Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Есе:

Преводи:

Проза:

Имена:


Ние:

Под знака на Терпсихора:

Книга 8 Книга 9
Статии
Проза
Катастрофата- разказ от Мариян Желев
The Crash – short story by Marian Zhelev 
 
Мариан Желев е роден през 1974 г. в Добрич, но живее във Варна. Още с първия си роман “Свлачище” (1999) е отличен с голямата награда “Златен Пегас” за дебютна книга в Хасково. Една година по-късно публикува романа “Малката действителност”, а през 2003 г. - романа “Сбогом, България!”. “Катастрофата” е четвъртият му роман, публикуван миналата година. Пак през миналата година получи награда за къс разказ на конкурса на името на Рашко Сугарев в Пловдив. През май 2005 г. “Простори” публикува разказа на Мариан Желев “Дългият път към живота”

(Откъс от едноименния роман под печат)

Мариян Желев
Гъста мъгла се стелеше над града. Нямаше нужда да става от леглото, за да се убеди, че това е точно така. Усещаше я с ноздрите си; нахлуваше през отворения прозорец и заедно с въздуха проникваше сякаш в кръвта й. Чайките се чуваха от покрива. Не обичаше тези птици, макар често да се улавяше как им се възхищава заради начина, по който летят. Прекалено много обаче й напомняха на хора, които непрекъснато търсят нещо да заграбят, да откраднат и да избягат после. Преди да кацнат, те оглеждат дали могат необезпокоявани да достигнат плячката си. После се приземяват, гълтат бързо и изчезват. Така беше и при котките – винаги следят минувачите с подозрение: дебнеха, но не за да нападат, а за да са готови за мига, в който ще хукнат да се спасяват. И на гърба си имаха очи тези животни. А когато останат сами, скачат си една друга с наточени нокти. Хората ли промениха животните, или обратното? Не можеше да си отговори на този въпрос. Мъглата продължаваше да я задушава. Граченето на чайките от покрива и виенето на котките бе престанало. Или навярно само на нея й се струваше така. Вместо това шум от автомобили започна да привлича вниманието й. Булевардът бе съвсем под терасата. Градът се събуждаше, което не можеше да накара Росица да надигне глава от възглавницата. Тя ту изпадаше в състояние на полусън, ту отваряше очи и се питаше: виенето на котките и граченето на чайките вчера сутринта ли се чу, или сега? А може би в съня. И пак там е започнала да свързва и разделя хората с животните и природата.
По навик сега трябваше да стане и да се доближи до прозореца. Там, между блоковите пространства, покрай квартали и стълбове за улично осветление, прозираше едно мъничко петънце, съвсем миниатюрно парче синева, която за нея означаваше много, защото й говореше за свободата. Морето! Едва ли можеше да постави тази нищожна гледка на върха на една топлийка, но винаги ставаше и се взираше натам. Понякога на Росица й се струваше, че тази синя капчица, провряла се между панелите до нейния прозорец, символизира клечката кибрит, поднесена към подготвено огнище – достатъчно е едно докосване на пламъчето до хартията и сухите клонки, за да лумне истински огън. Така и тази синева разпалваше въображението й до степен на пълно отпускане. Усещаше как се издига. Без значение дали в този момент е започнала да се облича за работа или стои изправена с чаша кафе в ръка. Просто виждаше в себе си простора. Благодарение на процепа, от който идваше усещането, че никога нищо не е фатално загубено и винаги има изход от трудностите. Морето – то й даваше онова, което музата осигурява на художника. Росица нямаше намерение да хвърля угасналите си емоции в жаравата на изкуството. В нея по-скоро имаше една непозната територия, в която се чувстваше като щастлив откривател. Много неизвестни имаше там, но и съзнанието за гарантирано спокойствие. Нещо като пълно уединение и покой. Защото не си задаваше въпроси, не искаше отговори и оставаше някои истини да си съществуват като дадености – като корените на дърветата примерно. И всичко дължеше на морето. Морската градина на Варна гълташе всяка нейна свободна минута. Обичаше плажа през зимата. Пак бе пренаселен, но от чайки и патици. Даже в най-студено време тя предпочиташе плажната ивица. Разхождаше се с часове по замръзналия пясък, до самите вълни; там, където те се разбиваха, хвърляха пръски и напояваха плажа, а студът вършеше останалото, за да постеле пред Росица една твърда алея на съзерцанието.
Понякога нямаше възможност да ходи до морето. Бе затрупана с работа. Ставаше и лягаше по часовник. Ала не забравяше да задоволи тази своя потребност да бъде насаме с простора. Благодарение и на тази малка синя точка. Тя бе за Росица критерий за отпускане, събиране на мислите и черпене на сила. Често в автобуса си представяше как само след минути ще влезе в апартамента, ще хвърли палтото си и ще застане до прозореца, за да види малка частица от морето. Понякога и за това живееше.
Тази сутрин не й бе до море обаче. Навярно заради мъглата. Сети се, че тя не би й позволила да зърне морето между панелите. Но ето че сноп светлина близна прозореца. После се скри, за да се върне още по-силен и упорит. Слънцето пробиваше дебелата завивка на мъглата. Не бе нещо ново за Варна. В ранните часове мъглата се стелеше над целия град, без да включва покрайнините. Като че действието на природата съвсем съсредоточено се насочваше към хората. Постепенно видимостта се увеличаваше, като само в най-ниските централни части мъглата се задържаше по-дълго. Все едно там бе пусната котвата й. Борбата на слънцето обаче не трая дълго. Скоро изцяло завзе прозореца на Росица; лъчите му запълзяха и по пода на стаята.
Прахът по прозорците веднага си пролича. „Не мога да си спомня откога не съм ги чистила” – помисли си Росица. Мина й през ума също, че пердетата от две седмици стоят в коша за пране. И сега, когато гледаше оголените рамки на прозорците, започваше да й се струва, че току-що се нанася в апартамента. Мястото й се виждаше ново, непознато. Като че не тя е подреждала, обзавеждала и живяла тук. Винаги ставаше така, когато я налегне онова тягостно настроение, в което нито може да се движи, нито има желание да стане и да прави нещо из дома си. Защото днес бе неделя. Свободен ден. Свободен, но от какво? – попита се тя.
Бе забравила за книгите – започнати и изоставени, с пъхнати между страниците листчета. Стояха до нея, на малка табуретка. Доста трябваше да напрегне паметта си, за да си спомни какво точно е прочела от тях. Не знаеше дори защо ги е разтваряла – случайно или е искала да се убеди по някакъв начин, че умът й не спи, не се покрива с прах и винаги е огрят от светлината на оптимистични идеи. Четеше по навик – открай време. Без значение понякога какво. Книгите донякъде запълваха една празнина в нея. Винаги, когато човек изпадне в трудна ситуация, започва да се обръща към своя опит за помощ – търси отговори в наученото, прочетеното. Така Росица продължаваше да вярва, че книгата обогатява вътрешния свят, който от своя страна й отвръща с енергия за живот. Но от известно време насам нещо като че ли се бе задръстило. Непрекъснато четеше, интересуваше се, гледаше да разнообрази ежедневието си, ала всичките й усилия сякаш биваха всмуквани от кошмарна черна дупка. И нищо не се връщаше оттам. Тя се чувстваше празна и отчаяна. Затова може би остави пердетата толкова дълго в коша за пране. Иначе не обичаше да се занемарява по този начин. В друг момент би хванала начаса парцала и шишето с препарата, за да изтърка до блясък прозореца. Нищо не биваше да препречва гледката към малката частица от морето, което се виждаше от прозореца й.
“Как ли изглеждам отвън?”
Знаеше, че много често състоянието й правеше впечатление на хората около нея. Казваха й, че е много разсеяна. Понякога получаваше и комплимент – че именно тази разсеяност привлича вниманието; ставала по-красива. Тези думи я забавляваха. Обичаше да узнава новини за себе си. Трудно й бе обаче сама да намери определения, с които да се опише. Затова нямаше да спре да чете. Независимо че бързо забравяше прочетеното. Страхуваше се, че един ден може да остане напълно сама. Толкова сама, че да не е в състояние себе си да понася. Все едно наистина е попаднала в един друг свят – изолиран, лишен от минало и възможност за развитие. Тогава тя имаше нужда от някой до себе си. Мъж, когото да прегърне; сила, на която да се опре.
Така виждаше нещата – дълбоко в себе си. Не винаги ги разбираше. Често сама попадаше в клопка на собствената си компетентност. Защото едно знаеше тя, съвсем друго долиташе от дебрите на душата й – там, където се раждаха и сънищата. Ту се появяваше някой, който започваше да й говори, ту тя приемаше поза на молещ се човек, обърнал зова си за помощ към небето. В следващия момент, когато работата я грабнеше, когато клиентите започнат да я замерват с претенциите си, Росица се превръщаше в млада жена, попаднала на мястото си. Нямаше от какво да се тревожи – казваше си, когато намереше време да си поеме дъх: всичко е просто един сън или пък видения наяве. Няма такова нещо като черни дупки в душата, страхове, че ще остане сама и прочее. Което не й пречеше, щом бъде с мъж, да легне после на гърдите му и силно да го притисне. Не му казваше защо го прави, какво означава и откъде се появява тази нейна слабост. Просто искаше да се чувства защитена – особено, когато тялото й е изтощено от продължителния танц на любовта. Сякаш не искаше да загуби този миг. Знаеше, че е кратък. Опитваше се със сила да го задържи. Веднъж неин бивш приятел, когото тя наистина обичаше, й каза, че все едно дете я прегръща и не иска да се откъсне, като да е сънувало лош сън. Донякъде бе прав. След като бяха правили любов с него, Росица сякаш се разтопи. Загуби цялата си сила; хвърли се в прегръдките му и стоя дълго така, до изнемога. Ръцете накрая я заболяха да притиска тялото му, но продължаваше да вярва, че само така ще задържи усещането, че е попаднала на истинското щастие. Онзи празен свят висеше над нея като кръвожаден прилеп, готов да изсмуче живинката й. Не можеше да се обърне към знанието си. Чувстваше се изчерпана, празна. Навярно не трябваше да прави любов. Пробва веднъж. Близо шест месеца живя сама. Беше щастлива. Ала щастието на самотата е лъжовно – бързо оплита паяжината на отчужденост. Докато се усети, човек попада в нея и скоро губи желанието си за търсене на житейския колорит. Росица не бе от хората, които са готови дълго да се затварят в себе си. Да, продължаваше да си прави разходки по морето. Но това нямаше нищо общо. Те бяха като водата за жаден човек, като въздуха за птицата и огъня в печката за премръзналия през зимата.
Чудеше се на Йовко. Спеше толкова тихо, сякаш сънят го покрива едва-едва с тънката си коричка нереалност. Даваше вид на човек, който може да отвори очи при най-лекия шум. Нищо подобно обаче – тишината, с която се обгръщаше, докато спи, не бе коричка, а броня. Знаеше, че сънят му е толкова дълбок и тежък, че би се събудил само след крясък в ухото, при това не веднага. За хъркане и дума не можеше да става – дотам тялото му изпадаше в полуживо състояние, останало със сили, колкото да диша. В началото не й правеше впечатление. Но после взе да се замисля. Дори прояви жив интерес към съня му. Първо дишането му се променяше. Следваше едно леко, но рязко потрепване на тялото. Накрая една последна въздишка и... него го няма. Тя стоеше и в моменти като този го наблюдаваше дълго. Странно се чувстваше – как може човекът, в когото се е влюбила, да спи на такава дълбочина. Възприемаше го като признак за спокоен и уравновесен живот. Да, но понякога й се искаше да поговори с някого посред нощ, когато оставаше сама и пак имаше нужда да се притисне до нечия гръд. Нямаше как да стане и да отиде до прозореца. Нощта бе скрила нейното малко късче море. А и изпитваше страх да се разхожда из стаите нощем (което я учудваше, при положение че когато е съвсем сама вкъщи, няма никакъв проблем да ходи напред-назад в което и да е кътче на апартамента). Опитваше се да долови дишането на Йовко. Нямаше смисъл да го буди. Знаеше, че ще му е необходим поне половин час, докато се адаптира към обстановката. А през това време на нея ще й мине желанието за приказки. Нали веднъж се пробва. Той отвори очи с мъка. Една голяма част от съзнанието му продължи да спи; лицето му приличаше на току-що излязла от центрофуга дреха – с отпечатъци от възглавницата и увиснали устни.
За шестте месеца, откакто се познаваха, свикна с дългите нощи. Йовко невинаги оставаше при нея. Но тогава пак се будеше. Беше й по-спокойно, обаче сама. Реши да поговори с него. Надяваше се, че по този начин ще намери причина да го отблъсне от себе си. Стана обаче точно обратното – привърза се още по-силно и дори заедно започнаха да посещават Морската градина в най-големия студ. Не мина много време до момента, в който трябваше да му признае, че й е скучно да остава сама в апартамента.
***
Птичките, скрити някъде в листата на дърветата, галеха с песента си слуха на Росица. Тя бе седнала на ръба на леглото с чаша студен сок в ръка. Беше неделя, почивен ден. Днес трябваше да заминат с Йовко за Трявна. Отложиха го. Наложи се в последния момент той да замине за Щутгарт. Само преди няколко часа го бе изпратила на летището. Едва се прибра на връщане: непосилната жега навън я накара на два пъти да спира до магазин, за да си вземе вода. Когато се прибра, се съблече и изкара от гардероба хладни чаршафи и ги постла на леглото. Не помнеше колко е лежала, но в един момент започна да забравя за жегата, за отпуската и ходенето до Трявна. Изпита желание да зърне отново своето късче море през процепа.
Тревожеше я погледът, с който я изпрати Йовко. Сякаш казваше: „Сега тръгвам. Вярвам, че времето може да изглади някои противоречия.” Не бяха се карали, нямаха търкания. Но като че ли от един момент те не можеха добре да се напаснат. Росица се обвиняваше, че причината е в нея. На няколко пъти тя бе готова да се откаже от някои свои странности. Особено от упоритото мълчание, което пазеше при разходките им (а иначе го правеше не защото нямаше за какво да се говори, а просто така настройваше сетивата си за едно общуване със своя вътрешен свят). Но виждаше, че той не издържа дълго на това мълчаливо темпо. И пак стигаше до онова познато чувство на вина. Как е могла да се заблуди, та нали той не е като нея и има нужда да говори; вътрешният свят на Йовко е изпълнен с нейното присъствие – трябваше да го знае. Сама настояваше да гостуват при приятели. На него му доставяше удоволствие компанията на други хора. И в този момент нямаше значение какво мисли тя. Важното бе да се свие, да се смали и да покаже, че в постъпките й няма егоизъм.
Стана така, че двамата насила се мъчеха да си угодят взаимно. Като че ли компенсираха наложеното си чувство на вина. Росица не виждаше в какво се състои неговата. Навярно, мислеше си, той разсъждава по същия начин. Не знаеше докога ще продължи всичко.
Опита да върне образа му до себе си. Това бе единственият начин да му сподели всичко онова, което задръжките я караха да скрие. Страдаше от неизразените и вързани в сърцето й емоции, от скритите мисли – страдаше от желанието да бъде до любимия си човек, а в същото време бе принудена да наблюдава пасивно тяхното отчуждаване. Той тръгна за две седмици – не се знае какво и колко това време ще промени. А може и за хубаво да е. И все пак бе тежко за Росица, като се има предвид, че се разделиха с повече мълчание и студенина.
Тя сякаш усети присъствието му. Имаше нужда да го прегърне. Понякога наистина й омръзваше да носи на гърба си своята различност и да подчертава с помощта на поезията уникалността на своите мисли. Йовко бе истински дар за нея – със спокойствието си, с увереността – без да е улегнал; беше нежен, когато трябва, и твърд, когато тя имаше нужда от опора. Дори вече й липсваше неговия дълбок и тих сън. Може би сега той всеки момент можеше да протегне ръка към нея, да отстрани няколкото кичура коса от лицето й и да й каже, че няма от какво да се страхува. Нищо че в него ще трепне онази плахост и лека несигурност.
Ама и тя каква е! Всеки на негово място би се изплашил. Понякога – съзнаваше го много добре – се държеше не просто като обикновена млада жена. „Знаеш ли колко рядко се раждат хора като теб.” Не веднъж й го бе казвал. Не знаеше какво е провокирало тези думи в него. Вярваше му.
Бе задрямала върху постланото с чаршафи легло. Не знаеше колко време е прекарала със затворени очи. Юлската жега явно я бе уморила. Реши да не става да гледа колко е часът. Нямаше закъде да бърза. По навик опипа мястото до себе си. Не се стресна от празното легло. Но би било хубаво Йовко да е до нея сега. Обичаше, когато се събужда, да усеща присъствието му.
Чу телефона едва на третото му позвъняване. Нямаше представа кой може да я търси. Стана от леглото и вдигна слушалката.
– Роси, ти ли си?
Гласът идваше отдалеч. Не се знаеше дали е от връзката. Така или иначе позна още в първия момент, че това е леля й.
– Роси, Росинка, душичката ми! А-а-ах, миличка, голяма трагедия...
Думите, изречени вече с плачещ глас, мигом пронизаха Росица; лошото предчувствие я стисна за гърлото и секна дъха й. Усети устата си пресъхнала.
– Катастрофа! Намясто са загинали...
Росица мълчеше. Думичка не бе казала. Искаше й се, но не бе в състояние.
– Кои? – успя да попита само с толкова пресипнал глас, че не бе сигурна дали се чу отсреща.
– Всички... Всички. Току-що разбрах. Майка ти, баща ти...
– Майка ми, баща ми? – нямаше следи от вълнение в гласа й. Просто повтаряше думите.
– И братята ти – всички. Самичка остана, Росинка... – леля й едва си поемаше въздух от сълзи; направи дълга пауза в стремежа си да произнесе още няколко думи – На място... Днес рано сутринта е станало... Чакаме те.
Край на разговора.
Росица не беше на себе си. Стоеше със слушалката в ръка и я гледаше. Първото, което мина през ума й, бе: Нямаше ли един филм, в който цялото семейство на едно момиче загива в катастрофа?
Пусна слушалката на земята. Хвана се за косите и изкрещя. Все едно не нейните гърди се свиха до болка. Тя сякаш напусна тялото си. Сграбчена грубо от тревожния глас на леля си в слушалката, тя усети силна болка, която сама си причини. Но не пусна косата си. Отново извика. Стана от леглото и направи няколко крачки до прозореца. Нищо не видя през него. Сълзи течаха от очите й.
Започна да ходи от стая в стая. Стигна до коша с прането. Бързо отвори пералната и го натика вътре. Оттам отиде в кухнята и започна да мие чиниите и чашите, останали от закуската сутринта. Паническите й движения бяха прекъснати от ново позвъняване. Телефонът все едно дереше кожата й. Росица изтича обратно в стаята и понечи да дръпне кабела. Незнайно защо отново взе слушалката в ръка.
Оказа се грешка. Търсеха друг човек.
Не посмя да мръдне от мястото си. Бе застанала пак на ръба на леглото. Прииска й се сега, когато се обърне, да намери до себе си Йовко. Но той беше далеч от нея...
 
 
Назад [ 4 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма