Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Есе:

Преводи:

Дебют:

Под знака на Терпсихора:


Суета:

Лирика за пораснали деца:

Литературна анкета:

Книга 8 Книга 9
Статии
Суета
Юбилеи и награди
Anniversaries and rewards 
 
ПАНКО АНЧЕВ
Дойде нова мода в живота: зачестиха юбилейните чествания и връчванията на награди. Ще каже човек, че живеем в държава на юбилеите, рождените дни и заслужените награди за духовните ни първенци.
Всекиму се иска да го забележат, почетат, изтъкнат и наградят за заслугите, които е уверен, че има. А може би не толкова за заслугите, колкото за усилията, лишенията, тревогите и съмненията. Приятно е един ден да ти кажат, че трудът ти не е бил напразен.
Творецът е в правото си да настоява да бъде забелязван и отличаван. Вярната и навременна оценка стимулира и носи вдъхновение за нови дела. Нищо че това е суетно и изкривява представата за собствените възможности. Човек по рождение е суетен – особено творецът, който обича шума около себе си, аплодисментите, постоянното внимание. Този първороден грях е същината на същността му; той му носи най-светлата радост от труда и усилията.
Дай Боже обществото да оценява тези усилия навреме и навреме щедро да ги възнаграждава.
Ала не за такава оценка отварям дума. Отварям дума за един особен и коварно ширещ се “тероризъм” на отделни хора, които непременно искат не просто да ги забележат, но и да ги отделят от останалите, да им заплатят и ги впишат във вечната книга на времето. Непременно да чуят, че градът, селото, обществото се гордеят с тях и им благодарят, че не са ги напуснали и продължават да красят улиците и площадите с присъствието си!
Издава поетът нова стихосбирка и понеже смята, че друг като него няма, държи да получи местната награда. Той впряга цялото си време, приятелства, връзки, за да внуши на началници, че тази награда му принадлежи по право и следва да я получи непременно. Ако не успее да ги убеди, тежко им и горко! Първоначалното недоумение прераства в раздразнение, после в скандал, в оплаквания и доноси. Където седне и стане, поетът все за наградата си говори, все за “глупаците, които нищо не разбират”, “които му завиждат и награждават единствено бездарниците”. А те са длъжни да му се радват и да го хвалят, че се е родил сред тях и е тяхната гордост. Защо обаче на този балкански субект му е необходима наградата? Заради парите, която тя носи? Едва ли. Българските награди са почти без пари. Пък и като извадиш данъците, май ще се наложи дори да си доплатиш. И въпреки това човекът си иска своето. Наградата е неговият нагон, начинът му на осъществяване, смисълът на живота. Трябва, трябва да го наградят! Иначе ще се поболее, ще изгуби съня си. Точно тази награда му липсва в колекцията от отличия, които го правят уверен в себе си. Обаче е най-обикновен бастун, патерица, върху която подпира надутото си самочувствие... Той мрази “глупаците”, но държи на тяхното мнение и оценка.
Не по-малко разпространена днес е и манията да ти честват годишнини. Годишнина от раждането. Годишнина от началото на творческата дейност. Кръгла годишнина, юбилейна годишнина или просто рожден ден. Ще рече някой: какво пък толкова лошо има в подобни чествания? Нищо лошо няма, разбира се. Особено ако са повод хората да се съберат, да се видят и си припомнят трудното и славно минало, добрите резултати. Добре, ако е така, покани приятели, роднини, семейството, яж, пий, пей, радвай се на живота, пък после бръкни в джоба, извади пари и си плати сметката. Защо ти е признанието на обществото и защо ще го впрягаш да ти организира това поклонение? За да се удовлетвориш от себе си ли? Или за да си кажеш: брей, че аз съм бил почитан, ценен, обичан? А пък ако лично ме поздрави президентът, кметът, партийният лидер, министър-председателят, значи съм полетял нависоко. Добре, нима няма да си почитан, ценен, обичан, ако не налагаш на хората да те обичат и ценят? Нима по-малко ще се радваш на непровокираната и недекларираната любов на хората? Нима не ти е по-сладко, когато някой случайно те срещне и ти каже “прочетох (или чух, или видях) нещо от тебе и беше чудесно.” Нима това не е признание. Но не, по-сладко ти е, когато е шумно, мащабно, всеобщо и особено ако е по-шумно и по-мащабно от нечие друго тържество. А пък иначе си скромен: в развълнуваната ти ответна благодарствена реч с треперещ глас заявяваш, че не обичаш шумотевицата, съмняваш се в себе си, кориш се за “моментната” слабост, благодарение на която си се съгласил да ти направят това тържество, което, разбира се, ти е противно, защото е по-важно да си жив и здрав, а не да получаваш значки, дипломи и грамоти... Но после се прибираш вкъщи и отнасяш значките, дипломите, грамотите, плакетите и цветята...
Страстта към наградите и юбилеоманията е един най-обикновен провинциален комплекс, проява на творческа несигурност и неувереност в собствения талант и постижения. “Целта на творчеството е самоотдаването, а не шумът, не успехът” – казва Борис Пастернак. По-добре е да преживяваш мъките на творчеството насаме със себе си и с истинските си ценители, отколкото да се радваш на привидно признание и благодарност от хора, за които и наградата, която ти дават, и присъствието на юбилея ти е възможност да се покажат и демонстрират властта си. И те като тебе са провинциални комплексари, които имат нужда от подобни изяви.
Но в множеството от аплодиращи хора все ще се намери един, който ще те гледа в упор с присмехулните си очи, които ще разобличат лицемерната ти скромност и ще обезсмислят цялата твоя провинциална суета и пъчене.
 
 
Назад [ 7 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма