Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Есе:

Преводи:

Дебют:

Под знака на Терпсихора:


Суета:

Лирика за пораснали деца:

Литературна анкета:

Книга 8 Книга 9
Статии
Дебют
Черният никой
The Black Nobody 
 

Иван Райков.
Роден във Варна, ученик е в Първа езикова гимназия с профил английски език. Пише проза от 9-годишна възраст. Разказът „Черният Никой” е негова дебютна публикация.

Идеята да се самоубие гъделичкаше съзнанието на отеца вече години наред. Всъщност непрестанно се чудеше защо все още не я е осъществил и винаги стигаше до простия извод, че страхът му пречи. Но имаше ли изобщо от какво да се страхува? Да, вестниците щяха да шокират хората, приятелите му щяха да говорят за това с години..., щеше да гори в Ада. Истината обаче е, че отдавна изгуби вярата си, и самата мисъл, че е отдал целия си живот на нещо, което не съществува, го караше да плаче. И плачеше...
Отецът с трясък бутна портите на катедралата. Царящата тишина в миг бе нарушена от клаксоните на автомобилите, препускащи по улиците, пламъчетата на свещите потрепериха плахо. Подпирайки се на белия си бастун, преподобният затвори двукрилата врата и избърса потта от челото си с ръкава на расото. Нервно започна да трака с бастун по земята – макар и никога да не бе виждал това място, знаеше разположението на всеки един детайл, изграждащ интериора на Божия храм, в който работеше. Направи две-три нерешителни стъпки и щом червеният накрайник се блъсна в позлатения олтар, слепецът се свлече на мраморния под. Усещайки неговата хладина, коленете му изтръпнаха, изостреният му слух долови божествената тишина и приказния покой.
Беше вечер и вече не бе останал никой сред скамейките, поне така предполагаше. Не усещаше чуждо присъствия, нито пък чуваше някакви странични шумове, било то шепот на молитви или каквото и да било. Въпреки това инстинктивно обърна глава назад, „вгледа се” в черното пространство, което виждаше още от мига на своето раждане, и отново се върна към мислите си.
„Господи прости ми! – измърмори, докато от очите му се стичаха сълзи, които се размазаха на пода. – Прости на мислите ми!” Сключи длани и сведе глава. Високото му чело смирено се докосна до щръкналите кокалчета на ръцете му, рехавите вежди тревожно се тресяха под наплива на плача. Не, той не вярваше, тази молитва беше нещо като навик. Просто редуване на думи, без нито капка искреност.
Вече дори не знаеше за какво да плаче. Всичко, целият му живот никога не е притежавал цвят, всичко, всичко беше черно. Само идеите, размислите, родили се във въображението му, притежаваха неразбираеми оттенъци, леки проблясъци, но недостатъчно силни, че да го заслепят истински. Нямаше от какво да се въодушеви. Срещаше се с едни и същи хора, говореше с едни и същи гласове, повтаряше едни и същи неща, вършеше едни и същи дейности.
Прекръсти се два пъти и се изправи. Винаги е искал да разгледа златистите отблясъци на олтара, да види огромните тръби на органа, да зърне гигантския кристален полюлей, да съзерцава очите на Спасителя, които го заобикаляха отвсякъде. Всичко само за Него го заговорваше, сякаш друго не го вълнуваше. Почувства се разгневен, ядосан именно на това, че е решил да посвети целия си живот на нещо, което поне за миг да осмисли простото му съществуване...
– Изглеждате ми отчаян – рече непознат глас.
– Кой си ти?
– Никой.
– Добре тогава – и продължи молитвата си.
И тогава от нищото си спомни оная гениална и страшна Идея. Знаеше, че всяко видимо нещо си има край. Той също бе видим, макар и никога да не се е виждал. Идеята сама по себе си беше проста... Да скочи от близкия мост и да се размаже във водната повърхност... Звучеше толкова лесно. Рядко вършеше грехове, но му се струваше интересно да си отиде с един такъв грандиозен грях. Ако не беше безразличието към всичко около него, би опитал да си даде втори шанс, но това си беше най-малкото опасно и плашещо. Да започне отначало, това си е смелост, на която малко се отдават.
Решителността му се подсили от мисълта, че Идеята ни най-малко не го плаши, нито поражда срамни чувства в душата му. Прокарвайки връхчетата на пръстите си по земята, той сграбчи бастуна и се изправи.
– Искам да те помоля нещо – рече.
– Какво точно? – запита Никой.
– Искам да ме заведеш на моста, който минава над реката. Сещаш ли се за кой говоря?
– Мисля, че да. Ще се ориентирам.
– Значи все пак не го знаеш със сигурност.
– Не, не ме разбирайте погрешно, отче. Работата е там, че с вас явно си приличаме.
– По какво?
– И двамата сме незрящи. Чудно, нали?
– Още един слепец!? Съжалявам, не усетих.
– Хайде да не губим време, в гласа ви личи, че бързате.
Отецът изтръпна, идеше му отново да заплаче, но стисна храбро зъби и се хвана за рамото на слепеца.
– Води ме!
Двамата излязоха от готическата катедрала, слуховите им сетива сякаш бяха залети с разтопен метал, когато гласовете от тълпата, острото скърцане на колите връхлетяха отвсякъде.
– Виждал ли сте някога цветовете? – попита Никой.
– Виждал съм само черното. Винаги го виждам... Казват, че в реалността рядко го използват тоя цвят. Не го харесвали... Обикновено останалите го виждат само докато спят или изобщо, докато са със затворени очи, а аз... винаги.
– И при мен е така. Често съм се опитвал да разпозная различните цветове, но много рядко се получава.
– Но значи си ги виждал?
– Да! – възкликна с неприкрита гордост.
– Но как така?
– Искате ли да ви ги покажа?
– Не ставай смешен.
– Говоря сериозно.
Преподобният стисна устни и с тих глас отвърна:
– Покажи ми ги!
– Просто продължавайте да се държите за мен, аз ще ви заведа на онуй място...
Слепците продължиха да разцепват тълпата по тротоара. Щом ги видеха хората притеснено се отдръпваха настрани. Повечето с нескрит интерес разглеждаха тази странна двойка, това съчетание от две трикраки себеподобни, които тракаха с бастуни по каменните плочи пред тях, сякаш се опитваха да привлекат внимание.
– Какво усещаш?
Никой въздъхна и всмука от заобикалящия го въздух.
– Усещам, че ни гледат.
Мъжът в черно расо се засмя:
– Да, точно така. Често го усещам и аз, почти постоянно.
– Знаете ли, сега, като се замисля, мястото, на което ще ви заведа, е близко до моста.
Не очакваше отговор и именно заради това не изпита разочарование, когато не го получи.
– А какво ще правите на моста?
– Трябва да се сбогувам с някого, за последно.
– Тъжно.
– Не, напротив... Няма значение, това не те засяга.
– Днес слушах проповедта ви – отбеляза Никой. – Имате чудесни виждания за надеждата, надявам се наистина да ги мислите тия неща. А и месата беше много хубава, не разбирам от такава музика, но хорът си свърши чудесно работата.
– Как го правиш?
– Кое?
– Как гледаш на света по този начин? Толкова..., няма да казвам, „оптимистично”, защото би прозвучало изтъркано. Ще го нарека „прекрасно”.
– Хубава дума, но не знам какво да отговоря. Не съм толкова умен и не мога да обяснявам нещата. Всъщност в повечето случаи смятам за глупаво да обяснявам каквото и да е, защото нещата около нас много често са очевидни.
– Но ние не можем да ги видим.
– Но можем да ги усетим!
– Усещанията винаги са едни и същи. Казват, че видимото винаги се променя, било то към по-лошо или към по-добро. Едното се нарича стареене, другото преоткриване.
– Вие преоткривал ли сте нещо?
– Само истината. Ама тя не ми трябва.
Никой не разбра този отговор и сметна за редно да замълчи, та да не излага невежеството си на показ.
– В какво вярваш? – бе последвалият въпрос от страна на свещеника. – Не ми отговаряй като на човек в расо, а като на най-обикновен минувач.
– В какво вярвам ли? – последва кратко размишление. – Не ща да ви обиждам, ама не вярвам в това, което пише в Библията, а в нещо друго... Не мога да го обясня.
– Не ти и трябва. И не обръщай внимание на Библията, тя е просто една гениална книга, на която ние трябва да придадем смисъл.
– Не обичам да придавам смисъл. Ограничаващо е.
– Много правилно.
Внезапно Никой спря.
– Мисля, че стигнахме – каза.
– Заинтересован съм. Хайде, задоволи интереса ми.
Никой за кратко замълча, после рече:
– Сега ще ви покажа зеления цвят. Сигурен съм, че ще ви хареса.
Непознатият се наведе и откъсна стрък трева от земята, след което го поднесе към ноздрите на преподобния.
– Помиришете. Ето, това е зеленото.
Ноздрите се разшириха и всмукаха от миризмите, които им предлагаха.
– Видяхте ли го?
– Това е трева. Знам, че е зелена, но... но не я виждам. Още си е черна.
– Черна? – в гласа му се долавяше разочарование, примесено със срам. Никога не обичаше да всява надежда, а после да става свидетел на това, как тя рухва. Неморално е.
После Никой се отдръпна за миг и щом дланите му се докоснаха в боровото дърво, той отчупи малка част от меките му кори и отново ги подаде на слепеца.
– Сега помиришете това.
– Смола. Черна смола.
– Аз пък виждам златисто, смесено с кафяво. Знаете ли, мисля си, че не ги виждате просто защото не искате. Вглъбил сте се в нещо и си държите на него. Като искат да бъдете сляп, бъдете.
– Ще ми показваш ли нещо друго?
– Да, може би си заслужава още един последен опит. Ще ви покажа червения цвят...
Подпря се на бастуна и затършува из джобовете си. Спомняше си, че сутринта съседката му бе дала ябълка, може би беше в раницата, която носеше на гърба си.
– Момент само...
Той свали чантата и я постави на земята, след което отвори ципа и започна нервно да рови из хаоса, царящ във вътрешността й.
– Чудя се какво ли е да си мъртъв?
Никой се вцепени за миг, а думите просто се изтръгнаха от него:
– Може би да си мъртъв, това е... да желаеш повече от всякога да си жив!
Накрая щом ноктите му се впиха в плода на изкушението и знанието, Никой се усмихна
– Ето я! Помиришете, отче!... Отче?
В действителност отецът го нямаше. До Никой нямаше никой. Той разтревожено се „огледа”, но това само го обърка допълнително.
– Отче? – попита отново, този път отчаяно.
Не последва отговор, имаше единствено тишина... Но от към тротоара долавяше ритмичното търкане на бастун по асфалта. Явно слепият свещеник бе изгубил търпение, обладал го е страхът, че онзи Някой, с когото трябва да се сбогува, ще бъде разочарован от неговото закъснение.
Помириса ябълката, видя Червеното и я прибра отново в раницата. Вече не чуваше отдалечаващите се стъпки на приятеля си. Беше сам.
Сам самичък, в този преливащ от цветове свят.
 
 
Назад [ 4 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма