Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Разказ:


Пастири:


Книга 8 Книга 9
Статии
Разказ
Град за бодлива тел
Town behind a barbed wire 
 

Светлана Василенко. Родена през 1956 г. в гр. Капустин Яр, Астраханска област. Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1983) и Висшите курсове за режисьори и сценаристи (1989). Автор на книгите „Звучно име” (1991), „Шамара” (1991), „Разкази” (1997), „След войната” (в съавторство с А. Яхнис) (1998), „Русалката от Патриаршеските езера” (2000), „Глупачката” (2000), „Глупашки разкази” (2005). Превеждана на английски, немски, италиански, френски, исландски, холандски, финландски и други. Член на Руския ПЕН клуб, на Съюза на руските кинематографисти (в гилдията на кинодраматурзите), на Съюза на журналистите на Русия и на Съюза на руските писатели, в чието ръководство е от 1996 г..

Светлана Василенко
С военна газка със снимачна група отиваме в родния ми град да снимаме документален филм за моето детство. Вдясно от нас се простира сива като военен шинел незамръзнала степ, устремена към хоризонта, а вляво – крайбрежната низина на река Ахтуба. Ахтуба е ръкав на пълноводната и величествена царица на руските реки Волга. Тя като че ли е роднина на Волга, нейна сестра или дъщеря, но характерът й е съвсем различен. Тя е стремителна, своенравна, бурна, като че ли е планинска, а не степна река. Струва ти се, че именно поради своя лош характер тя е избягала от царския дворец, за да живее своя див и необуздан живот, но в съседство с майката Волга и като нея вливайки се в Каспийско море.
– Ахтуба... – произнася името на реката режисьорът, като че ли го опитва на вкус и ме пита: – Откъде е това странно име на речицата? Някак си съвсем не е руско.
– Не е руско – потвърждавам и започвам да разказвам.
Някога, завоювайки цяла Азия, дивите монголски орди начело с Батий хан, внук на Чингис хан, са се установили точно тук, на брега на река Ахтуба. Сърцето на Батий хан било поразено от тази дива, коварна река, която по характер и нрав много приличала на необуздания характер и нрав на неговия народ. Очарован завинаги от нейната красота и от красотата на това място той основал тук, в крайбрежната ивица на река Ахтуба, Западния улус на монголската държава, нарекъл я Златна орда и построил столицата й – Сарай. Точно от тук, от Златната орда монголите са извършвали кървавите си набези към Русия, изгаряйки и посичайки по пътя си руските градове и села. От тук са покорявали Русия, изключвайки я като държава от историческия контекст за няколко века. Точно тук, в Златната орда са се стичали данъците от руските княжества, тук, в Сарай са пристигали при хана руските князе, за да измолват правото си на князуване.
Разбира се, аз малко послъгвам ,като разказвам. Хан Батий е построил столицата на Златната орда доста по на юг от това място, в долното течение на Волга, а вече след това от друг хан след много години е била преместена тук. Но за по-голяма убедителност на разказа не е грях малко да послъжеш.
– Веднъж руски княз се влюбил в ханската дъщеря Туба. Тя съответно в него. След това князът заминал, като обещал да се върне след година и да се оженят – разказвам аз местната легенда на снимачната група. – Баща й, като разбрал, се разгневил и решил колкото може по-бързо да я ожени за стар и грозен...
– Дъртак – фучи операторката Ира. (Тя впрочем е една от най-добрите оператори в Русия).
– ...кримски хан – казвам аз.
– А тя самата какво? Туба де – пита заинтригуван шофьорът на газката, младо румено войниче. – Оженила ли се е за него?
– Спри ей до оня камък – моля го аз. Колата спира край сив бетонен тромав монумент, правен като че ли от чирак. Слизаме. Върху бетона има следи от букви. Навярно медните букви от монумента са ги свили местните гладници и срещу бутилка водка са ги предали във вторични суровини като цветен метал. Режисьорът се опитва да прочете надписа. Не успява. Поглежда ме:
– Какво е написано?
– Че тук е била столицата на Златната орда – Сарай.
– Точно тук?! – режисьорът слисано обхожда местността с поглед.
Около монумента вместо огромния цветущ град, прострял се на километри, с каменни здания, дворци, фонтани, многолюдни пазари, тълпи от хора от разни страни, коне, овце и камили – а именно така са описвали пътешествениците столицата на Златната орда – се стеле само гола степ и стърчи мизерен паметник на някогашното могъщество на жестоката Орда, покорила половината свят, паметник, който, както разбрах изведнъж, поглеждайки го, прилича на скитска каменна статуя, само че без глава.
Вървим към колата и аз разказвам на режисьора, че някога, в детството, идвахме тук с приятелчета и копаехме в степната земя. Прекопавахме с лопати склоновете на овразите. Търсехме златния кон.
– Какъв е пък този кон? – с раздразнение ме пита режисьорът.
Между нас се задава творчески конфликт, причините за който не са ясни и на нас самите. Но засега задаващата се пукнатина в отношенията ми с него старателно отглеждаме, та във всеки момент, във всеки етап на снимките да е възможен взрив, да можеш да не се съгласиш, да се откъртиш като недоволен къс скала – и тогава тази пукнатина да свърши добра работа.
– Казах вече, златен – недоволно му обяснявам. – Когато хан Батай умирал, заповядал да разтопят всичкото злато, което имал и от него да отлеят статуя на любимия му кон. Този златен кон той закопал в степта, но къде точно никой не знае. Оттогава всички го търсят. А той, златният кон, един път в годината, в най-лунната нощ, излиза изпод земята и препуска из степта. Много хора са чували звънтежа на златните му копита. Има такава легенда.
– Легенда за легендите – съкрушено, но едновременно и язвително говори режисьорът. – Нищо не е останало. Само легенди.
– За нас, които живеем тук, това не са легенди – казвам тихо.
– А какво е?
– Как по-добре да се изразя... За нас това е реалност. Ние тук с това сме се родили.
– Само че сега вече никой не копае степта в търсене на златния кон – казва режисьорът. – Никой вече не вярва в приказки.
– Ти самият каза, че от живота остават само легендите – не се съгласявам аз.
– Ние няма да снимаме твоите легенди – раздразнено говори режисьорът. – Ние ще снимаме филм за живота! Документален филм. Запомни го!
Недоволни един от друг се качваме в колата. Руменото войниче, палейки мотора, въпросително криви детския си любопитен поглед към мен.
– А после какво е станало? С Туба, ханската дъщеря? – нетърпеливо пита той. – Вие не разказахте до края...
– Избягала тя от своя жених, кримския хан, на самата сватба. Побягнала към реката и се удавила – казвам аз.
– Ах! – извика войничето от изненада.
– Точно така извикал и ханът, баща й, притичвайки към реката, когато разбрал от слугите какво се е случило. “Ах, Туба! Ах, Туба, какво направи!” Оттогава и реката се нарича Ахтуба... – казвам аз.
– А след това? – ни мирясва войничето.
– А след това тя станала русалка...
– Господи! Ще полудея от вас – казва режисьорът с глас на страдалец, като че ли има зъбобол. – Тръгваме!
Колата потегля. От Сарая до родния ми град са около петдесет километра. Този военен град дълги години беше ограден с бодлива тел. Да се влезе в него или да се излезе можеше само със специални пропуски през КПП – контролно-пропускателни пунктове. Не можеше да се говори и да се пише за този град. Него дълги години го нямаше на картата. Карти на този град и досега няма. Името на града също беше военна тайна. Не можеше, купувайки си билет на касата, да кажеш: “Дайте ми, ако обичате, билет до град Н.” Врагът може да чуе (плакати с изображението на този подслушващ те враг висяха навсякъде из града). Трябваше да се каже: “Трябва ми билет до осемдесет и пета междинна гара.” Градът имаше много имена. По едно и също време той имаше няколко имена, явно за маскировка, за да се обърка и измами врага и шпионина – наричаха го Знаменски, Десета площадка или просто Десетка, споменатата по-горе 85-а междинна гара, Градчето и даже Москва-400... (И сега, изброявайки тези названия, суеверно, по детски се питам не издавам ли военна тайна?) А самите жители наричаха своя град както близкото старинно астраханско село – Капустин Яр. Или съкратено Кап-Яр.
Там, в средата на петдесетте години ми е било писано да се родя.
Някога, много отдавна тук е било Каспийско море. Отстъпило морето и се образувала падина двеста метра под морското равнище и там, върху дъното на отишлото си море ние живеехме като в буркан, захлупен от купола на синьо, без нито едно облаче небе. През нощта от небето висяха като от коледна елха огромни ярки звезди. Всъщност точно поради това, че небето по тези места беше чисто и безоблачно почти през цялата година бяха решили тук да построят полигона.
Мястото, където съм се родила, беше ракетно-ядрен полигон, където изпитваха ракети и най-новите видове ядрено оръжие. А Капустин Яр беше градът, където живееха военните, работещи на полигона, техните семейства – жени, деца. Полигонът е бил създаден през 1946 година, веднага след войната, когато от Германия са изнесли ракетите ФАУ-1 и ФАУ-2, разработвани усърдно от учените на Райха и от които, за щастие на човечеството, Хитлер така и не успял да се възползва. На базата на тези ракети съветските учени разработили свои образци. Междупрочем от детайлите на същите немски ракети от другата страна на земното кълбо в същото време бяха създадени и първите американски ракети. Като посадени в земята драконови зъби Хитлеровите ракети поникнаха в различни части на света. Започна дълго, проточило се десетилетия ядрено противопоставяне на двете свръхдържави – СССР и Америка, започна „студената война”.
Ето в такъв град ни предстоеше да снимаме документален филм.
През КПП-о, след проверката на документите, временните пропуски, разрешенията и другите съпроводителни книжа от Министерството на отбраната и Генералния щаб, нас все пак не ни пуснаха да минем. Не помагаха телефонните обаждания, нито грозните предупреждения към часовите, които не ни пускаха, че ние сме важни гости, че нас тук ни чакат и че ако не ни пуснат веднага, тях ще ги накажат. Часовите с непроницаеми лица стояха непоколебимо и биха стояли така дори пред смъртта. А това беше странно. Секретният режим по време на перестройката видимо отслабна. В града отдавна живееха външни хора, които нямаха никакво отношение към полигона. Но едно е да живееш в града, а съвсем друго е да снимаш града на кинолента. Явно беше, че в нашия случай Градът се презастраховаше. Явно беше, че едновременно са сработили всичките елементи на защитната му система. Ние бяхме непознати обекти, чужденци, може би враждебно настроени към него, към Града, хора, които не се знае какво са замислили. И той настръхна като таралеж. Той не искаше да попада в нечии ръце. Той не искаше да се открие, не искаше да ни пусне в себе си. Режисьорът беше отчаян.
И тогава реших. Обърнах се и пред очите на часовоите, които бдително продължаваха да ни наблюдават, тръгнах встрани, там, където растяха храсти френско грозде – може би просто така, а може би защото търся място където може да се отиде по малка нужда. Часовоите – а те бяха млади войничета – целомъдрено отвърнаха очи. С лека походка излязох от наблюдаваната зона и тръгнах по едва забележима, но позната ми пътека, която не след дълго ме изведе до дупка колкото човешки ръст, пробита в бетонната стена, с която сега беше ограден нашият град вместо с бодлива тел. През дупката можеше да се влезе в града без пропуск. Всички така и казваха: “Да минем през дупката!” Лесно прекрачих през нея. Толкова пъти съм го правила. По-рано тук живеех. Дупката си я имаше винаги, даже когато тук имаше бодлива тел. И всички местни жители знаеха за нея. А пък аз си бях тукашна... Озовавам се на улица “Съветска армия”, където сред едноетажните еднакви фински къщи се намира и мамината къщичка, заобиколена от градина. Мама ме чака, звънях й от Москва, че ще пристигна. Но аз, без да влизам вкъщи, отивам направо в щаба на гарнизона. Трябва да отърва кинаджиите.
В щаба ме запознават с генерала.
– Мисля, че снимате филм достоен за славата на нашия знаменит град и нашата забележителна землячка – казва той на режисьора с мек, но внушителен глас.
После ни водят при полковника, който изведнъж откривам, че е селското момче Юра Данилов – в детството с него се пързаляхме по заледените хълмове наоколо. Обясняваме му, че трябва да изберем деца за снимки. Трябва да намерим момче и две момиченца. Едната би трябвало да прилича на мен като малка. Тя ще играе мен, когато съм била малка. Другите деца са мои приятелчета. Филмът е документално-постановъчен. Времето – 1962 година, темата – Караибската криза. Ще снимаме в града и на село. Обясняват ни какви обекти можем да снимаме, а какво е нежелателно, може само с писмено разрешение. Специално внимание се обръща на секретните и на обектите със специален режим, например щаба, в който се намираме и който категорично е забранено да се снима.
– А изстрелване на ракети може ли да се снима? – пита режисьорът.
– Имате ли разрешение за достъп? – интересува се полковникът.
– Не.
– Значи не може.
С негодувание гледам режисьора. Това, че няма да снимаме ракета “на живо”, си е негов гаф. Не пожела да вземе разрешение от Министерството на отбраната, за да не му забранят излизане зад граница за няколко години. На този кретен в чужбина му се приискало, в Кан, на фестивала!
– Но ние имаме киноархив. Там има заснети изстрелвания – утешава ни полковникът.
За снимачните дни безплатно ни дават военен автобус за снимачната група и за техниката и ни запознават с майора, който трябва да ни съпровожда през целия снимачен период, помага ни за организирането на снимките и в същото време не ни изпуска от бдителния си поглед. Майорът има красиво, като антична маска, сиво непроницаемо лице.
На сбогуване казахме, че сами ще намерим децата.
– Е, как живееш? – пита ме свойски полковник Юра след официалната част.
– Нормално. Филми снимам. Романи пиша...
– Четох – казва Юра. – Правдиво пишеш.
– А ти? – питам го.
– И аз нормално – казва Юра. – До полковник дослужих. След половин година в пенсия излизам...
Изведнъж ми смигва с дълго свойско смигване и заговорнически се усмихва. Точно такъв, с това смигване съм го запомнила от детството, когато летяхме с него по ледените възвишения и той, хванал ме с ръце, ме целуваше право в устата. И как бях написала в един от своите разкази: “Слюнката му беше чиста и прясна като моята собствена.” Долитайки до края, ние ставахме и без да се гледаме, клатейки се като пияни, отново тръгвахме към върха, за да се повтори всичко отначало.
Само ние двамата знаем за това.
– Льоша, гледай, това е буквата М, а това е буквата А. Пиши МА-МА... – днеска сестрата на Льоша Инна го учи да пише. Льоша изглежда като тринайсетгодишно момче, макар че вече е на петнайсет. Той е ниско остриган, облечен е в мръсна риза, която му е голяма, бърка си в носа и гризе писалката. Той не разбира какво иска от него Инна. На него му е скучно. Небесносините му очи върху нежното му одухотворено лице, покриващо се с лек пух, търсят с какво да се отвлекат. И намират. Той пъха писалката в клетката с мишката, която е на масата и силно се кикоти.
– На теб говорят, пиши! – крещи му красивото, спретнато съседско момиче Катя. – Глупак!
– Ти си гупа! – обидено казва Льоша, без да изговаря “л” и още сума други звуци той не може да изговаря. Въобще той говори лошо. На петнайсет години той не може да чете и пише. Той е сирак, майка му е умряла преди няколко години. Живее той с пияния си баща в мизерна стая. Той е умствено изостанало дете. Сред народа на такива с известна симпатия им казват юродиви.
Льоша, Катя и Инна са избраните от нас деца за снимките на филма.. Те живеят на същата улица, на която живее и майка ми. Инна с нещо неуловимо прилича на мен като дете, затова е и избрана за главната роля.
– Отлична сцена – казвам на режисьора. – Направо снимай.
Режисьорът вдига питащ поглед към мен, след това към майора, който ни съпровожда навсякъде. Той седи до прозореца със сиво, безразлично лице и гледа към улицата. Като че ли съвсем не му е до нас.
– Ела да излезем - казва ми режисьорът. – Ти разбираш ли, че филмът ни е захлупен с бакърен леген? – пита ме той, когато оставаме сами.
– Защо?
– Този майор ще се досети за всичко веднага щом пуснем камерата и започнем да снимаме.
– Сигурен ли си?
Режисьорът тъжно клати глава. Мълчаливо се гледаме един друг. Работата е там, че ние никога не сме се канили да снимаме филм за детството на известна писателка, прославила града със своите книги – абе с една дума за мен. Този сюжет го измислихме, за да ни разрешат да снимаме в закрития военен град.
Още от самото начало ние мечтаехме да снимаме филм за това момче, което си бърка в носа, гризе писалката, което не знае нито една буква, говори лошо, който е неадекватен, умствено изостанал, дефектен, даун, глупак, идиот – за него, за този глупчо с небесносини очи, с когото Бог разговаря, съвременния юродивец, праведника, на който се крепи този строг военен град, а значи и светът. Но нима Градът ще ни позволи да снимаме такъв филм за него? Филм за Града, видян през очите на глупак? С режисьора сме като двама заговорници проникнали с хитрост в чужд град, като врагове, замислили да излъжат и опозорят честните и порядъчни жители на този град.
– Намерих изход – казвам. – Ще снимаме два филма. И за мен, и за него. Камерата започва от мен, после се прехвърля на момчето. За да приспим бдителността на майора.
– Това е трудно – казва режисьорът.
– Нищо, ще се справим. Най-важното е да стигне лентата – казвам аз.
– В такъв случай ще ти се наложи да напишеш много твърд сценарий...
Режисьорът гледа към мен с надежда. Кимам и му се усмихвам с очарователна, но не съвсем искрена усмивка. Защото се чувствам не просто предател, а двоен предател. Не стига, че лъжа своя роден град ами лъжа и него, режисьора. Защото знам, че ще снимаме и трети филм, невидим като град Китеж, за който режисьорът даже не се досеща.
Градът би искал за него да се снима хубав документален филм, където да се покажат неговите постижения, а също и неговите недостатъци, но с мярка – т.е. нормален, правдив филм.
На режисьора пък му е нужна художествената правда за човека.
На мен пък ми е нужна легендата за нашето време. Защото от времето остават само легендите.
Аз знам една военна тайна, която режисьорът не знае.
За него това е чисто и просто едно обикновено военно градче с централна улица, обсадена от прашни пирамидални тополи и бели акации, с площад, на който се намира задължително паметник на Ленин, с щаб, с Дом на офицера, с магазин, ресторант, баня и пазар – градче като много други.
За мен този град, престорил се на обикновено сънено градче, беше и си остава Градът на Апокалипсиса. Именно тук през 1952 година, по време на Караибската, във времето на ядреното противопоставяне между СССР и Америка, когато мирът висеше на косъм, аз, шестгодишно дете видях как започва Краят на Света.
В онази вечер, 23 октомври 1962 година, когато из целия град виеха сирени, ние, целодневната група в детската градина, седяхме на масичките и вечеряхме. Със сирените ние отдавна бяхме свикнали – през този месец те бяха вили няколко пъти през нощите, когато се провеждаха учебни тревоги. Но днес те виеха някак си особено. Като че ли последният ангел беше надул тръба от небето над нашия Град – ниско, безнадеждно, непрекъснато. У-у-у! – така виеше тя.
– Война! – закрещя със страшен глас лелката, която ни хранеше. - Войната започна.
Тя е помнела, че точно така е започнала и Великата отечествена война, с такава въздушна тревога преди бомбардировките, с воя на сирените. Тя не е знаела, че Америка е обявила ултиматум на Съветския съюз, че ако не махне своите ракети от кубинския остров тя ще нанесе ракетно-ядрен удар по СССР. В онази нощ ултиматумът е изтичал и е трябвало да започне ядрена война. Най-напред американските ракети, разбира се, трябвало да унищожат ракетно-ядрения потенциал на нашата страна, а това значи и нашия полигон и нашия Град, нашите бащи, обслужващи ракетите и заедно с това, както се казва, до крак – нашите майки и нас децата – т.е. всички, които живеят в Града. Настана суматоха. Бързо ни обличаха в есенни палтенца, извеждаха ни на улицата и ни строяваха по двама. Аз бях двойка с моята приятелка Наташа Берьозкина, от съседната улица, разумно високо момиче, с която дружах или по-точно, която трепетно и ревниво обичах. Ние стояхме с еднакви зелени палтенца, защото с нея бяхме като сестри, но аз бях малка, мургава, а тя – висока, русичка. Пременяха ни в еднакви рокли, подаряваха ни еднакви кукли, завързваха на главите ни еднакви панделки. И това, че по това време се оказахме заедно ме успокояваше. Когато бяхме заедно с нас не можеше да се случи нищо лошо. Ние весело изтичахме на улица “Победа”, към 232-ро училище, така както и по-рано по време на учебна тревога. За нас това беше развлечение. Мама ми е разказвала, че също, като деца, те весело посрещнали съобщението за войната през 1941 година, тичайки из селото с радостни викове... Вече се беше стъмнило, но фенерите не бяха запалени. Срещу нас също тичаха хора, предимно войници и офицери. Те се качваха в камиони и автобуси и заминаваха. На площада, в тъмнината около паметника на Ленин насам-натам тичаха цивилните – така презрително наричаха в нашия град мъжете, които не принадлежаха към военното съсловие – жени с деца-кърмачета, възрастни хора. Човек с мегафон призоваваше с ужасен глас да не се поддават на паника и спокойно да изчакат автобусите, които ще откарат хората на безопасно място. Макар че кое място на Земята можеше да бъде безопасно през тази нощ?
Ние тичахме по тъмните улици, хванати по двама за ръце. Най-напред тичахме покрай Дома на офицера, където ходехме на новогодишна елха и на погребения на катастрофирали летци, ходехме на кино или на концерт. След това по улица “Съветска армия”, покрай голямата къща с небесносинята ограда, където живееше генерал Василий Иванович Вознюк, мъничък, плешив и много добър, той е построил нашия Град. Колко пъти, висейки на оградата, късахме от черешите. После покрай къщата за гости на “промишлениците”, пристигащи от Москва и други градове с отбранителни заводи, за да правят ракетите умни. Тук ни е возил с кола “чичо Серьожа”, чиято фамилия научихме после – Корольов, главният конструктор на ракетите. Тичахме покрай финската къщичка с номер десет, където живееше Наташа, покрай същата къщичка с номер осем, където живеех аз с мама. Баща ми живееше отделно от нас, в каменна къща на улица “Черниховска”. Тичахме по крайбрежната “Артилерийска”, където се намираше пречиствателната станция, мама там взима вода за анализ, такава й е професията. По улица “Авиационна”, покрай “дежурката” – денонощен магазин, където купувахме хляб – черен по 14 копейки и бял по 20 копейки за килограм; заедно с франзелата бял хляб често даваха и добавка – крайшник хляб, който ние, преди да стигнем у дома, изяждахме. Край “дежурката” беше изкопана огромна черна яма, в нея вечно поправят водопровода. Ние я заобикаляме по тясна опасна пътечка... По улица “Ленин”, по която всяка година минавахме на парад. По проспекта “Девети май”, където беше банята... Покрай Войнишкия парк, тук се издигаше водонапорната кула, подпираща небето и от нея, ако се покатериш, се виждаше целият град, и селото, и река Подстепна, минаваща през селото, и бостаните с дини, и част от Ахтуба, и някъде в далечината, сливайки се с небето – Волга. Аз тичах и се сбогувах с града.
Строиха ни в двора на училището, дадоха ни торбички със суха храна и ни поведоха към автобусите. Ние с Наташа се качихме в автобуса и изведнъж в училищния двор видяхме Надка. Тя живееше на нашата улица. Беше момиче-даунче, глупаче, всички и така я знаеха – Надя глупачето. Лицето й беше тъпо и без мисъл. Беше напращяло от излишна плът. Децата от улицата и моята приятелка Наташа й се надсмиваха, но Надя беше много привързана към мен и само аз играех с нея и я съжалявах. Тя горещо и наивно мечтаеше на глас, когато бяхме на верандата и аз с удивление, гледайки лицето й без мисъл, разбирах, че е умна и добра, че тя е като нас, само че при нея всичко си оставаше така, както у нас в ранното ни детство. Много по-късно, след години аз ще пиша за нея в своите разкази, повести и романи. Тя беше и си остава най-значимият човек в живота ми.
Надка се щураше из училищния двор с безумно лице, без да знае къде и в кой автобус да се качи. Всички я гонеха. Повиках я. Тя ме видя и се зарадва. Почти беше скочила в нашия автобус, но бдителната възпитателка започна да я гони:
– Къде така? Не виждаш ли, че няма места! И ти не си от нашата група...
Застанах до вратата и й подадох ръка. Надка се вкопчи в мен. Възпитателката се разгневи:
– Нея я няма в списъците! Внимавай, ще те сваля и теб.
Наташа болезнено ме дръпна за другата ръка.
– Сядай бързо - каза тя. – Току виж наистина те изгонят заради тази глупачка.
Възпитателката изблъска Надка от вратата, тя падна и изумено ме гледаше от земята. А аз мълчах.
След много години моята учителка ще ми каже: “Не разбирам как пишеш такива налудничави романи? Ти винаги си била такова тихо момиче!”
Надка ме гледаше, а аз мълчах. Аз бях тихо момиче.
В автобуса момчетата разгорещено разговаряха: “Най-напред, от първия ракетен удар ще загинат тези, които останат в града. Ние ще загинем от втория удар. След това нашите ракети ще ударят и ще унищожат Америка.. .”
Откараха ни в степта. Фаровете осветяваха две изсъхнали тополи. Побутнах Наташа в хълбока:
– Познаваш ли я? Площадка две.
През пролетта ние с Наташа идвахме тук за лалета. Пристигнахме с велосипеди, видяхме, че цялата степ е алена от лалета и бяхме като пияни. Ние ги късахме, късахме и на кървави наръчи ги подреждахме до велосипедите. А после там, до велосипедите, легнахме да си починем и прилъгани от пролетното слънце сме заспали. Тогава ни търсили из цялата степ с въртолети. Тук е точно толкова трудно да се намери загубил се човек, колкото и в гората. Намериха ни привечер и ни закараха в Града с военен автобус. Лалетата ние положихме в краката на малкия Ленин. В Града имаше два паметника на Ленин: един огромен, на площада и един мъничък, с човешки ръст – в парка при Дома на офицера. Там положихме нашите наръчи и Ленин като че ли стоеше до колене в кръв. Беше красиво. (Неотдавна Наташа, мълчейки дълги години, изведнъж ми позвъни, за да ме поздрави за рождения ми ден и попита: “А ти помниш ли нашите червени лалета?” И ние с упоение си спомнихме всяка подробност от онова пътешествие и приятелката ми, пристигнала от друг град за рождения ми ден, ревниво вслушвайки се в разговора ни, изведнъж, когато оставих слушалката, извика: ”В нашето приятелство също имаше много хубави неща! Образно казано и ние с теб също имахме червени лалета!” “Да, имаше много хубави неща – казах аз. – Но лалета имахме само ние с Наташа.”)
Цялата степ беше обсипана с деца: докараха ги от училищата и от детските градини. В тъмнината тук-там се чуваше смях, вик или разговор. Да се палят огньове беше забранено, за да не ги забележат от спътника американците. В тъмнината постлах палтото си на земята. С Наташа легнахме, завихме се с нейното палто и здраво се прегърнахме. Ако ни убият през нощта, заедно да бъдем. Простихме се с нея за всеки случай. Дълго не можахме да заспим. Мъчеше ме мисълта за Надка. Това, че я оставихме, не ми даваше мира. “Но тя е глупачка – каза Наташа дълбокомислено. – Дори и да умре, не е толкова жалко.” Отдръпнах се от Наташа. После сме заспали. През нощта се събудих и изпитах онзи ужас от смъртта, който е изпитал Лев Толстой, вече като възрастен човек. Помня, че мислех за смъртта с възрастни думи, като че ли изведнъж съм пораснала. Ужасната мисъл за смъртта, това, че може би вече съм умряла, едва не ме подлуди тогава. Даже косите ми настръхнаха. Наоколо беше тъмно. Мислех си, че може би това е и Краят на Света. Лежах, очаквайки разсъмването, и не затварях очи. Страхувах се да не умра спейки.. Исках да умра, осъзнавайки, че това се случва с мен. Представях си още, че ще умрат всички, ще умре цялото човечество, но тази мисъл беше абстрактна и не ме засягаше. Краят на Света за всеки човек настъпва поотделно. На сутринта започнах да търся Надка, все пак вярвах, че тя е пристигнала с друг автобус и като не я намерих сред спящите в степта деца, разбрах, че тя, съвсем безпомощна, нищо не разбираща, е останала в Града сама, насаме със смъртта. Какво прави тя там сама? Аз я предадох на смъртта, съвсем ясно си помислих аз. Започна да ме тресе. Тресях се като ненормална, докато не изгря слънцето и докато не казаха, че времето, през което чакахме удара, е изтекло и значи война няма да има.
Много по-късно разбрах от баща ми, че през оная нощ, както и през предишните е бил на площадката и теоретично е могъл да бъде човекът, който да натисне бутона и светът да полети в джендема. Попитах го: “Вие какво правехте, за какво мислехте, седейки пред тези бутони, пред Края на Света?” Той помисли малко и каза: “Играехме карти.” Аз очаквах нещо невероятно, някакво откровение очаквах от човека, който е можел да унищожи света. Оказа се толкова делнично. После разбрах, че, да, точно така трябва и да бъде. Апокалипсисът трябва да настъпи точно така, както у Чехов – преди да пуснеш куршум в челото, на себе си или на света, хората обикновено играят на карти.
След Караибската криза баща ми, веселяк, красавец, душа на компаниите, с блестяща военна кариера, майор на 33 години, изведнъж подаде оставка, изостави ни с майка ми и замина от Града завинаги.
Майка ми и до днес смята, че през онази нощ той е превъртял.
Аз мисля, че през онази нощ всички ние в Града полудяхме.
С режисьора решаваме, че трябва да снимаме филм за това как живее нашият герой в такъв странен град. Той е от бедно семейство, сирак.
Първата сцена снимаме в парка около Дома на офицера. Майорът, както винаги е с нас. “Майорът е приятел на човека”, шегува се операторката Ира. Ние даже не се опитваме да разберем как се казва. Правя отвличаща вниманието маневра. С широк жест показвам танцовата площадка и бодро казвам:
– Тук е свирил духовият оркестър... Имало е танци, на които моите родители са се запознали. – започвам своето повествование от часа на зачатието.
Майорът поглежда часовника си и отива към телефонната кабина.
В това време режисьорът пуска Льоша глупака, който с привичната си сръчност започва да събира празни бутилки, които режисьорът е скрил в парка преди снимките. После снимаме как той ги връща и си купува бутилка мляко. Операторката Ира бързо с незабележимо движение пренасочва камерата от мен към Льоша.
– Ама че охрана си имаме! – презрително казва тя, снимайки сцената и гледайки към майора. – Съвсем не може мишки да лови.
Вървим из свинската мера, където войниците имат помощно стопанство, там има и прасета. Режисьорът търси натура. Нужно му е Льоша да върви по пътека върху фона на чисто небе. Показвам му Змийския хълм.
– Защо Змийски? – дърпа се той. – Пак ли легенда?
– Не. Просто когато настъпва пролетта, по южния склон изпълзяват змии, за да се погреят след зимната летаргия – казвам аз.
– Б-р-р-р, - потреперва режисьорът. – Добре, да опитаме. Надявам се, че змиите през късната есен вече лягат да спят?
Льоша, върху фона на чисто небе върви по хълма и влачи велосипедна рамка.
Майорът седи в автобуса и безучастно гледа в съвсем друга посока. Даже не трябва да го лъжем. Режисьорът слага отметка и операторът снима Льоша. Трябва да се икономисва лентата.
Днес е щастлив ден. Снимахме сцената, където Льоша седи с баща си вкъщи на верандата. Бащата пита Льоша:
– Какво има на небето, Льошка?
– Какво има?
– Звездички. Повтаряй след мен. Звездички.
– Да. Зез-дички – казва Льоша завалено.
– Слънце.
– Съ-нце...
– Луна.
– Лу-а...
– А какво още, Льошка? – пита бащата и спиртосаният му мозък не помни какви планети има там в небето, Марс ли, Венера. – Е и какво още има там?
Льошка притихва, лицето му се преобразява и изведнъж съвсем отчетливо казва:
– Бог...
Бащата страхливо поглежда Льошка, след това небето.
Ира снима. Страхуваме се да не й попречим. Засне. Ние с режисьора се прегръщаме.
– Ще има филм! – щастливо казва той.
Ира е измислила сцена. Льоша погребва умрялото малко преди снимките зайче. Вече е навалял сняг. Студено е. Отиваме в селото на брега на река Подстьопка. Льоша дълбае замръзналата земя с лопата. Студено ми е. Измъквам се. Майорът също идва да се сгрее. Той даже не пита защо снимките на филма за мен ги правят без мен. Той, видно е, въобще нищо не разбира. И слава Богу!
След час режисьорът идва при нас на топло и радостно святкайки с очилата си разказва на майора:
– Стана! Знаете ли какво каза, когато закопа зайчето?
Майорът се отвръща от него.
– Какво? – питам аз вместо него.
– Никога не ще се сетиш! Той постави на гробчето камъчета и каза “Ех, ти!”
Режисьорът е в лошо настроение.
– Написала си лош сценарий – казва той. – Нижем епизод след епизод и нищо не се случва.
– А ако всъщност наистина нищо не се случва? – защитавам се аз. – Но разбирам, че режисьорът е прав.
– Значи нужна е провокация!
Седим като двама злодеи, измисляме с какво да провокираме нашия герой към някакво действие, края на което нито той, нито ние можем да предугадим.
Режисьорът ме гледа и се усмихва.
– Измислих една гадост... – казва той и мерзко се смее.
Льоша, Инна и Катя играят с топка. Промушили са се през дупката и от града са отишли в селото на хълмчето, от което ние някога се пързаляхме с Юра. За всеки случай бодро произнасям своя текст за хълмчето, за пред майора, защото прекалено сме се отпуснали. След това приближавам към Катя и й казвам:
– Трябва да го ядосаш.
– Льошка? Как?
– Наречи го глупак, идиот, болен, дефектен...
– Това не е хубаво – казва Катя, гледайки в краката си. След това се хвърля към Инна и нещо разгорещено й шепне на ухото. Онази й кима доволна.
Започват да играят. Льоша харесва Катя. Той й подхвърля топката. Тя я хвърля обратно. Топката се изхлузва от ръцете на Льоша и пада. Момичетата се смеят така мерзко, както се смееше вчера режисьорът, когато измисляше сцената. Катя и Инна хвърлят топката все по-далече и по-далече. Льошка се сърди. Той разбира, че се случва нещо не както трябва. А всичко така хубаво започваше. Той заплашва Инна и Катя с пръст.
Първа не издържа Инна:
– Глупак! – вика тя с цяло гърло.
Льоша изведнъж взема от земята чим и започва да се върти около себе си, като че ли се отбранява от думите. Момичетата пищят. В опиянение от това, че могат да унижават човека безнаказано те крещяха в лицето му страшни думи. Льоша осатанява, хвърля чима, хваща стар гумен маркуч и догонвайки Катя, я сваля с един удар на земята и започна да я пребива диво, крещейки животински. Операторката Ира захвърля камерата и закрива очи с ръце.
– Снимай! – вика й режисьорът.
Ира отрицателно клати глава. Режисьорът скача към камерата и започва да снима. Аз тичам към Льоша, отблъсквам го от Катя. Той пада на земята и дълго, страшно, истерично хихика. Катя, ридаейки, тича към дупката. Аз след нея. Намирам я свряна в ъгъла на тъмна барака. Искам нежно да я прегърна, но тя крещи:
– Не ме докосвайте! Махайте се! Ненавиждам ви!
Господи, мисля си, какво направихме? Ще запомня това за цял живот...
Връщам се. Все още всички са на снимачната площадка. Събираме техниката, без да се гледаме в очите.
В автобуса режисьорът ми говори тихо и многозначително:
– Получи се. Филмът става. Вече го виждам.
– Върви знаеш ли къде с твоя филм! – казвам. И дълго с прости обикновени народни думи му обяснявам къде трябва да отиде. И с крайчеца на окото си виждам, че майорът за пръв път развълнувано гледа и с удоволствие ме слуша.
С режисьора отиваме в киноархива. Като киномеханик там работи моят бивш съсед Шурик Цаплин. В детството аз го обожавах. Той се занимаваше с мен като с малка сестричка. Беше по-голям от мен с осем години. На шега ни сватосваха. Той замина войник, когато бях на десет години. И аз, чувствайки се негова невеста, го чаках и даже му пишех писма. Върна се от казармата женен, като че ли нарочно забравил за мен. А аз така и останах негова несъстояла се невеста.
Шурик ни върти кинопрегледите от сутрин до вечер. Първият спътник. Кучетата Белка и Стрелка в космоса. Първите изстрелвания на ракети. Но все не е това, което търсим.
– Шурик, не е това, което ни трябва – казвам.
– А какво ви трябва? – пита Шурик.
– Края на Света – казвам аз закачливо.
Шурик проницателно ме поглежда и отива някъде. Връща се с филм за взрива на ракетата при старта на космодрума Байконур, когато загива генерал Неделин. Там са загинали и много наши офицери, тъй като Кап-Яр и Байконур са били като скачени съдове: наши офицери са пътували за стартове там, техни – тук. И досега помня какви стонове, викове и плач се носеха в Града през онези дни. Още при първите кадри притихнахме. Вцепенени гледаме ужасните сцени на ядрената катастрофа, запечатани документално. На екрана – Апокалипсис. Колкото и кощунствено да звучи – това е, което ни трябва.
Ние с режисьора се каним да тръгваме. Шурик ме спира. В ръцете си държи кутия с лента.
– Погледни и това. Специално за теб го донесох.
Режисьорът си тръгва. Аз оставам.
Хроника с петнайсетгодишна давност. Сюжет от началото на перестройката – за това как на капустиноярския полигон унищожават ракетите СС-20, едни от най-мощните съветски ракети по онова време.
Ракетата като изхвърлен на брега кит лежи сред степта. Около нея се суетят хора. Офицерите подготвят ракетата за унищожаване. На трибуните, все едно че това е футболен мач или парад, седят: на първите редове чуждестранните наблюдатели и журналистите, а зад тях – наконтени като в театър, жените на офицерите. На преден план – офицер с неподвижно лице. Той подръпва меката част на ухото си, за да разбере сън ли е това, или не и по това негово движение аз го познавам. Това е Саша Воронин, мой съученик. Офицер-настройчик. Тоест този, който донастройва ракетата, докарана от завода, за да стане тя умна, годна за пускане. “Сашка гали тялото на ракетата, като че ли това е тялото на любимото му момиче”, смееше се друг мой съученик също станал ракетчик, Сергей Капярский. И ракетата му отговаряше с взаимност. Сашините ракети винаги стигаха до целта, те летяха с някаква особена смисленост и виртуозност, те бяха пълни с трепетен живот, като че ли бяха живи същества. Те летяха красиво! Саша беше гений, той беше ракетен Моцарт и като същински Моцарт беше “гуляйджия вятърничав”. О, колко упоителни и луди вечери бяхме прекарали с него в беседката на моята градина, когато пристигах вкъщи от Москва и се събирахме компания от съученици. Как свиреше на китара, как се шегуваше, как се смееше! О, колко вишновка изпивахме от трилитровите буркани, непредвидливо оставени от майка ми в градината без наблюдение! О, колко рибена чорба, колко кофи с раци сме сварили по време на риболов на Ахтуба! О, колко желания си пожелахме с него веднъж през август по време на звездопада! Ние с него не бяхме приятели или любовници, нищо странично не ни свързваше и не ни сковаваше. Аз му бях само съученичка, но за да празнува през този живот той беше избрал мен, както безпогрешно художникът избира художника.
Но сега не мога да го позная.
Той се движи много странно, като че ли нещо се е разцентровало в организма му. Ту вдига ръка, която не достига целта, ту ни в клин, ни в ръкав се извръща. Той пристъпва към ракетата и поставя взривното устройство с такова траурно изражение на лицето, като че ли взривява собствената си майка. Или погребва детето си.
Всичко е готово за взривяването. И в този момент в кадъра влиза огромен лилав облак. Такива облаци в природата няма. Но той е там. Разразява се буря с необикновена сила. Гърмят гръмотевици, святкат мълнии, пороят е като стена. Покриват журналистите с плащ-палатки. Прическите на офицерските жени се превръщат в мокра козина. Саша Воронин вдига ръка. Той командва взривяването. Махва. Раздава се взрив или гръм. Огромна мълния разкъсва небето на две части, осветявайки със страшна светлина случващото се. За миг мълнията озарява лилавото като на мъртвец лице на Саша с огромни плачещи очи. Аз дори се надигнах от креслото, като че ли бързах да му помогна. Хора с такива лица свършват със самоубийство.
Филмът свършва.
– След това се пропи и се обеси – казва Шурик, премотавайки лентата.
– Кой? – питам тъпо.
– Как кой? Сашка Воронин... Не го ли позна?
– Кога е станало това? – питам аз със задавен глас.
– Година вече ще стане.
– Никой не ми е казал.
– Какво да говорят? В градчето сега един след друг... – Шурик с изразителен жест показва какво правят със себе си. – Аз Сашка го разбирам. Няма работа. А главното е, че няма перспектива. Едно-две изстрелвания в година, това нормално ли е? Да вървим, невесто! – казва той и аз потръпвам. Нима помни?
– Какво? Мислиш, че не помня как ми изпращаше своите кривулици в казармата? – пита самодоволно Шурик. – И до сега се търкалят тук някъде. Някога ще ги продам на акциона Сотбис...
Режисьорът засне своя филм. А аз още не съм. Аз като че ли като Бориска, майсторът на камбани от филма на Тарковски, още не съм намерила глината, за да зазвъни камбаната. Нужна ми е още една сцена.
– Не те разбирам – казва режисьорът. – Имаме толкова материал...
– Не – казвам аз. – Ще видиш, че без тази сцена филмът няма да стане.
По-добре да се добави: легенда за Края на Света няма да се получи.
Снимаме сред развалините на някогашна къща на богат търговец. След революцията са я превърнали в здание на НКВД. По време на перестройката са го запалили.
Льоша броди сред развалините, подсвирквайки – разговаря с птиците. Те му отговарят на подсвиркванията.
– Но какво искаш? – пита ме режисьорът. – Какво трябва да правя?
Самата аз не знам какво искам.
Льошка подпалва събраните тресчици, грее над огъня премръзналите си ръце. Червени, големи, те много приличат на ръцете на Надка-глупачето.
– Стоп – викам аз със замряло сърце. – Стоп.
Намерих. Ето какво е правила Надка в онази нощ, когато трябваше да настъпи Краят на Света. Когато я захвърлихме сама в Града. Разбира се, че е запалила огън. Беше студено. Тя не е знаела, че не бива да пали огън и е греела големите си премръзнали, зачервени ръце.
– Снимаме – казвам аз.
Аз заснех своята легенда за нашия Град.
Вече можем да заминаваме.
Отивам в магазина за хляб. Пред магазина – вечно изкопаната яма. Пак се е спукала водопроводна тръба, поправят я. Започвам да заобикалям ямата по тясна опасна пътечка, рискувайки да се сгромолясам в нея. И изведнъж, в края на пътечката срещам Надка глупачката. Под мишница тя носи франзела хляб. Здрависваме се стоейки над дълбоката яма. Вижда се, че Надка ми се зарадва. Не знам за какво да говоря с нея. Аз не знам за какво да говоря с нея вече трийсет години, затова винаги само се здрависваме. Но сега кой знае защо се бавя. Гледам нейното усмихващо се лице без мисъл, празните й очи и защо ли задавам дежурния въпрос: “Надя, как живееш?”, очаквайки да чуя от нея също такъв дежурен отговор: ”Нормално.” Но изведнъж тя глухо изохква, като че ли с този въпрос съм я ударила с тъпото на топор по главата и там нещо се е прояснило, разум блесна в очите й, тя остро и ясно ме поглежда и произнася думи, които ми късат сърцето: “Различно, Света. Понякога така ми се гади, че чак ми се иска да се обеся. А понякога – горе-долу живея. Горе-долу...” Господи, кой от нас е даун, мисля аз. Стоим над ямата, главата ми се върти и разбирам, че ако незабавно не се разминем аз ще рухна долу.
– Хайде да се махнем от ямата – казвам на Надка, – можем да паднем.
Надка гледа към дъното и казва:
– А аз тогава цяла нощ се крих тука, помниш ли, когато американците ни бомбардираха?
Сърцето ми започва да се къса на парчета.
– Къде си се крила? – питам глухо аз. – В тази яма?
– Е, да – казва Надка. – Мен не ме взеха в автобуса и аз побягнах към къщи. Беше тъмно и аз паднах в нея.
– Ти си прекарала тук цялата нощ? – питам аз.
– Най-напред виках – казва тя и млъква.
– А след това? Какво стана после? – питам аз.
Тя упорито мълчи. Пак се затвори. Очите й се покриват със завеса. Гледа ме безсмислено и празно. Мене ме тресе. Внимателно я заобикалям и бързо отивам към магазина. Вървя и плача без сълзи. Защо пристигнах тук? Защо снимам този филм? Господи, прости ми за Надка, моля се аз.
Оглеждам се. Надка все така неподвижно стои над ямата и ме гледа с безсмислен поглед.
– Надя... – казвам й.
Нещо пак проблесна в очите й. Тя прави крачка към мен и аз се хвърлям насреща й. Прегръщам я и тя тика лицето си изведнъж станало мокро от сълзи в моето като дете, което не умее да се целува. Целува ме не с устни, а с цялото си лице: с мокрите си бузи, с челото, с брадичката...
– Толкова ме беше страх там. – Тя криви очи към ямата. – Сама, без теб...
Гледам разреваното й лице и загубено казвам:
– Знам, Надя... Прости ми, Надя...
А аз самата разбирам, че Бог тогава е пазел Надка, а не нас. Ако наистина беше започнала война, ние в откритата степ щяхме да загинем от първата ударна вълна. А Надка в тази дълбока яма би се спасила. Може би единствена от цялото човечество...
Преди заминаването режисьорът има проблеми със сърцето. Отрази му се пренапрежението от последните дни. Аз отивам в щаба да се сбогувам с полковник Юра.
Полковникът е сам в стаята. Той стои зад бюрото и нещо пише. На моя поздрав, без да вдига глава, произнася нещо нечленоразделно.
– Заминаваме – казвам аз. – Дошла съм да се сбогуваме.
Юра най-после вдига към мен намръщеното си лице.
– Какво? – казва той, гледайки ме в упор. – Снимахте ли кино за вашия глупак?
Аз се смущавам.
– Юра! Ние снимахме филм за моето детство – внимателно казвам аз.
– Не се ебавай! – изведнъж казва той мрачно. – Интелигенти шибани! – После той псува като каруцар. Обръщам се, за да си тръгна. – Ти мислиш, че ние тук сме овце, нали? С една гънка? Разузнаването ни все още работи. От първия кадър знаех какво снимате... – говори ми той в гърба.
– Защо тогава не ни заключи? – свирепствам аз.
Той мълчи, аз се оглеждам.
Юра ме гледа с нещастни очи.
– Снимайте каквото искате! – казва той уморено. – Града все едно вече го няма. Всичко се разпадна. – И добавя горчиво и страстно: - Светка, ти какво, не разбираш ли? Ние страната си засрахме! Такава страна!...
Сбогуваме се примирено. Гледайки косо със своето продълговато конско око изведнъж смутено пита:
– Ти поне хълмчето помниш ли? Как само летяхме с теб?
Тук, в този град всички помнят всичко за своето детство. И когато Бог ни призове при себе си, ще се представим пред Него като малки деца, строени в редица и ще Му разказваме за своето детство – как сме събирали алени лалета, как сме летели от заледените хълмове и сме се целували, как сме лежали в степта и сме чакали смъртта – имаме какво да Му разкажем, - но само за детството – само за него, защото ние повече нищо не помним. И може би, Той ще ни прости?
– Юра, него, това хълмче, цял живот го помня – казвам аз.
– Живот... – казва Юра тъжно. – Колко бързо мина!
– От живота остават само легенди – като ехо откликвам аз. Сега тази фраза винаги ми звучи като музика.
– Ако останат... – казва Юра.
– Ще се постарая да останат – казвам аз.
– Ти нас, такова... не ни закопавай съвсем във филма, де. Ти си тукашна, капярска... Остави на хората надежда – казва той, поглеждайки в очите ми. И добавя вече със съвършено друга интонация, почти със стон: - Ех, да остарявам по-бързо, Светка, та да не гледам тоя бардак...
Излизам и вървя. Вървя из мъртвия град. Вървя по мъртва земя. Вървя из мъртва страна.
Връщаме се със същата газка и шофьор е същото румено войниче. Аз седя до него. Зад мен киногрупата весело бърбори, чукат се с войнишки канчета със спирт. Аз не пия. Разболях се. Имам висока температура.
Приближаваме паметника на Златната орда. Киногрупата иска да слезе и да се снима за спомен. Аз оставам в колата. Есенната степ около паметника е разорана от трактор. За да стигне до него, киногрупата на всяка крачка затъва в прясноизораната земя.
До спирката стои селянин и продава сушена каспийска бабушка. Киногрупата се завръща. Режисьорът купува риба от селянина. Оплаква му се:
– Не можеш да стигнеш до паметника... Есенници ли сеят, какво ли?
– Какви на ху.. в степта есенници? – обажда се селянинът.
– А защо са разорали?
– Така, златния кон търсят. Хан Батий тук някъде го е закопал – като безумец му отговаря селянинът, без обяснения, като разбиращо се от само себе си. Като че ли е било вчера.
Превод от руски Ангел Г. Ангелов
 
 
Назад [ 4 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма