но и целият свят започва със Словото. Както е казано в евангелието на Йоана: В началото бе словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото.
Словото, езикът ни помагат да видим, да доловим, да разберем онова, което без него не бихме видели и разбрали, той открива на човека света.
Явление, което няма название, сякаш липсва от света. Можем само да го доловим, и то при помощта на други, свързани с него и получили название явления. Но то не съществува за човечеството като нещо оригинално и самобитно. Ясно е от какво огромно значение за народа е богатството на езика, определящо богатството и на цялото „културно осъзнаване” на света.
Руският език е необикновено богат. Съответно богат е и светът, създаден от руската култура.
Богатството на руския език се обуславя от редица обстоятелства. Първото и основното е в това, че той се е създавал върху огромна територия, извънредно разнообразна по географските си условия, по природното си многообразие, по различното си съприкосновение с други народи, по наличието на втори език - църковнославянския, който много известни лингвисти (Шахматов, Срезневски, Унгебаум) са възприемали като пръв (основен) във формирането на литературния език (върху него по-късно са се наслоявали руското просторечие, множеството диалекти). Нашият език е поел в себе си всичко създадено от фолклора и науката (научната терминология и научните понятия). В широк смисъл към езика се отнасят пословиците и поговорките, фразеологизмите, широко употребявани цитати (от Светото писание, от класически произведения на руската литература, от руски романси и песни). В руския език органично са навлезли и са се превърнали в негова неразделна част (станали са нарицателни) имената на много литературни герои (Митрофанушка, Обломов, Хлестаков). Към езика се отнася всичко видяно с „езиковите очи” и всичко създадено от езиковото изкуство. (Не можем да не признаем, че в руското езиково съзнание, в света, видян от руското езиково съзнание, са навлезли понятия и образи от световната литература, от световната наука, от световната култура, навлезли са чрез живописта, музиката, превода, чрез гръцкия и латинския език.)
И така светът на руската култура е извънредно богат благодарение на нейната възприемчивост. Обаче този свят може не само да се обогатява, но и постепенно, а понякога и катастрофално бързо да обеднява. Обедняването може да се дължи не само на това, че просто сме престанали „да създаваме” и да виждаме много явления (например изчезнала е от активна употреба думата „учтивост” - разбират я, но почти никой не я употребява); дължи се и на това, че днес ние все по-често прибягваме към опошлени думи, празни, изтъркани, невкоренени в литературната традиция, навлезли отстрани, лекомислено и без видима необходимост.
Забраненото след революцията преподаване на Закон Божи и на църковнославянския език нанесе огромен удар врху руския език, а следователно и в сферата на руските понятия. Станаха неразбираеми много изрази от псалмите, от богослужението, от Светото писание (особено от Стария завт) и т.н. Тази огромна загуба вруската литература ще трябв още да се проучва и осмисля. Още по-голяма е бедата, че изместените понятия бяха в сновата си част понятия, принадлежащи към духовната култура.
Културата на народа като единно цяло може да се сравни с планински ледник, движещ се бавно, но необикновено мощно.
Това добре се вижда от примера на нашата литература. Съвършено невярна е битуващата представа, че литературата само се „хранела” от живота, че „отразявайки” действителността, тя праволинейно се стараела да го подобри, да смекчи нравите. Всъщност литературата се самозадоволява във висша степен и е извънредно самостоятелна. Издържайки се главно за сметка на създадените от самата нея теми и образи, тя безспорно влияе върху заобикалящия я свят, но по твърде сложен и често непредсказуем начин.
Отдавна е забелязано и изследвано такова явление като културното развитие на руския роман през XIX век, започнало от Пушкиновия „Евгений Онегин” в изграждането на сюжета и персонажите, в саморазвиващия се образ на излишния човек и т.н.
Една от най-ярките прояви в „саморазвитието” на литературата са произведенията на Салтиков-Шчедрин, в които героите от староруските летописи и от някои сатирични произведения, а по-късно и от книгите на Фонвизин, Крилов, Гогол, Грибоедов продължават своя живот - женят се, раждат деца, служат, наследявайки в новите битови и исторически условия чертите от предците си. Това дава на Салтиков-Шчедрин уникална възможност да характеризира съвременните му нрави, мисловната насоченост и социалните типове поведение.
Такова своеобразно явление е възможно само при две условия: първо - литературата трябва да бъде извънредно богата и развита, и второ - трябва да бъде широко и заинтересовано четена от обществото. Благодарение на тези две условия цялата руска литература сякаш се превръща в едно произведение, при това произведение, свързано с цялата европейска литература, адресирано към такъв читател, който познава френската литература, немската, английската, античната - макар и само чрез преводи. Ако се обърнем към различните произведения на Достоевски, пък и към който и да е друг голям писател от ХIХ век и началото на XX, ще видим на какво широко образование разчитат руските класици у своите читатели (и, разбира се, са го намирали!). И това също говори за огромните мащаби на руската културосфера.
Руската културосфера сама е способна да убеди всеки образован човек, че той се намира пред велика култура, пред велика страна, пред велик народ. За доказване на този факт няма нужда като аргумент нито от танкова армада, нито от десетки хиляди бойни самолети, нито от опора в географските ни пространства, нито от залежите на природните ни богатства.
Сега отново са на мода идеите на т.нар. евразийство. Когато става дума за икономически взаимодействия и цивилизовано сътрудничество с Европа и Азия, идеята за евразийството изглежда приемлива. Но когато днешните „евразийци” започват да претендират за някакво „туранско” начало на руската култура и история, те ни въвеждат в областта на твърде съмнителни фантазии и всъщност в една твърде бедна митология, към която се насочват повече от емоции, отколкото от научни факти, от исторически културни реалии и просто от доводи на разума. Евразийството като идейно течение възниква сред руската емиграция през 20-те години, започвайки развитието си с изданието на „Евразийски временник”. Оформя се под влияние на горчивината, родена от загубите, които донесе на Русия Октомврийската революция. Оскърбена в националното си чувство, част от руската мислеща интелигенция се съблазнява от едно леко решение на сложните и трагични въпроси в руската история, като провъзгласява Русия за особен организъм, за особена територия, ориентирана главно към Изток, към Азия, а не към Запад, към Европа. Оттук и техният извод, че европейските закони не са създадени за Русия, че западните норми и ценности съвсем не са й полезни.
А азиатското начало в руската култура само им се привижда. Ние сме между Европа и Азия само географски, бих казал дори „картографски”. Ако се погледне към Русия от Запад, то ние сме на Изток или поне между Изтока и Запада. Но нали и французите възприемаха Германия като Изток, а немците на свой ред виждаха Изтока в Полша.
В своята култура Русия има много малко истински източно. В живописта ни липсва източното влияние. В руската литература има само няколко заимствани източни сюжети, но те, колкото и странно да е това, са дошли у нас от Европа - от Запад или от Юг. Характерно е, че дори у „всечовека” Пушкин мотивите от Хавиза и Корана са възприети от западни източници. Русия не познава и типичните за Сърбия и България потурчвания (срещани дори в Полша и Унгария) като насилствено приемане на исляма от представителите на коренния етнос.
За Русия, а и за Европа (Испания, Сърбия, Италия, Унгария) е било от много по-голямо значение противопоставянето Север-Юг, отколкото Изток - Запад. От Юг, от Византия и България, е преминала в Русия духовната европейска култура, а от Север - другата езическа дружинно-княжеска военна култура от Скандинавия. По-естествено би било Русия да се нарече Скандовизантия, отколкото Евразия.
За съществуването и развитието в обществото на сегашната голяма култура трябва да е налице висока културна осбедоменост, нещо повече - културна среда, която да владее не само националните културни ценности, но и ценностите, принадлежащи на цялото културно човечество.
Такава културосфера - концептосфера е най-ясно изявена в европейската, по-точно западноевропейската култура, съхранила в себе си всички култури на миналото и на настоящето: античната, близкоизточната култура, испанската, будистката и т.н.
Европейската култура е общочовешка култура.
И ние, които принадлежим към културата на Русия, трябва да принадлежим към общочовешката култура поради принадлежността си именно към европейската култура.
И така, културата е единство, цялостност, а това значи, че развитието на една нейна страна, на една нейна сфера е най-тясно свързано с развитието на друга. Ето защо „културната среда” или „културното пространство” е неразделно цяло и изоставането на една сфера от културата неизбежно води до цялостното й изоставане. Отпадането на хуманитарната култура или на която и да е друга страна на културата (напр. музикалната) задължително ще окаже влияние, макар и това да не се чувства изведнъж, върху развитието дори на математиката и физиката.
В културата има типове култури (например национални) и формации (например античността, Близкия изток, Китай), но културата няма граници и се обогатява както от особеностите на собственото си развитие, така и от общуването и с други култури. Националната затвореност непременно води до обедняване и израждане на културата, до загубване на нейната индивидуалност.
Умирането на културата може да бъде предизвикано от две различни наглед причини, от противоположни тенденции: или от национален мазохизъм - от отричане на собствената ни ценност като нация, от пренебрежение към собственото ни културно богатство, от прояви на враждебност към образования ни слой - твореца, носителя и проводника на висока култура (което често наблюдаваме сега в Русия); или, обратно, от „накърнен патриотизъм” (изразът е на Достоевски), който се проявява в крайни, често некултурни форми на национализъм (също така твърде развити сега у нас). Тук се сблъскваме с две страни на едно и също явление - националната комплексираност.
За да преодолеем националната ни комплексираност отдясно и отляво, трябва решително да отхвърлим опитите за спасяване на културата само в нашата география, само в търсенето на приложни геополитически приоритети, обосновани от граничното ни положение между Азия и Европа, в жалката идеология на евразийството.
Културата ни, руската култура е европейска, универсална култура, която излъчва и усвоява най-добрите страни от всички култури на човечеството.
(Най-доброто доказателство за универсалния характер на нашата култура е състоянието, спектърът и обемът на изследователските работи, провеждани в предреволюционната Руска императорска академия на науките, в която при незначителен брой членове са били представени на най-високо равнище туркологията, арабистиката, китаевистиката, японистиката, африканистиката, финоугрознанието, кавказознанието, индологията, били са събрани извънредно богати колекции от Аляска и Полинезия.)
Концепцията на Достоевски за съществуващата универсалност и общочовечност на руснаците е вярна само в това, че ние сме близки до останалата Европа, която именно притежава качеството общочовечност и същевременно позволява на всеки отделен народ да запази собственото си национално лице.
Нашата най-първа и насъщна задача е да не позволим да отслабне тази европейска общочовечност на руската култура и според силите си да поддържаме равномерното съществуване на културата ни като единно цяло.


      Culture as an all round medium – by Dmitriy Lihatchov.
 
 
Назад [ 2 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма