Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Разказ:


Пастири:


Книга 8 Книга 9
Статии
Поезия
За поезията на Венета Мандева
On the poetry of Veneta Mandeva 
 
(На 27 юни тя щеше да навърши 60 години)

Венета МАНДЕВА
МЪЛЧАНИЕ
И Господ от свода, през гъстия дим
гледаше на всичко тих, невъзмутим.
Иван Вазов
Изкачваш се стъпало след стъпало,
но само със заучени слова,
и – нова бръчка в твойто огледало,
и клатиш мълчаливо пак глава.
Когато някой някого удари,
вратът ти сам извива те встрани.
До вчера бяхте с някой друг другари –
с мълчание ти днес го нарани.
Зад твоя лик, все по-монументален,
нечуто огън съска и пращи,
но вече си изглеждаш ненормален,
когато ти се иска да крещиш.
И се изкачваш! Знаеш точно вече –
мълчанието-злато е залог.
Короната е горе и далече,
най-горе си мълчи самият бог.
Но златната корона натежава
и се привежда свитият гръбнак –
докато всеки ден си замълчавал,
на себе си си станал вече враг.
Със сухо гърло, хрипкаво, неясно,
отвикнал от правдивите слова,
човекът срича болката си гласно,
все още със приведена глава.
 
 
Венета МАНДЕВА
ДОСТОЙНО ЕСТ
И през единствения си живот
като през угар ще премина.
Андрей Германов
Но късно стига до душата,
че всеки е с един живот –
когато заореш в браздата,
облят в последната си пот,
и сам безсилно осъзнаеш,
че мравките по теб пълзят,
че смешна – притчата за рая,
напуска първа твойта плът,
че бучки пръст се впиват здраво
в напукания сух език
и грешките не се изправят
със немия ти сетен вик...
Тогава няма да си спомниш
доброто, дето си видял,
а всички мигове огромни,
които сам си разпилял
по празни спирки, празни гари,
за празни дребни ядове.
Секундите не се повтарят,
с пирони пулсът ги кове.
Затуй ти казвам – отминавай
през суета и през вражда.
След тебе семена узряват
в бразда, но никога в межда.
 
 
СМИСЪЛ
Ако забравя свойте равнини –
аз ще изчезна. Аз ще бъда нищо.
Андрей Германов
Зад хълма на старинната Овчага
се стапя в залез зимният ми ден.
Спокойно се смрачава нещо в мен,
но смисълът му още ми убягва.
Дори и слънчев – пак денят е къс
и си отива с вик на улулица,
почти се виждам – утрешна старица,
под зимите превила своя ръст.
И мрак покрива мойте равнини,
снегът се сипе над листа и спомен...
Денят ми беше толкова огромен –
в пръстта на хълма краят му клони.
Посипва с пепел сетните си рани
спокоен залез. Равнините спят
със смисъл – да остане този свят,
от мен когато нищо не остане.
Венета Мандева създаде един поетичен свят, за който най-малкото е да се каже, че не те оставя безразличен – и към изразеното осмисляне на всекидневието, и към начина, по който то се “дописва” в обобщаващите паралели между баналното и възвишеното, между съкровено-личното и обществено-“необходимото”. Един свят, в който променящите се наративи на времето от последните две десетилетия на ХХ век не зачеркват изразените болки и търсения, не променят образа на изразеното, а само още по-релефно го открояват на фона на заблуждаващите изкушения в днешния ни ден, на бляскавите сурогати, които постепенно подменят същността и смисъла в живота ни.
Всеки стих от книгите на В. Мандева (“Градско време” – 1979 г., “И пак сърцето” – 1984 г., “Делнична тетрадка” – 1989 г., и др.) изгражда този образ на поетичния й свят. И както при всеки значителен автор заглавията малко “подлъгват” читателя. Те не се натрапват с рекламния блясък на етикета, но блестят с простотата на рамка, в която са “затворени” неусетени от другите възможности на делничното себевглеждане и себедоказване, където:
С очи в небето впити минавах през калта.
(...)
Светът бе прост и ясен, но стана сложен свят,
и всеки жест – опасен, и смесен – всеки цвят.
(Санкта Симплицитас);
или:
Животът е формула с край и начало,
но краят не идва, щом вътре е цяло.
(Дървото на живота);
както и с нейното знаменито, дръзко и тъжно едновременно, откровение за “съвременните джинсови мадони”, за кръговрата на всекидневието, което може дори да убие с неумолимия си ритъм:
На работа, пак в яслите и вкъщи –
в пералнята, а ноктите ни с лак.
И таткото замислено се мръщи
над ядене, от стола взето пак.
Но може и да извиси “парадоксално” усещането, че все пак (или по-добре – все още!) си човек, за когото несгодите от делника в един момент се осъзнават не като пързалката на глухото затъпяване, а като стълба, по която мисълта ще достига до другата, до ненакърнимата ни същност:
Съвременните джинсови мадони!
С часовника се борим не за власт.
И кротката Мариина икона
се вглежда изненадана във нас.
Ненакърнима е същността на целия поетичен свят на В. Мандева. Каквито са и най-истинските устои на живота. Така премислените ежедневни неволи се трансформират от досадно “нещоправене” в онези нужни глътки въздух – не за оцеляване, а за отстояване на правото да се наречеш човек. И да погледнеш към себе си не само от позицията на злободневното, а и в ракурса на продължаващото вписване на собствената съдба в национално-историческата.
На 27 юни Венета Мандева щеше да навърши 60 години. И ето – вече минаха няколко години от оня ден, когато тя си тръгна от този свят, когато осъзнах, че повече не мога да й казвам “Здравей, Венето!”. Че повече няма да я срещам по улиците на Варна – забързана, разгорещена, вечно преследваща и злобите на деня, и забравата у другите, че не само за единия хляб живее човек...
Иван ОВЧАРОВ
 
 
Назад [ 2 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма