Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Имена:

Бележник:

Памет:

Разказ:

Книга 8 Книга 9
Статии
Памет
Поезия на края и началото
Poetry of end and beginning 
 
Бележки върху Йосиф Бродский по повод 10 години от неговата смърт
ПАНКО АНЧЕВ
Може и да е пресилено да наречеш един руски поет от края на ХХ век “нов Пушкин” или “Пушкин на ХХ век”, но сигурно никой не отрича, че Йосиф Бродский е един от най-ярките руски поети на всички времена. Разбира се, когато се слагат епитети, е необходимо да се държи сметка за тяхната условност и да не се забравя, че различните епохи имат своеобразни начини на самоизразяване. Това прави уподобяването на един съвременен автор с друг автор от класичните епохи твърде съмнително и отговорно. Но аз не се боя да приравня по значение и по сила на дарбата му Йосиф Бродский с великия Пушкин, защото Бродский наистина притежава уникална, присъща сякаш единствено на Пушкин, дарба да произвежда стихове, да борави със словото, да открива неподозирани възможности в стихотворната техника и да пише неочаквани и звънки стихотворения.
Но аз няма да упорствам, ако някой ми каже, че прекалявам или че не съм прав. Ще се съглася с него, но ще продължа да мисля (често и на глас ) за Йосиф Бродский като за автор, който завършва една епоха, но зачева и открива друга.
Бродский тръгва от онова, което поетите на 60-те години изразиха: голямото съмнение в избрания път, разколебаването на вярата във видимите и сякаш неоспорими и необорими истини, покълващото отчаяние, обръщането на погледа навътре в себе си... Обществото на 60-те години е общество на разрушението, на срутването на цял един свят на надежди и ентусиазъм, на разбиване на колективистичния дух. “Шестидесятниците”, както ги наричат в Русия, са само привидно патетични и масови поети. Под покривалото на силния тон се таи вече един нов дух, който все още няма сили да заяви, че не се примирява, че не се съгласява безропотно и че няма да повтаря стари и втръснали истини. Отваря се една пропаст – това е съмнението, безверието, “всичкопозволеното”. Такива са епохите на разлагане на колективистичния дух и на нравствения упадък.
Започва ново време...
Аз държа да отбележа, че Бродский е следствие на това време и че неговата поезия изхожда и продължава заложеното като опит и традиция от литературата на 60-те години. Но неговата епоха е различна!
Бродский е изразителят на човека, който почти е строшил оковите, но още не се е очистил от наслоенията на миналото и на присъщия му начин на поведение, от страха на това минало. Този човек осъзнава своята самота, но засега тя все още му дава сили и енергия да се самопреодолява. Той е уверен, че свободата е най-ценното, което му е липсвало в живота. “Притежаването” на свободата ( ах, най-сетне! ) го изпълва с вдъхновение и възторг, но и с един трудно скриваем скепсис. Защото животът тече; ние сме здраво, но и коварно привързани към днешното, и сме феодално обхванати от миналото, от неговите мисловни открития и движения на мисълта. Толкова фатално, че единствено реално е съзнанието за притежаване на свободата, но без да успяваме да й се насладим и изживеем като свободни хора. Културните аналогии в поезията на Й. Бродский са сякаш повече от непосредствените живи сетивни възприятия и спонтанни чувства. Героят повече обича да размишлява, отколкото да живее естествено и спонтанно. Занимава го единствено витаещият в пространството дух на античността. Античността е друго време, но и друг стил. Именно другият стил е илюзията, че е изходът от безликото и покорно съглашателство, от апатията и позора. Античността е съвършенството и на формите, и на духа; хармонията може да е студена и каменна, но е изящна и безгрешна. Тогава тя се превръща в убежище от догмите и профанизма. Нека наречем този порив у Бродский “романтично бягство”. Бягството е движение “от ...” и “за...” , а бягайки, човек може дори да намери някъде покой. Ала движението е непременно нагоре – далеч от земята и тленното. Там са новите светове, новите епохи и новите хора.
Но античността не е обикновен културен контрапункт на битовото ежедневие, а разрушителна сила, която променя хода на нещата, обръща наопаки значенията и им вдъхва трагичност и самота. Постоянната мисъл за живота е мисъл за смъртта, а самата смърт е просто самота и безизходност. Изобщо Бродский обича да придава величавост на обикновеното и да снижава мащабното. Тази склонност поражда иронично отношение към всичко, защото смешението размества фокуса, променя критериите. Най-лесно е в такова положение да не взимаш нищо на сериозно, за да се избавяш от неудобството, когато постоянно грешиш . А когато грешиш, когато бъркаш в преценките или просто не улучваш времето и мястото на своя живот, ти губиш твърдата опора, разколебаваш се напълно и не участваш пълноценно в обществото. Героят на Бродский е своеобразен аутсайдер – понякога доброволен, понякога по принуда. Но винаги търсещ да се улови за здрава ръка и да наблюдава от новата позиция ставащото пред него или под него. Той обича да се издига над реалността и да я коментира. Да си извън е тежко, но понякога е и удобно. Само така можеш да бъдеш безкомпромисен и безапелационен, да не се страхуваш от последствията на твоето отношение и да не участваш в масовата психоза. Лошо е да бъдеш незабележима прашинка в гмежта – да нямаш собствено лице и гласът ти да не се чува. Именно от такава гмеж се старае да се измъкне този герой; той има самочувствие, гордост и чувствителност, за да се примири с налаганите му правила и поведения. Това е неговата тема – не животът изобщо, не природата, историята или любовта. Темата е за самоутвърждаването сред множеството на личността, която е индивидуалистична. Затова е и този интерес към античността и постоянното съизмерване на собствената способност за мисловна дейност с прозренията и духовните драми на римските и древногръцките философи и писатели. Днешният живот е само нищожна добавка към историческия опит и към преживяното от предходниците ни. Това вече е причина да се отнасяме с насмешка към себе си. А насмешката спрямо себе си едва ли е непременно самоподценяване или липса на самочувствие; по-скоро е необходимо условие да бъдеш справедлив към личното си поведение. Така поне няма да се самозабравяш и да консумираш горчивите плодове на суетата.
“Всичкопозволеното” е моралът на постмодерното време, чийто зачинател в руската поезия е Йосиф Бродский. Този морал вероятно не е чак толкова краен към всичко, но поне спрямо начина на изразяване е изцяло приложим. Пародирането е обикнат похват от поета. Героите му са все склерозирали старци, които будят насмешка или снизхождение. Дори напълно изтощени физически, те продължават да бъдат в плен на суетния си героизъм. Това ги прави неадекватни. Самата им биографична история е смешна. Смешни са живите, но и умрелите. Смешна е сериозността, с която се отнасяме към старите хора и към миналото изобщо. Смешна е дори тъгата по отминаващото време, защото е изгубен смисълът:
В просторной спальне старый откупщик
рассказывает молодой гетере,
что видел Императора. Гетера
не верит и хохочет. Таковы
прелюдии у них к любовным играм.
Или:
Для рта, проговоривщего “прощай”
тебе, а не кому-нибудь, не все ли
одно, какое хлебово без соли
разжевывать впоследствии. Ты, чай,
привычная не к доремифасоли.
Тези примери показват начина, по който Бродский “снижава” патоса, за да се избави от него и за да даде друга гледна точка и друг критерий за оценка. Новото време идва не само с нова интонация (Тинянов), но и с нов поглед, нови думи и критерии за оценка на досегашното. Тези критерии обаче са също така мащабни и достойни, каквито критерии имаха епохите на възход и хармония.
Бродский е много всеобхватен поет. Той се чувства гражданин на света и историята. Всеобхватността му не е единствено в темите, които разработва – а те наистина са толкова много и толкова различни, че е трудно дори да се изброят. По-същественото е, че поезията му съдържа такива нюанси на състояния и чувства, че сравнението с Пушкин, което направих в началото, едва ли е пресилено. Но Пушкин изрази един свят, който беше градивен и хармоничен – въпреки тежките конфликти и драми в него. Бродский изрази разпадащия се свят. И двамата отключват страсти и мисли, каквито други поети не успяват да постигнат. Светът на Бродский е разпадащ се свят, но той още не е разрушен напълно и това го прави още по-сложен и вътрешно противоречив. Старото и новото са в люта битка и не подбират средствата, за да защитят правото си на оцеляване. В такава битка няма място за сантименталности. Или ще живееш, или ще отстъпиш на другия. Бродский рядко представя “добри” хора, защото хората не се делят на добри и лоши. Те дори не се разделят полярно, тъй като всичко е объркано; светът се преустройства и в този бурен процес той няма още собствено лице. Но Бродский осъзнава величината на света; той мисли съобразно тази величина и й придава словесна обвивка. Сриването на грандиозната постройка на колективистичното общество (това сриване вече е забелязано от поколението на 60-те години) в Русия е епохално събитие за историята на човечеството и у Бродский то е изобразено и изразено потресаващо грандиозно. Само поет от ранга на Пушкин може да се справи с подобна задача. Защото са необходими много думи и богатство от изразни средства, които единствено големият поет притежава и владее успешно.
Поразителна е техниката на Йосиф Бродский. Руският му език ту се разпада, ту придобива нова сила и могъщество; стихът му е ту звънък, ту затлачен от образи и игрословици; ту брилянтно изчистен и доведен до съвършенство, ту груб, насечен и суров. И какво богатство от рими и ритми! Също като при Пушкин перото не се щади и не се спира пред никаква трудност, за да намери най-точната и вярна дума. Словото е богато, пищно, разточително дори. Но и премерено, стегнато във формата, изящно като изказ.
Нужно е все пак да се върнем към проблема за изобразяването на античността в поезията на Йосиф Бродский, защото тук се крие и ключът към нейното вярно разгадаване и тълкуване. Античността е полето, върху което може да се разпростре постмодерната (нека да е просто модерната ) ирония. Но това има много важни последствия. Защото върху грандиозното и мраморно величествено тяло на древността се е отворила вече язва, която постепенно или пък скоротечно се разпростира върху цялото тяло. Високият сюжет съзнателно се снижава с битови ситуации. Героят или героите попадат там, където санът и историческото им величие никога не би позволил. Но защо, когато това е хем в миналото, хем в настоящето. А настоящето е пошло и предразполага към подлости и скверни деяния. Смешно е, защото чакаш афоризми, антични драми, философски мъдрости, а устата на героите проговорват простотии. Този тип ирония е обикнат от Бродский похват. Изобщо, цялото му творчество е иронично “оскверняване” на тържествеността и патетиката на миналото чрез профанизма на настоящето. Това е иронизиране на руската претенция за “имперско съзнание”, за модерно продължение на “Рим” и “Цариград”; претенция за уникалност и мисия. Може би тук Бродский стои на противоположна позиция спрямо Пушкин, а и на цялата руска литертура. Модерното (нека не е още постмодерното) съзнание е готово да принизи всичко свято, да го преобрази до неузнаваемост и да го “подхвърли” с иронична полуусмивка на преситения от големи думи съвременник. Ето го Йосиф Бродский. Руски поет, който тръгва от руската традиция, за да я опровергава и иронизира.
Но в тази ирония има много тъга и драма. Тя е породена от срутването на кумирите, от провала на идеята и обезценяването на идеалите. Бродский иронизира социалната система, разпадналата се колективност и величавост, а не човека, не родината и руския дух. Нещата са се променили; друго е времето и то има друг дух и не бива да се борави със стари мерки и да се мечтае и говори с изхвърлени от употреба думи и понятия. Несъответствието на идеалите с реалността провокира в еднаква степен и драмата на съзнанието, и иронията в оценката. Други са величията днес и други са техните носители и изразители. Да забравяш това, означава да останеш в миналото и да търпиш присмеха на историята.
Иронията само в началото предизвиква смях. После тя отключва страданието и сълзите. Поезията на Бродский иронизира закостенялото и архаизирано до склеротичност обществено съзнание; но тя е изпълнена и с огромна тъга. Руското страдание и тук намира думите, за да напомни за отговорността на руския дух пред света. Мъката не е абстрактна. Тя е породена от раздялата, от високата нравственост, която поема върху себе си вината за несъвършенствата и страданията на обикновения човек – където и да е той; от неосъществените човешки стремления и от жаждата му по свобода и щастие.
След Йосиф Бродский руската, а и вероятно цялата европейска поезия тръгва по нов път. Той изчерпи един продуктивен за ХIХ и ХХ век модел на поетическо съзнание. Той изчерпи дори и думите на двете предишни столетия и сега поетите ще трябва да говорят на нов език. Какъв ще е той, ще кажат самите те...
 
 
Назад [ 6 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма