Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Разказ:


Пастири:


Книга 8 Книга 9
Статии
Пастири
Срещи с митрополит Симеон
Meetings with Metropolitan Simeon 
 
Стилиян Чилингиров
Този неделен ден черквата беше като никой друг път пълна. Макар да стана баща ми рано, извадил душата на майка ми да ме приготви по-скоро, ние едва си намерихме място. Все пак, полека-лека можахме да се доберем до стълбите пред олтара. От тука аз вече можех да изглеждам цялата черква. Да виждам и попа, който беше седнал на владишкия трон. До този трон беше татковият, но сега татко нито помисли да се доближи до него. Сам той вече се смяташе недостоен да се изправи наред с високия гостенин. Сега друг човек, хубаво облечен, беше се облакътил на високите му подпори прав и също като мене изглеждаше отгоре насъбраните богомолци. Ако и дете, аз можах да разбера, че той гледаше така повече от желание да видят него, отколкото той да види другите. Зер, не е малка чест да стоиш рамо до рамо с владика и да гледаш до себе си всички първенци на града: дивизионния началник, който живееше до нас, други офицери със златни висулки от рамената, чиновници и още не знам какви. Аз често запитвах баща си за един или друг от тия знатни господа, но той или отговаряше с подбутване на моите подръпвания или пък никак не ми обръщаше внимание. Очите му бяха вперени в попа на трона и сякаш се бояха да не го изпуснат. Аз вече знаех, че този поп е дядо владика, дошъл от Варна, но все не ми се щеше да вярвам, че владиците изглеждат така просто. Аз си представлявах владиката с корона и със златни дрехи, пък този нямаше нищо друго, освен едно черно платно, което се премяташе от калимявката на гърба му.
По едно време владиката стана прав, благослови с ръка, като прекръсти богомолците над главите им и започна да говори. Настъпи една такава тишина, каквато има само в празна черква. “Братя, християни!” – това чух и това запомних, макар гласът да достигваше тих и ясен до мене. Аз можех да отделя една дума от друга, да я преповторя дори и пак да догоня новите, но не исках. Така ми беше по-добре – само да слушам и да гледам как се мени лицето на дяда владика, и как спъстрената му брада се повдига и слага върху гърдите му. Той беше висок и строен, и расото му се спущаше като че ли без гънки до земята и го правеше да прилича на стълб, върху който се е сложил целият храм. И сега към тоя стълб бяха обърнати очите на всички богомолци. Те го поглъщаха с погледите си също тъй, както попиваха с ушите си всяка негова дума. И най-добрите ученици не слушаха учителя си толкова внимателно, колкото слушаха сега владиката техните родители. Колкото го слушаше и баща ми. Чувал бях не еднаж вкъщи, че шуменци не обичат владиката си. Причината – загдето напуснал града ни и се преместил във Варна.
А за причините на тази хладина се разправяха какви ли не небивалици. Трябваше да минат много години, за да се разбере колко наложително от върховни народни и черковни съображения е трябвало да стане това преселване. Тогава обаче това не се знаеше и всичко се приписваше само на владиковия каприз. Прищяло му се, па си вдигнал нещата и, хайде, при морето. Нали сам е роден в Бургас при същото това море? Нали във Варна има гагаузи и гърци, а и сам той е грък? Пак трябваше да минат години, за да се научат поне тия, които се интересуват, че владиката по баща е от рода на Стефан Караджа и че ако има капчица гръцка кръв в жилите му, тя се дължи на майка му, родом от балканския град Елена. Същият градец, който роди плеяда творци на българския дух преди и след Освобождението.
И никой не смути речта на високия духовен пастир. Напротив, тя мина в такова напрегнато мълчание, че когато поповете от олтара подхванаха ектенията си, те прозвучаха като отсечени в празно, едва ли не безвъздушно пространство. Никога няма да забравя това рязко отделяне на песента от словото, всяко от които имаше своя собствена, еднакво привлекателна мелодия. Вкъщи тати не можа да се въздържи и се похвали на мама:
- Сякаш, че четеше Софронието. Така се леяха думите му.
Мама се усмихна.
- Я, я гледай я ти нея! – възнегодува тати. Че защо се усмихваш? Да не мислиш,че те лъжа?
- Право казваш.
- Е, тогава?
- Така е.
- А ти отгде знаеш?
- Чух с ушите си.
Мама чак сега разкри, че след като сме заминали ние, тя взела сестра ми и отишла в черквата. Слушали от женското отделение горе.
Дълго се говори върху речта, докато най-сетне тати пренесе приказката върху митрополит Климент.
- Ама казват, че и Климент говорел хубаво.
- Може – съгласи се мама. Но това съгласие раздразни баща ми.
- Не може, ами така си е. Щом го казват хората.
- Ами че аз какво друго казвам – обиди се мама.
- Знам какво си мислиш ти, но не е тъй. Ако аз бях отишъл вместо Климента да се уча и аз щях да говоря като тях хубаво.
Това беше болната струна в душата на баща ми и мама я подразни, като ни посочи мълком с очи. Искаше да му каже, че нас не би имал тогава.
**
Минаха много години от тоя ден, без да ми се даде възможност да видя поне още един път митрополит Симеона. За втори път го видях в София, дошъл като член на Светия синод. Беше излязъл да се поразходи по алеята на “Цар Освободител” към Борисовата градина, сега Парка на свободата. Аз прибързах няколко пъти да го настигна и да го пресрещна само от желание да се налюбувам на хубавата му и стройна фигура с наистина библейска осанка. Стори ми се, че и сега е такъв, какъвто бе преди петнайсет години. Очите на детето и очите на младия човек не могат да измерват с еднаква мярка възрастите на хората и защото не могат, затова възрастните и в последния си час са такива, каквито са били в мига на тяхното запознаване.
Но още нови петнайсет години и случаят сам ме заведе при дяда Симеона в престолния му град Варна.
Един ден, в началото на пролетта, бях повикан ведно с няколцина наши учени в Главната квартира на българската воюваща армия в Кюстендил. Генерал Луков, началник щаба на армията, пред когото трябваше да се явим, ни обясни целта на повикването ни и задачите, които ни се възлагат – да проучим Добруджа във всяко отношение. На мене се падна задачата да изуча ролята на този североизточен кът в процеса на нашето народно възраждане. Даденият ни срок беше толкова кратък, че ние почти веднага трябваше да се разпилеем още от Кюстендил. На мене подлежеше да се оправя първо с архивите на Русенската и на Варненската митрополии, под чийто диоцез се намираше цяла Добруджа. Мислех, че тази част от изследванията ми ще бъде най-лека, но не излезе така. Въпреки очакванията си, в Русе, по едно недоразумение срещнах непредполагано, бих казал, недопустимо противодействие от страна на митрополита Василий, председателствуващия светия Синод. Той не искаше дори да ме допусне до архивите, камо ли да ги ровя и да правя преписи от тях. И аз щях да замина с празни ръце нататък, ако не бях подпомогнат от протосингела му, сетнешния Търновски митрополит Филип. А цяла рудница се оказа Русенската митрополия, благодарение на предишния й митрополит Григорий Доростоло-Червенский. Едно, защото почти цяла Добруджа, с изключение на Манкалия, е влизала в състава на епархията му и, друго, защото почти всички наши митрополити в миналото са се отнисали до Григория като по-вещ от тях брат во Христе.
Напротив, във Варна срещнах пълно съдействие и от страна на митрополита Симеона, и от страна на протосингела му, сегашния доростоло-червенски митрополит Михаил. Дядо Симеон поиска да ме види и ме покани горе при себе си. Прие ме с неочаквана любезност и внимание. Даде ми и някои напътвания по предстоящата ми работа. Между другото той поиска да внесе една поправка и в една моя предишна статия.
- Вие - каза той – пишете в една своя статия за Харалан Ангелов, печатана в сп. “Българска сбирка”, че той бил събрал някои сведения за училищата във Варненско и че е предал тия сведения на мене. Такова нещо, уверявам Ви, няма. Ако имаше, сведенията щяха да бъдат налице.
Аз се извиних, като му казах, че сам не съм в състояние да гарантирам за точността на казаното. Предал съм само думи на Хар. Ангелова, а той твърде е възможно да не помни.
Когато се свърши визитата ми и слязох доле в архивата, чак тогава настъпи изненадата за мене. Спомних си, че статията не носеше мое име, а беше подписана с почти неизвестния ми псевдоним С. Спартански. Такъв интерес, пък и труд, за откриване на автора на една неточност от един престарял човек и толкова много зает със служебна и с обществена работа е наистина за удивление. След два-три деня аз заминах за Манкалия, съпроводен от благословията и благопожеланията на благородния архипастир (...)
**
На следната година (1937 – б.м. Е.Д.) мен ми било писано да имам последнята си среща с дяда Симеона. Решил да го провъзгласи за почетен член, Съюзът на техническия и периодичен печат ме замоли да подготвя адрес за целта. Като автор на адреса аз трябваше да присъствувам при поднисването му във Варна. Тържеството стана на 23 май сутринта в една от стаите на митрополията. Щом дойде до мене, дядо Симеон се зарадва, прегърна ме и ме целуна.
- Живи бехме да се видим, драгий ми приятелю.
- И не за последен път, струва ми се.
- Оня знае -отвърна дядо Симеон и посочи с пръст към тавана.
Председателят на съюза прочете изработения художествено адрес и го поднесе на високия му адресант. Той гласеше:
“Ваше Високопреосвещенство, “трезвен, благоговеен, учителен, кротък, имущ таинство вери в чистей совести, питаем словеси вери и добрим учением, Вие сте всякога гонили с усърдие правдата, благочестието, вярата, търпението” – с тези думи Ви очертава Св. Синод на Българската църква на 11 януарий 1871 година. Тогава Вие току що сте били въведени в протосингелски чин и сте правили първите стъпки в избраното от Вас духовно поприще, решени да се посветите с цялата си душа и с всичките си физически сили за успеха на Българската църква, която, ведно с нашите духовни архипастири и със светските представители на българския народ, тогава направихте чисто народна. И с това не само освободихте българския дух от чужда опека, но и очертахте народните ни граници в земите на Балканския полуостров. С думите на нашия всеучител Христа пред гроба на Лазара, казахте и вие на народа ни: “Стани!” и той стана, за да заживее в името на Божията правда и с чувството, че е достоен да бъде наравно с всички достойни народи по света.
Близо седемдесет години до днес и ние, синовете и внуците на Вашите доосвободителни сподвижници, не можем да се явим пред Вас с друго очертание на голямото Ви дело, освен с очертанието на ония, които са Ви възвали в духовен сан, проникнати от съзнанието, че във Ваше лице дават на българския народ един смел застъпник на православната вяра, закрилник на народните идеали и висш представител на народната ни Църква. Идем да се явим с това очертание и синовно да се преклоним пред пълната Ви с Божествена мъдрост и с християнска любов дейност.
Да си роден човек и почти седемдесет години да стоиш твърд и непоколебим, при всички превратности на живота, над човешката дребнавост, е свет подвиг, който като Божа всемилост е отреден само за малцина Негови избраници. И българинът не може да не бъде благодарен на светото провидение, че ни е сподобило с подобен избраник във Ваше лице – наш баща и брат, воин и вожд за човешка и народна правда по земята.
Но ние, представителите на техническия и периодичен печат в България, Ви смятаме и за наш първоучител в областта на печатно изразеното слово. Вашите печатни работи – една дълга низа от оригинали и преводи – които дадохте в продължение на цялата си обществена дейност, които продължавате да давате и днес, винаги са будили у нас удивление и почит. Пълни с ясна и трезва боговдъхновена мисъл, те на вечни времена ще говорят не само за силата на Вашия творчески дух, но и за силата на българския творчески гений изобщо.
Ето защо, излезли от това съзнание, ние, сдружените представители на техническия и периодичен печат в България, решихме единодушно с върховно задоволство да провъзгласим Ваше Високопреосвещенство за почетен член на Съюза ни, като се ласкаем от надеждата, че няма да отречете щастието да Ви имаме мислено между нас и винаги да чувствуваме Вашето ценно напътствие в делото на нашето трудно поприще.
Прекланяме се още еднаж пред Вашего голямо дело и вседушно молитствуваме Всевишният да Ви запази още за много години между нас все тъй крепък душевно и телесно, какъвто сте били досега, та и занапред да гоните “с усърдие правдата, благочестието, вярата, търпението” за успеха на народната ни църква и за благоденствието на целокупния български народ.
Целуваме Ви светата десница. Ваши духовни чада: (следват подписи)”
Дядо Симеон изслуша на крака адреса. Аз го наблюдавах отстрани и неволно го сравнявах с ония скални изваяния, чрез които американците обичат да увековечават заслужилите си мъже. Неговата бяла брада си беше легнала на гърдите му и сякаш си почиваше върху тях. Смирен и доста блед беше цвета на лицето му. И той ви говореше за умора. Но очите – те бяха живи и остро устремени в четеца. Те като че ли искаха да разберат думите, преди още да бъдат произнесени. Затова пък, когато реши да отговори, той изправи стройната си снага и не проницателен, а смирен поглед отправи сега към нас, неговите слушатели. Очите му бяха влажни и сълзи на умиление бавно се плъзгаха по увяхналите му бузи. Дядо Симеон не повдигна ръка към тях да ги избърши, защото, видимо, се боеше да не издаде слабостта си. Така поне, които са по-отдалеч, няма да ги забележат. Гласът му, спокоен и слаб, се понесе над нас. Той импровизираше топлата благодарност на едно сърце, което през дългия си живот беше преживяло много мигове на възторзи и огорчения, на почит и на незачитания, на преклонения и на презрения, на възхвали и на хули. Което беше разпъвано непрестанно от малки и големи до крайните точки на полюсите, за да остане през целия си живот към всички еднакво човешко и всеопрощаваще, освен към тия, които той смело беше нарекъл пред лицето на целия български народ човешки изроди.
Ние затаихме дъх и заслушахме тихата изповед на една дълголетна старост. Думите се леяха плавно и свързано. Гърдите се повдигаха тежко след всяка една от тях, но не ги лишиха от живот. Само на едно място дядо Симеон се запря за дълго. Аз помислих отпърво, че е загубил нишката на мисълта си, а веднага след туй почнах да се плаша. Да не би пък вълненията да претоварят сърцето и да помътнят разума? Дядо Симеон пое няколко пъти издълбоко дъх, изгледа ни подред, като че ли искаше да ни каже, че няма защо да се плашим и продължи:
“През цялото си служене съм се старал да изпълнявам своята длъжност и повеленията на Господа нашего Иисуса Христа, светите му апостоли и светите отци. Но дали през целия си живот останах безгрешен, това не мога да кажа. Молитвата казва: “Няма жив човек, който да не греши.” Аз съм се трудил всякога да изпълнявам своя дълг, и дано Господ Бог, когато се изправя пред Неговия съд, бъде милостив към мене.
Колкото се отнася до моите услуги по печата, тази седма велика сила, двигател на живота и негов реформатор, аз съм бил едно време негов работник и посланик, но моля да не превъзнасяте моите заслуги. Вие ми правите тази висока чест, защото се въодушевявате от голяма снизходителност към мене, и аз Ви благодаря и съм Ви признателен.
Вие писателите сте също служители на тая велика сила, на която сте несравнено по-добри деятели и поданици Аз Ви пожелавам да бъдете здрави, да работите за доброто на българския народ, именно в сегашните времена, когато България изисква от всеки свой син да й служи добросъвестно и предано. Във Вашето лице, г-н Стоянов, давам целувка на всички, които присъствувате тук, и на всички членове на Съюза на техническия периодичен печат. Аз всякога ще помня днешния ден, както и думите, които ми казахте, и в малкото дни, които ми остават да живея, ще се трудя да направя още нещо, доколкото силите ми позволяват, и да служа все така честно на своя народ.”
Свежестта на думите и мъдростта на мислите ни потресоха. Ние не ръкоплескахме, а продължавахме дълго да се гледаме и мълком да се питаме: не се ли намираме пред някое чудо на природата. Но не, пред нас стоеше човек, който беше попривел снага под тежестта на годините, но чийто ум беше надделял над тяхната сила, за да тържествуват не те, а той. Умът на големия човек.
После се завързаха непринудени разговори. Всеки каза по нещо, но най-много говори чествуваният старец. Той ни разправи много нещо из своя живот ту сериозно, ту с безискуствен хумор, свеж и добре съвладян. Утрото свършихме с фотография в двора на митрополията.
На 13 часа имаше банкет в ресторант “Кристал”. Ако и да беше се оплакал на неколцина от слабо стомашно разстройство, дядо Симеон не ни отказа да прекара още час-два в нашата среда. Защо направи тая жертва, разбрахме от думите му, казани на обяда в отговор на приветствието от председателя на Съюза Никола Стоянов:
“Радвам се, че се намирам между първите работници за културното и духовно преуспяване на българския народ. Това е първият случай в моя живот. Чувствувам не само радост, но и гордост, гдето се удостоявам да бъда между вас. Зная, че всички усърдно и самоотвержено работите за повдигането на българския народ. Българският народ заслужава да се трудите за него. И аз, като пия за ваше здраве, моля Господа-Бога да ви благослови, да ви подкрепи и насърчи във вашите хубави дела в полза на майка България. Пия за ваше здраве.”
Значи, това е първият случай в живота му, когато български граждани от съвсем друга среда идат да му засвидетелствуват почитта си към него и към неговото голямо дело.
След обед на шест часа беше назначена сказката на нашия другар д-р Георги Ефремов на тема: “Как да стигнем сто години със запазени телесни и умствени сили”. Няма защо да се казва, че сказката събуди жив обществен интерес, още повече като се вземе предвид, че ще бъде държана именно по повод чествуването на един столетник. Салонът беше препълнен от слушатели. Сказчикът тържествуваше за успеха си. Но нито той, нито ние предполагахме и допущахме изненадата, която ни дебнела. Преди да се качи сказчикът на катедрата, пристигна и дядо Симеон, дошъл да чуе сам с ушите си как според съветите на един лекар може да се достигне до тая почтена възраст при всички особености, отредени само за младостта – свежи духовни и физически сили.
Слушателите се изгледаха със забавна веселост в очите. И с напрегнато внимание заследиха думите на сказчика. И те, и ние искахме да знаем, ще си съответствуват ли теорията и практиката. С напрегнато внимание заследи и дядо Симеон. Ако и да продължи сказката повече от час, той с нищо не даде признак на умора или на досада. А сказчикът като всеки фанатик въздържател се впусна в такива подробности, че някои от нас предпочитаха от време на време да го слушат със затворени очи. И разбрахме, че да достигнем до темата на сказката му, не трябва да пием никога нито вино, нито каквото и да било друго спиртно питие, нито чай, нито кафе, нито дори боза, защото и в нея имало известен процент от спирт: да не ядем месо, да не прекаляваме в яденето, да спим редовно по толкова и толкова часа в денонощието, да не се тревожим, и пр., и пр. Най-накрая, да правим редовно разходки.
Когато сказчикът свърши словото си, ние, околните му, както му е ред, станахме да го поздравим с хубавата сказка. Приближи се и дядо Симеон. Той се поусмихна и подаде ръка.
– Много добре, много добре. Поздравявам ви и ви давам тържествено дума, че от днес нататък ще изпълвам поне един от вашите съвети: ще правя редовно през деня разходки. Така деликатно отхвърли останалите му съвети тоя столетник, който преди няколко часа, ако и разстроен стомах, яде ведно с нас от нашето ядене и пи наздравица за нашето дълголетие. Ние, без да щем, прихнахме да се смеем. Смя се от сърце и самият сказчик. Може би той сега за първи път разбра колко много сектанщина, колко безкритичен фанатизъм има в неговите проповеди.
На другия ден беше празникът на равноапостолите св. св. Кирил и Методи. Тържеството продължи дълго. Особено много време ни взе шествието на учениците. Ние, заели място на почетната трибуна, трябваше да го изчакаме до край. Денят беше слънчев и необикновено топъл. Горещината беше не майска, а юлска. Пот течеше по лицата на учениците, а ние само гледахме как да се поизвъртим или поснишим, та главите ни да паднат малко на сянка. За неколцина от нас донесоха столове и аз не еднаж между интервала на шествието при две училища или при два по-отдалечени един от други класове поприсядвах да си почина. Дядо Симеон с черната панокалимявка на глава, която задържаше всичките лъчи на слънцето, продължаваше да стърчи над нас на трибуната, без да прегъне колене. За него като че ли нямаше ни умора, ни слънчев пек, той като че ли беше не в черно, а в бяло леко облекло, отбиваше слънчевите лъчи далеч от себе си. Гледахме го, чудехме се и се срамехме за себе си. Нас ли или думите на д-р Ефремова опровергаваше той?
Но вечерта ни беше най-голямата изненада. Въпреки очакванията ни на гарата дойде да ни изпрати сам дядо Симеон. Стоя до тръгването на влака, като гледаше да размени по някоя и друга дума с всички нас.
- Ваше Високопреосвещенство, това не трябваше от ваша страна. Вие сте тъй уморен, – каза му някой.
- Кой, аз? Това не е вярно.
- За вас – да, но за годините ви, – опитах се да се пошегувам аз.
- И за годините, и за годините, – отвърна ми със същия шеговит тон дядо Владика.
Подир няколко дни получихме следното писмо от него:
“Става една седмица, откакто бяхте дошли във Варна, вие и вашите другари, за да ме посетите и поздравите от името на вашия съюз за моята дейност по печата, на който вие от години сте посветили силите си и работите за доброто на България. Паметни са за мене посещенията ви, и времето на вашето пребиваване тук и всичко станало. Паметни са, защото, ако е истина, че от млади години имах усърдие да бъда полезен със слабото си и неопитно перо, не по-малко е истина и това, че моята работа беше твърде незначителна, и никога не съм мислил, че тя в преклонните ми години ще стане предмет на такава чест, каквато й се отдаде от страна на ветерани на мисълта и перото в България, и то по начин толкова трогателен за мене и вежлив. Всичко станало в тия паметни за мене дни е рожба на случайната снизходителност и внимание към един престарял служител на светата Българска църква от ваша страна и от вашите другари и членове на съюза ви. За това, макар да съм изказал устно признателността и благодарността си, за всичко аз чувствувам нуждата да направя това, макар и късно, и писмено да ви благопожелая здраве, за да служите на българския народ с полза, както до сега.
Поднасям Ви почитанията си и оставам ваш молитствовател во Христе
† Варненский и Преславский Симеон”
Това собственоръчно писмо (...) е писано на 31 май 1937 година.
Същата 1937 година този преблажен старец, запазил напълно духовна и физическа бодрост, по силата на неговото чувство за дълг и на нашата неразумност предаде Богу дух на 23 октомври. Повикан да освети моста между морето и Девненското езеро, и то в един силно мразовит ден, той се простудява и след няколко дни ни напуща, за да премине във вечните Божи селения. И не можа да достигне столетието, което беше може би и негово желание, както беше и желание на целия български народ. Като че ли това фатално освещаване не можеше да мине без него. Или пък управителните фактори са поискали да вградят в основите на моста според народното поверие човешка жертва и тази жертва трябваше непременно да бъде най-старият и най-заслужилият наш кириарх, възглавявал Варненската и Преславска митрополитска катедра в продължение на непрекъснати шейсет и пет години. Другаде биха постъпили инак: или биха отложили освещаването за по-благоприятно време, или биха отклонили по деликатен начин неговото желание да вземе непременно участие в тържеството. Другаде, но не у нас…
7.1.1947 г.
 
 
Назад [ 6 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма