Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Фрагменти:

Литературная учеба гостува на Простори:





Роман-лабиринт:


Книга 8 Книга 9
Статии
Резонанс
Mисията на светите братя Кирил и Методий
The mission of the SS Bros. Cyril and Methodius 
 
ПАНКО АНЧЕВ
Мисията и делото на светите братя Кирил и Методий е предмет на цял раздел от медиавистиката. То е толкова значимо и епохално и приключва цивилизационния поврат в историята на славянските народи и най-вече на българските славяни, започнал с приемането на християнството и продължил с приобщаването им към света на византийската култура и цивилизация. Кирил и Методий са не просто създатели на първата славянска азбука и първите преводачи на свещените книги, но апостоли на вярата. А това означава, че те проповядват автентичното и божествено Христово слово и отварят вратите на Истината пред славянския народ. Самата азбука е средството, с което това слово се съхранява и придобива вечен живот. Нейното значение не бива да се разглежда извън този контекст, защото губи смисъл. Затова и мисията, и делото на светите братя трябва да се изучава и оценява от гледната точка на светото тайнство на сътворяването на буквите и произнасянето на Божиите слова на славянски.
Какво и как се е случило през IХ век по времето на цар Борис I Покръстител?
Приемам, че въпросът може да изглежда странен, дори провокативен, след като науката доста подробно е изучила това време и общо взето е установила световното значение на делото на двамата първоапостоли. С особена стръв бе доказван техният български произход и че те са дали “на вси славяне книги да четат”. Но все пак нека поразсъждаваме какво се е случило тогава, без да впрягаме патриотичния си патос в разрешаването на историческите проблеми.
Преди да създаде славянската азбука, Константин-Кирил Философ изпълнява няколко особено важни царски поръки в защита и прослава на християнството. Първата голяма царска поръка е да обори патриарх Анис Йоан (Йоан Граматик) – еретик-иконоборец. После е изпратен при сарацините, за да обясни троичния характер на Господа. Със същата задача е натоварен да отиде при хазарите. По повод на тази му мисия авторът на пространното житие пише: “И когато дойде в Херсон, тук изучи еврейския език и книжнина, като преведе осемте части на граматиката и поради това обогати своя разум” (подч.м. – П.А.). Езикът, от който философът превежда, е очевидно еврейски. Но на какъв език превежда той осемте части на граматиката, та успява “да обогати своя разум”? Трудно е да се приеме, четейки внимателно разказа на житиеписеца, че това е славянобългарски. Константин-Кирил живее в двора на византийския император, общува с архиереите на Вселенската патриаршия, спори с философите от Константинопол и изцяло принадлежи на византийската култура. Забележителните си диспути той води на гръцки, с който очевидно си служи превъзходно; с него изразява богатството, сложността и нюансите на своята мисъл. Как иначе, когато е неговият роден език! Това, струва ми се, подчертава и житиеписецът. Защо го подчертава? За да покаже божествените заложби на Константин-Кирил. Те се проявяват, когато трябва да извърши някакво Богоугодно дело. Философията и литературата, проповядването на Христовата вяра не са лични изяви или обикновени царски поръки. Те са чудодейства, когато се извършват от такъв праведен и мъдър човек, който е апостол. Но на него му е възложено да приобщи моравските славяни към Христовата вяра и да им даде свещените книги със словото Божие на родния им език. Това не е езикът, на който той говори. Затова и отговоря на императора, който вече го е помолил да приеме тежката отговорност и да замине за Моравия: “Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще отида там, ако имат букви на своя език.” По-нататък в Пространното житие диалогът продължава: “Царят му каза: “Дядо ми и баща ми, и много други, които са дирили това, не са го открили, та как аз мога това да открия?” А философът забеляза: “Че върху вода кой може да напише беседа, без да бъде наречен еретик?” А царят му отговори заедно с вуйка си Варда: “Ако ти поискаш това, може да ти го даде Бог, Който дава на всички, които просят без съмнение, и отговаря на онези, които хлопат.” От този диалог трябва да стане ясно, че по онова време, когато българските славяни вече са били християни, но не и еретици, не са пишели върху вода, а са употребявали букви. Т.е. тогава те не са имали нужда от друга азбука, защото тази, на която са пишели, им е вършела работа. Малко вероятно е Светото писание да не е било преведено, за да се проповядва и разбира. Някои от службите в храмовете може и да са се водили на гръцки, но непременно там се е говорело и на български. Иначе това широко разпространение на християнството до официалното покръстване и след това би било невъзможно. Славяните са приемали новата вяра и без да могат да пишат със свои букви, защото са се чувствали част от Византия, от нейната култура и религия; чувствали са се част от християнския народ. По тази причина и княз Борис не е поискал от византийския император онова, което е поискал моравският княз Светослав.
Нуждата от славянобългарска азбука и книги, написани на славянски, възниква по-късно, когато християнството е вече държавна религия и се ражда идеята за автокефалност на Българската църква. Самостоятелната църква провежда свое богослужение на езика на народа; тя трябва да има книги на този език и свещеници, които да го говорят. За обособяване на автокефална църква се изисква собствена държавна територия на населението, което изповядва християнството, както и богослужение на езика на това население. Тогава именно новопокръстеният княз Борис осъзнава направеното от светите братя и техните ученици и последователи в Моравия и Рим и ги приема в България като новите апостоли на светото православие. Мисията на Кирил и Методий придобива общославянско и българско значение чрез прозорливостта и далновидността на покръстителя на българите св. Княз Борис-Михаил. Борис дава възможност на Кирило-Методиевите ученици да продължат онова, което вече са започнали. Те стават и първите български архиереи, първите ни писатели и книжовници, идеолози и държавници.
Защо обаче това е толкова важно? Задавам въпрос, който има естествен и прост отговор, но аз бих искал да го потърся в рамките на отношенията между Византия и славянството, да го поставя в контекста на перспективите, които получават славянските народи с официалното приемане на християнството.
Колкото и силно да е било желанието на българските владетели да създават своя могъща държава, те са осъзнавали, че са част от Византия и нейната цивилизация. Войните помежду им не са за “цивилизационно” надмощие, а по обичайни за Средновековието причини: разширяване на територията, плячка, конфликт между владетелите, непроявена лоялност и т.н. Затова и християнизацията по българските земи не става чрез специално изпратени мисионери, с преведени на славянобългарски книги и подготвени за целта свещеници. Осъществило се е едно естествено преливане на вяра, идеи, закони от Византия към България.
Но един народ не може да живее без своя култура, обичаи, ритуали. Формиралият се български народ съхранява своята култура, а когато приема християнството, се включва по нов начин в системата на византийската цивилизация. Без самостоятелна църква и без своя литература българите трудно биха се развивали и обогатявали духовно. Те нямаше да могат и да запазят и своята държава. Учениците на Кирил и Методий поставят ново начало в историческото битие на българския народ, като укрепват позициите му във византийското православие. Те именно осъзнават, че пътят на българите е самобитен, но и универсален – върху магистралата на една велика цивилизация. Затова и променят азбуката и я сближават с гръцката. Кирилицата е знакът на единството и различието, в което живеят славянобългарите с народите на Източната империя и православното християнство. Нали всички православни народи пишат с едни и същи или подобни букви.
Значението на светите братя се осъзнава от старобългарския писател като апостолско. Те са предали Божието слово на славяните, оборили са неверниците и езичниците, отворили са пътя към Истината за новия (т.е. приелия християнството) народ. В това е тяхното величие. В същото време се отчита, че те са създали възможност това свято слово да прозвучи на славянски. Буквите са знак не толкова на национална идентификация, колкото на покръстване. Цивилизованият народ е християнският народ, който “не пише върху вода”. Това дава възможност на българите да имат своя самостоятелна църква, да устройват държавата си по свои закони и да не са езичници.
Създаването на славянската азбука (глаголицата) и Моравската мисия на св. св. Кирил и Методий може и да са подбудени от великодържавната амбиция на Византия за световно разпространение и влияние сред всички славянски народи, но те трябва да се разглеждат днес преди всичко като начало на нова епоха в историята на славянството и на славянските култури – най-вече на българската. Тази култура вече става писмена и подлежи на цивилизационно развитие и влияние. Тя се преструктурира вътрешно, придобива нови жанрове и родове. Започва създаването на книжовен български език, записван в книгите и произнасян в храмовете.
Византийската култура не е гръцка. Тя е многонационална и многоезична, каквито са по принцип средновековните цивилизации и култури. В нея се вливат могъщите потоци на славянските и неславянските култури, благословени от източното християнство. Те не са подлагани на асимилация; не са обезличавани и не им е оказван какъвто и да било натиск извън естественото влияние. И затова не бива да търсим аргументи в подкрепа на тезите, че българската култура се противопоставя по някакъв начин на византийското влияние, или че създаването на славянската писменост е отпор срещу опити на византийските императори за политическо доминиране върху България. Политиката внася нюанси в битието на културата, но не определя нейния характер. Главната особеност на византийската култура е нейната съборност. Също като Православието тя изисква единство в различието, а не обезличаване. Но успешното вписване в нея на славянобългарската култура като равностоен участник бе възможно благодарение мисионерството на светите братя Кирил и Методий и неговите ученици, както и на ролята на покръстителя на българите св. княз Борис-Михаил. Следователно това е принос в приобщаване, а не в отделяне и противопоставяне; принос към българската култура, но и към византийската цивилизация.
Анализирайки и оценявайки значението на Кирило-Методиевата мисия, не бива да забравяме, че тя е неотделима от дейността на техните ученици в България. Ако те не бяха се завърнали в България и не бяха намерили благодатно място за разгръщане дарбите и вдъхновенията си, вероятно делото на светите братя щеше да остане затворено в рамките на християнското мисионерство. А то в Моравия е било неуспешно. Именно техните ученици са факторът, чрез който се осъзнава стойността на славянските букви, първите преводи на Свещените книги и проповядването на християнството на езика на славяните. А това, както вече бе отбелязано, даде тласъка на сближаването и приобщаването на славяните към една велика цивилизация и изведе славянската култура на по-високо равнище.


      Resonance: The mission of the SS Bros. Cyril and Methodius – article by Panko Anchev.
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма