Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Фрагменти:

Литературная учеба гостува на Простори:





Роман-лабиринт:


Книга 8 Книга 9
Статии
Роман-лабиринт
"Девети", или За опита да се живее с изтината за Девети
“The 9th”, or On the attempt to live with the truths about the 9th September 1944 
 

Анчо Калоянов е роден през 1943 г. Завършва българска филология, след което работи като уредник в музея в Дългопол, Варненско. Белетрист, член е на СБП. Публикувал е сборници с разкази и новели, както и романите “Димитър Злочести и Войводата Патрев”, “Див огън”, “Девети”. Професор, доктор на филологическите науки. Чете лекции по фолклор, религия и фолклор, народопсихология и българска политическа митология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”.

Антония Велкова-Гайдарджиева
“Девети” е роман за мъже.
“Девети” е академичен роман.
“Девети” е професорски роман.
“Девети” е литературен, “писателски”, създаден за колеги или за просветени ценители...
За няколко месеца по повод романа на А. Калоянов - се пръснаха из литературното пространство немалко ерудитски формулировки, гръмки етикети, доброжелателни естетски подхвърляния, спонтанни читателски мнения.
“Девети” е роман-лабиринт, “вавилонско стълпотворение” от хора, истории, съдби, езици, гласове, мелодии, позиции, жестове, имена, хълмове, паланки, окопи, хижи, книги, пейзажи, добитъци, лечебници, живи и мъртви. “Девети” е епически, но “Девети” е и фрагментарен. “Девети” е наративен и асоциативен, интимночовешки и националносъдбовен, митологизиращ и демистифициращ... Една текстуална мрежа от стилове, реминисценции, почерци, биографични реконструкции, мълчаливи диалози, културни цитати...
В тази респектираща с обема си нарация се съприкосновяваме с колоритни персоналии и призрачни силуети, с лица и маски, с жертви и палачи, с утопични копнежи и продадени съвести, с интелектуални езици и първични инстинкти, с много, много живот и още по-много смърт. А там, където “живи са се пуснали”, пък “мъртви са се хванали”, не може да мине без митотворчество, макар и белетристът да е част от синхронията на събитията, за които разказва. В още по-голяма степен това се отнася за проф. Анчо Калоянов, професионален фолклорист, преподавател във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”.
Заглавие като “Девети” е по особен начин привличащо вниманието, то е знаково, културно и идеологически семиотизирано заглавие, което “грабва” със силата на парола, мит, съдба за добро и зло. “Девети” е роман за “септември” като трагическа национална участ. За мъчителния човешки опит да се живее с истините за девети. “Девети” е роман, който се опитва да направи от дистанцията на времето тези истини поносими, разказвайки ги.
Като автор, осъзнаващ неизбежната впримченост на българите в историите - собствени, балкански, мирови, А. Калоянов пресъздава онова от тях, което не може да бъде променено, но затова пък може да се направи разбираемо чрез оживяването на съдби, дела, неща. В интервю белетристът сочи, че българският “септември-май” е двутактов. Една десетилетна драма, която измъчва, дамгосва, изтощава, поставя под въпрос смисъла на историята. “Септември” е събитие, което “изяжда” авторите си, но “септември” е и историческа катастрофа, разрив, предразполагащ към историософска рефлексия. Девети (септември) е граничен, преломяващ, раздвояващ. Девети е събитие, което преобръща ритмите, идентификациите на родното съществуване; което воюва със сопи и търнокопи, но и което самоубива. Девети е събитие - кървяща рана, неизлечима травма от българското пребиваване в световното.
Разположен в петстотин страници, романът се мъчи да премине през тайните на историческото, през неговите невидими пружини, но и през персонифицираните му фигури. Повествованието буквално гъмжи от по древноепически изрецитирани имена на герои: Добри Ненов Свинаров, Илия Тодоров, главен учител, летописец и епитроп, Ганчо Ст. Пешев, професор по богословие в Духовната академия, Стефан Карагяуров, славен партизански командир, Илинда Обретенова, по мъж Карагяурова... Но тук са и Константин Константинов, Николай Райнов, Йордан Стубел, Елизавета Белчева. Става дума за реално съществували културни герои от националния исторически и митопоетически текст. Герои, чрез които повествователят прави понятно човешкото поведение в различните му рационални и ирационални проявления; в прегъвките на мисли, носталгии, утопии от септемврийските екстремуми на българското битие.
Действието на романа обхваща вектора от 10 септември 1944 г. със сватбата на партизански командир до 16 април 1945 г. с гибелта на оцелелия от атентаторите в църквата “Света Неделя”. Композицията на творбата обаче съвсем не е векторна, телеологична, а е по-скоро спираловидна, вътрешно напластена, завихрена около десетки частни съдби и колективни събития, интимни откровения и публични манипулации; около полицейски изстъпления и народорелигиозни ритуали, музикални увертюри и партизански авантюри. В този смисъл композицията на романа е някак прекалено фрагментарна, сказово асоциативна, деконструктивистка. Впрочем, каквито са и самите септемврийски събития, довели стотици интелигентски (и не само) съдби до полуда, до болест на духа, до криза на съвестта.
Ако изкуството на разказа се отнася, от една страна, до времевата и причинната последователност на събитията, т.е. до регистъра на правенето, както би се изразил Цв. Тодоров, и от друга, до нарастващото ни разбиране за същите тези събития и хора, т.е. до регистъра на съществуването - А. Калоянов е повече майстор във второто. Творбата му разказва не толкова за това как историята минава около хората, карайки ги да усещат себе си марионетки в геостратегическите битки на “големите”, колкото за това как историята преминава през човека и общността - като тяхна същност или фалшиво надяната маска, като верую или временна роля, като изкусително намигване или екзистенциален избор.
В романа едни от героите извървяват своите малки пътечки, успявайки или не да променят себе си, да докажат личния си индивидуален опит в света по септемврийски. А други завладяват магистралите, оглавяват силовите позиции, законодателстват, разпореждат се непроблематично с човешките участи. Като цяло романът се стреми да разкрие тъмните зони на деветосептемврийското съществуване, някои от скритите му измерения, за които само сме шепнели под сурдинка, или за които само сме се догаждали (повече от очевидно е, че авторът скрупульозно е разлиствал архивни документи, автобиографии, спомени, протоколи, присъди). “Девети” стига до тези страни на човешкото къде като огледало на историческите актуалности, къде като игра на художествените асоциации. А нерядко и чрез прекодирането на архетипните родови модели на мислене на езика на конкретноисторически случващото се национално битие. Всъщност тук е силата на А.-Калояновия наративен космос, който говори на един изключително сгъстен, лапидарно-паремиен, народо-притчов метафоричен език: “Голямата история се разпадаше на малки, но те винаги редуваха страдание с възторг, повтаряха махалото на стенен часовник, нагласен да бие дванадесет, и цялото старание отиваше за събирането на двете стрелки на върха. Човек беше създал историята, за да се измъчва с паметта на пропуснатите шансове... И толкова! Колкото за една тройка на изпит.”
Може би горецитираното илюстрира замисъла на романовото повествование - да се пренапише Голямата история на езика на малките истории, да се разгради идеологическият мит за девети на езика на полимитовете - чрез вслушването и вглеждането в многобройните свидетелства, биографии, спомени, слухове, легенди, кореспонденции. Така в наративното пространство събитията сякаш не се случват последователно, а се артикулират симултанно, като че ли независимо едно от друго, но съвсем не и случайно. Героите са ту живи, ту мъртви, а понякога живи и мъртви едновременно. Емблематичен е случаят с Първан, годеникът на Илинда Обретенова, който е в едно и също време човек от плът и кръв, призрак, възкръснал от гроба, легален и нелегален, овластен от съпартийците и анонимен.
Чрез тези и подобни механизми на повествуване А. Калоянов постига едно особено чувство за пречистване от крайния нихилизъм да търсим смисъла на историята си, както и от крайния фанатизъм, който го предписва. Именно в тази наративна пресеченост на единичното и множественото сам по себе си е невъзможен мономитът девети. Творбата на Калоянов, обратно, ни предлага система от митове - архаични и модерни, национални и световни, политически и културни... С други думи той ни предлага мрежа от истории. Така “Девети” освобождава от пленничеството в девети, от десетилетния натиск да се живее с подменени и тотални самоличности. “Девети” е роман, който измества, оборва единствената деветосептемврийска история; който лекува от идентичностната атрофия на социалистическите времена. Както казва немският философ скептик Одо Марквард, полимитията е разделение на властите, тя поделя властта на едната история между много истории. Така властите, заключени в историите, се държат взаимно в шах и по този начин човекът се сдобива с шанса за свобода. Колкото и невероятно да е, разказвайки за девети, един мит, претендиращ да бъде самата история, романът на Калоянов ни прави свободни, плуралистични, по-малко комплексирани, по-смели.
Такива са много от героите на творбата, макар и често объркани, смутени, изумени от това, което се случва пред очите им: “Отец Русан гледаше натам, неспособен да разбере логиката на кървавото злодеяние, с което днес щяха да оправдаят убиването му от оня, лудия. Светът около него се беше превърнал в Содом и Гомор, рече да се огледа и вижда или мъже с карабини, или жени в черно...” Застанал пред кървавите гледки на братоубийствените схватки, свещенослужителят е обсебен не от първичния инстинкт за самосъхранение, не и от религиозен фанатизъм, а от екзистенциално безпокойство, от просточовешката тревожност възможен ли е животът оттук нататък: “И как ще живеем отсега насетне с тази яма помежду ни, покрита днес с цветя, пък утре от нея ще се надигне бесът на отмъщението.” Образът-метафора на ямата с труповете на разстреляните, били те от юни четиридесет и четвърта или от март четиридесет и пета, прескача лайтмотивно от страница в страница, от глава в глава, гризе мислите, разяжда съвестите, обсесира душите. Защото разстреляните, без съд преди девети или със съд, пък бил той и народен, след девети, са все синове на майките си, братя на сестрите си, мъже на жените си. И едните, и другите палачи устройват пир върху гробниците на своите, забравяйки за зловещанията на низовата история. И едните, и другите служат на прогреса с главна буква, оказал се унищожаваща религия на изтреблението, на взаимоизяждането: “И то се знае, щом едните пишат списък, и другите ще съставят свой”.
От една страна, “Девети” разказва за непосредственото пребиваване в историчното, когато “една сватба лесно може да се превърне в погребение”. От друга страна, “Девети” разказва за разединяването с историческото, за разрива на душата спрямо ограничения и самонадеян идеологически разум, поставил се над тайните на битието. Между двата модуса на съществуването през земното преминава Илинда Обретенова - пианистката от Провадия. Тя е може би най-духовната, магическа героиня на романа - вдовицата на Първан, нейния небесен жених, и съпругата на Стефан Карагяуров, новия началник на милицията. Илинда, която още неродена, слуша вещанията на професора-прорицател Боян Пенев, изнесъл сказка за Бетховен в провадийското читалище и предписал нейното идване на свят така: “Който обича Бетховен, не е в съгласие с разума, но е в крак с живота - момиче ще е!”
Родила се “елица сестрица между два бора” (братя са й Александър и Светослав Обретенови), Илинда обитава и самата междина на екзистенцията - между “утробата на църквата” и милиционерското управление, между думите и напевите в тържествените литургии и бъдещите мъртъвци от света на живите. Най-сетне между бившите властници (известни и сега арестувани) и новите, които “не се познаваха помежду си добре, сплотяваше ги правилото, че който не е с тях, е против тях, прикрит фашист, а на фашистите - смърт.” По средата се осмелява да застане само тя - Илинда Обретенова, по мъж Карагяурова. Още неродена, но вече общувала с професора с екзалтираните очи, Илинда е разбрала, че земното не може да побере в себе си абсолютния живот, че смисълът на историята е извън нейните предели.
Друг важен проблем, който поставя романът, е проблемът за властта. Властта, която подрежда, йерархизира, брани статуквото, но и властта като изкушение, като клопка на страстите, като разчистване на сметките, като преплетеност на справедливостта и вината. Властта е злокобна енергия, чрез която насилието добива очертанията на легитимността: “Най-близо до ума беше, че тези, които искаха власт, не са по-добри от онези, от които я взеха, ала още с арестите на девети околията се раздели на свои и чужди, по средата зейна яма и никой не пожела жив да се запъти към дъното й, оттам да съди с еднаква мяра. Пръв Стефан Карагяуров щеше да му затули устата с чистите си ръце на волен планински орел...”
От енергичен и инициативен партизански водач, от амбициозен политически мъж, Стефан Карагяуров се превръща в пионка на конкретноисторическите конюнктури и поробващи идеологеми. Защото още в самото начало той избира пътя на принуждението и компромиса - по-малко трагичен, но и по-малко героичен. Стефан Карагяуров се отказва от бремето на трагическата свобода: “...не се стараеше да формулира словесно най-важните неща в живота, след като преди него вече са го направили...” Сам борещ се срещу злото в света, партизанският командир става негов проводник и инструмент. За да се срещнат в един момент от житейските му приключения ужасното на историята с ужасното на психическото: “А тя, победата, менеше всекичасно външните си прояви, окриляше понякога и по-често тежеше като пришито на пагоните бреме. Беше нещо като Илинда - хем е негова, със свидетелство за венчаване, дори му завиждаха и имаше защо, хем като нея стои пред колоните на църквата, вече погребала го и доволна, че черните дрехи й отиват.”
Абсурдите на историята, гротеските на септември, подменените, но и изтрити думи за Бог, Цар и Отечество, трудно могат да бъдат подредени, възвърнати, разказани във вид на паремийни послания. На това са способни само майсторите на словото - летописците и писателите - Главния Учител Илия Тодоров, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, Константин Константинов, Петко Росен... Защото, обитавайки историята, мярата им е отвъд нея. Защото хроникирайки събитията, те го правят с категориите на вечността. Защото Писанието за тях е невъзможно без Преданието, без оня таен възел, който завързва в една дълбочина духовната съдба на човека и духовната съдба на историята. И защото им е дадено от Бога да се взират отвъд кошмарите на емпиричната заклещеност - в тайните знаци, които им изпраща “окото на нащърбената луна”.
Те са хората, които превеждат външните очевидности на езика на скритите истини - по-дълбинни и затова по-фундаментални. Онези истини, с които Главният Учител Илия Тодоров Летописеца осведомява отвъдните за случилото се тук, при живите: “Съзираше своя специална мисия в това - някъде по земното кълбо нещо се случва, а той тук в Аспарухово, жив човек, захвърлен сред снишените хребети на Източния Балкан, го документира, загрижен то да не остане в забрава. Сякаш се готвеше старателно за Последния ден, та ако всичко в света пропадне в пламъци, той със своята Дебела Тетрадка да застане пред Бога и на Страшния съд да му докладва за лудия век на човечеството.”
Може би главен персонаж в наратива “Девети” е именно Дебелата Тетрадка. Нейните словеса преминават през очите, телата, душите на хората от Провадийска околия, сякаш са бяла магия, сякаш са пророчества, “разписани като пасхална таблица векове преди нас”. И като солта на Провадия - едновременно квинтесенция и ентропия, символ на устойчивост и разпад, на причастието и греховността. Провадийските соли в едно и също време услаждат и вгорчават живота. Дошли в повече през септемврийските дни, те усилват общата лудост на скверните думи и още по-скверните дела. Мисията на Летописеца, на К. Константинов, на Н. Райнов е с благостта и с тихия глас на проповедници да изпишат мъдрите книги, да изрекат мистичните тайни, да разкажат за пустинни и небесни видения; да припомнят за смирението, пример да дадат как да се живее и как да се умира. Те са избраните, които, потопени в мъчителния опит на злото, охраняват ценностите на доброто.
Обитавайки глъбините на миналото, летописците знаят, че историята не е нито прошка, нито забрава, но не бива да е и разчистване на сметки. Защото след омерзението от пролятата кръв, отново плисва по гори и полета своя кръв; след изготвянето на едните списъци, последват други такива, след изпетите псалми от поп Русан - идва светотатствената стрелба с топ в църквата на поп Андрей, неговия двойник: “Ох, ох, елое, елое, лама сабахтани!”
В Голямата История няма нищо случайно. Човек идва на тази земя със собствено, бащино и фамилно име, с възможността да избира или не пътищата и кръстопътищата на житието си. Главният Учител, епитроп и летописец, е направил своя избор: от люлката до гроба да бъде точно такъв - Духа на мястото. С други думи да надмогва просточовешките граници, въпреки всичко, да говори с отвъдните и с Бога. И да превръща особените подробности от битието на Провадийско, както и техния ред във времето, в материя на своя мъдър разказ, зашифровайки го грижовно в междуредията на Дебелата Тетрадка. Там, в четенето, изучаването, съзерцаването на нейните видими и невидими букви, светът става по-обитаем и по-добър.


      “The 9th”, or On the attempt to live with the truths about the 9th September 1944 – reference on the Ancho Kaloyanov’s book by Antoniya Velkova-Gaydardzhieva.
 
 
Назад [ 8 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма