Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Имена:

Бележник:

Памет:

Разказ:

Книга 8 Книга 9
Статии
Резонанс
Отново при Паулу Коелю
To Paulo Coelho again 
 
СЛАВЧО ИВАНОВ
И след скорошното идване на бразилеца в България ще се множат въпросите на романовото писане, които мъчат литературознанието. Какъв е парадоксът – и последният роман на писателя отказва драстично среща с всякакъв пост модернизъм, ,... а е преведен на 60 езика и е издаден в невероятни тиражи. Дали един от най-търсените в света автори дълго няма да е загадка, щом е прав Тери Игълтън, за когото добрата литература не е “правене” и няма нищо общо с така наричания от нас “метод”.
Да, независимо от разнопосочните оценки за писателя Паулу Коелю - и с “Войнът на светлината” (2002) той си остава единствено онова, което той е. И след славата на “Алхимикът” този най-продаван по света автор днес продължава да убеждава, че не спират да съществуват действащи неизменно библейски истини, свързани със смисъла на човешкия живот. Това той не спира да прави и след “Алхимикът” - притчово просто, отмерено, в своя традиционен за роман обем - 150 страници: без никакви хипермодерни стилистични напъни. Като самотен съвременен романтик той напористо мисли, че единствено Аз-ът продължава да дава смисъл на битието. Субективизираният индивидуум – това ще е истинският му воин на Светлината, ако обаче следва своя Път – “отначало, по принцип”. И в последния му роман битува познатата Лична легенда, водеща към дълга ни човешки на тази наша Земя. И сега се говори за Избор – личностен и непретенциозен: за нашата ориентация по Път сред светите (не само светли!) неща в живота. Човешкото битие е нещото несъвършено - да, но тъкмо то остава Твоето Нещо – и тъжно, и мечтателно, отделящо от сивотата на другостта, включващо в универсуума само с онова, което смогнеш да променяш в себе си - редом със света до себе си.
Човекът подлежи на само-усъвършенстване. Учителят живот може да стимулира само-развитието, роейки у индивидуума нови и нови смисли. Аналогичен оптимистичен епиграф на евангелиста Лука открива прочита на “Воинът на светлината”.
Промените “в” и “край себе си” – ето го духа и на непубликуваните досега Пролог и Епилог. И в тях Воинът е добротворец, който като децата “безпричинно” тича подир нещото с вярата не, а с убедеността си, че има живи съкровища - не само за избраници. Че все някога от мнозина ще се чуят “камбаните на Храма”. Нужно е и малко, и много – да се научиш да съзерцаваш Природата и да благоговееш пред Нея. Само тогава у Война започват да ехтят с цял глас потъналите някъде в бездните камбани.
Природата се враства в самия Аз, прави го родствен с Бог, щом остава силен култът към Детето, познат и от предните му книги. Днес Войнът на светлината му като истински (негов си) дадаист гледа на целия свят “с очите на едно дете”. За да е воин на Надеждата. Същевременно не всичко тук е само и само легенда, притча и мит за пораснали деца. Живи – затова и вечни, истински остават при всеки “вятърът, чайките, шумът на палмовите листа”. Реалните лъчения на притчата я правят многоструйна, и те също помагат да се долови звукът на неуловимото в потъналите камбани. Тези негови истини са част от една справедлива битка, която представя и реално битие на противоречията, и движение по пътищата на сърцето като “река от страсти”. Тук се включват дори онези пътеки, които са поемани от очите на другия “с дозата лудост”. И “лудите” пътища са онова нещо важно, което разграничава преходността от устойчивостта.
Прозренията на Война са по детски категорични. Като дете той ги утвърждава, понякога дори се абсолютизират истини, предлага се страстно един-единствен Наръчник – значещото под-заглавие на романа. На такъв войн трябва колкото вдъхновение, още повече мъдрият опит, който следва да се усвои - като от Указател. Опит плюс вдъхновение войнско правят амалгамата на Коелю. Така неговият Наръчник се изписва наистина библейски мъдро, бавно, дума подир дума, кратко, само на около 130 непълни с текст додолу странички. Изписвайки ги, той е питащото дете и мъдрият старец, който гледа другия “със” и “без страх” заради самотата и тъгата, “със” и “без вяра прекомерна” в самия себе си. За да се учи, вървейки по Пътя, за да поддържа диалога си с Другия, мълчейки понякога. И за да вярва, че е благородство постоянството, че светът съществува благодарение и на повторяемостта. Не е нужно да изреждаме всички прозрения на Коелювия Войн за света в него самия така, че да стане по-ясна задачата му да го представи като пълнокръвна и самостойна държава на Духа. Той е всякакъв – примерно, танцуващо дете на улицата, повярвало в налудначиви идеи, което може и да поплаче ей така. Но винаги странният за Другия войн на разказвача и тук следва себе си като самотен рицар по пътя на “строгостта и състраданието”, който като луд мъдрец по донкихотовски се води само от блясъка на собствените очи, без никога да поема чужда роля. Както с “безумеца” на Дон Кихот, той е смелият, лудостта - маската в движението по собствения Път. На Личната легенда. Той същевременно не е загадъчният “прав път “per vias rectas” в “Одисей” на Джойс, а сякаш носи нещо от привлекателността на Пътя у нашия Златомир Златанов. Особено с вярата в Личната легенда на онзи от другата страна на барикадата. Наръчникът на Коелю те кара да не се учудваш, че и Другият е със своя си Лична легенда – нито права, нито грешна. Сабята е в ръцете на Бога.
Наръчникът на умния и в чувствата си Войн на бразилеца не избягва онова, което стои близко до дидактиката на библейската проповед. Напротив, Коелю й се доверява докрай, предлагайки й чинно, като пред олтар и двете си ръце. Тя не е цел, тя е средство, отпращащо индивидуума, всеки остойностяващ се Аз към себе си като движение на Лична легенда. Бразилецът пише не за себе-познанието като абсолют и даденост, а за само-знаенето като евентуален текущ процес, за Пътя единствено твой, за придвижването към него. Исус, предупреждава война си авторът, държи винаги вратата към Пътя отворена за всеки. Може и да се самозабавляваме като децата, но призванието ни е да следваме волята Божия, войнът му винаги да е нащрек за повратностите по Пътя.
Последният роман на Паулу Коелю също носи идеята за Словото като Божие послание до нас. Притчите са откровение светая светих, те вдъхват доверието, че Бог е винаги с теб и в теб, че ти никога не си забравеният на нашата и грешна, и единствена Земя, а си светлината, чиито войни самотни сме самите ние. Не сме универсууми, а хора, които само се стремят към себе си.
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма