Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:

Есе:

Имена:

Бележник:

Памет:

Разказ:

Книга 8 Книга 9
Статии
Бележник
Из "Кратка теория на литературата"
A short theory of literature 
 
ТИХОМИР ЙОРДАНОВ
1.
Оркестър малък от надежди,
а диригент е любовта...
                        Б. Окуджава
Мой приятел, поет, остроумник и шегобиец, имаше обикнатия навик да запитва: „А ти талантлив ли си?” Такъв внезапен въпрос изненадваше събеседника – също поет и също натрупал свои собствени произведения, с които се надява да възнагради идващите след нас поколения. Този път със същия въпрос бе изненадан гостенинът ни, руският поет Сергей Козлов, автор на сладкодумни детски стихчета.
- Не знам, но аз пиша и не си задавам такъв въпрос.
Отговорът ми припомни историята на друг един руски поет, прекарал десетилетие в лагерите на ГУЛАГ. Лишен дори от молив и лист хартия, той на ум съчинявал стиховете си и ги е запомнял, за да може по-късно да ги събере в малък сборник поезия.
Ето какво ми подсказа мисълта, че за таланта, ако е истински, а не претенция, няма забрана. Дори и самият творец не може да си го забрани. Той напира отвътре, той „избива”, както се казва. Талантът може да се превърне в отшелничество, но не и в „пост и молитва”. За него няма монашеско въздържание. Той избликва като насила подтисканото сластолюбие, както ни го е показал Л. Н. Толстой в своя отец Сергий. Самият талант е страст – по-силна от страстта към жената, по-непреодолима от религиозната страст.
Само бездарните писачи престават да пишат, преследвани от притеснения, защото бездарието се забавлява с писане, а талантът му се отдава. Истинските таланти творят и пред неизбежната участ. Час преди разстрела Никола Напцаров вместо малодушно хленчене написва своето предсмъртно стихотворение:
Но в бурята ще бъдем пък със теб,
народе мой, защото се обичахме...
Така поетовият талант се извисява до своя апотеоз.
Талантът е умение да създаваш живот. Но умението без талант е имитация, защото талантът е „искра божия”, него или го имаш, или го нямаш. Когато е налице той е непреодолим, той става убеждение.
Ще се върна към срещата ни с малко познатия Сергей Козлов.
- Само детски стихчета ли пишеш?
Във въпроса прозираше насмешка.
- И други пиша. Ще ме изслушате ли?
Изслушахме няколко страстно издекламирани стихотворения. Но повече ме удиви превъплъщението на поета. Сякаш сам грабнат от словото си, той като че ли напусна нашата малка компания, с която досега простодушно разговаряше. Лицето му доби нов израз, очите му заблестяха с подклаждани в тях пламъчета, в гласа му зазвучаха други нотки, речта му се превърна в ритмично отмервана мелодия. Поетът сякаш излезе от света на материалната реалност. Той се отнесе в друг някакъв сътворен от него свят, в който витаят образи – недосегаеми и пречистени от земното зло. Навярно такъв е възвисяващият талант.
Усамотяването на таланта не е бягство – то е събраност на духа, на силите и възможностите на твореца. То не е успокояване на болката, а нейното надмогване. С риск да бъда несъвременен ще припомня премълчавания сега съветски писател Николай Островски, оставил ни една фаталистична поема на духа – своя роман „Как се каляваше стоманата”. А нима и вдъхновената поезия на нашия Дамян Дамянов не е подвиг на духа, средство, укрепващо живота – и поетовия, и други човешки съществования.
Талантът е магия. Той е висше благоволение, затова всеки опит да бъде обяснен граничи с мистика. И за да примиря таланта с останалите човеци, ще кажа: всеки е талантлив по своему. И май че е така.
2.
„Аз, Драгомир, писах. Аз, Севаст
Огнян, бях кефалия при цар Шишман и
зло патих. В това време турците
воюваха. Аз държах за вярата на цар
Шишмана.”
                   Боженишки надпис. XIV в.
Нас, българите, „като народ и държава”, винаги са ни натиквали в някакви граници: ДО и СЛЕД. До Освобождението и след това. До 9 септември и след него. До 10 ноември и подире. А ето, че сега чакаме нова дата и от нея нататък.
„Тъй върви светът!” – пак би възкликнал светецът на българщината Христо Ботьов, завършвайки с гневната констатация: „И го хранят дор до гроба само със надежди голи!”
Такъв е протестът на писателя, когото всякога подкупно са уговаряли да бъде „верен свидетел”. Дори и в съда така заклеват: „Истината и само истината”. Но за всекиго истината е онази, в която и той участва. Самото му присъствие е вече пристрастие. Нея, Истината, дори и в съда я гледат от едната, или от другата страна – на обвинението, или на защитата. Няма безпристрастен писател, лъжа е проповядваното безразличие към героите и събитията, за които писателят свидетелства. Не съществува писателска „святост” в духа на Зевсовото безразличие към нравствеността на героите.
Подир погрома, загледан в пожарищата на изгорелите села, безжалостният Георги Бенковски, според свидетелството на Захарий Стоянов, възкликва: „Аз постигнах своето!” Така подобно на Хектор в „Илиада”, предводителят на Хвърковатата чета гордо надява доспехите на поражението.
Не съществува писателска кротост пред жестокостта на фактите. Той и към тях е пристрастен, въпреки намерението си. Пристрастието е негова съвест. А кой ще укори съвестта, която изповядва: „Аз държах за вярата на цар Шишмана.”
Всички призовавания за безпристрастност на писателя са коварството на друга, чужда съвест, за която има само едноцветно определение: черна.
За писателя не съществува „изневяра” на жизнената правда, защото и животът е многолик, и правдата му е многолика. Слабостта на писателя е не в недостъпността на идеите му, а в неговата немощ да ги защити художествено убедително. Ето тук е и отговорността му пред времето, пред героите и най-сетне пред читателите.
Писателят по призвание, истинският писател, когато пише, е отговорен за всичко: за слънчевите изгреви и залези, за посоките на вятъра, за въртенето на Земята... Тях той трябва да насочва според Зевсовата божественост на съвестта, към която се обръща и античният Архилох. Иначе какъв писател ще е писателят без съвест?! Затова аз ще кажа: „Долу безразличните литератори! Долу литераторите Зевсовци!” Ако тези призиви ви напомнят нещо вече казано, не се плашете от това. Писателят трябва да е пристрастен, но не към физиологичните пристрастявания, към измамните почести и слава, към илюзорните награди и сладостните ползи, а така както е пристрастен и поетът, изрекъл тези стихове:
Какво си днеска ти, стран
земя на Левски и на Ботева?
В теб веят чужди знамена
и чужди песни пеят патриотите!
                               Хр. Радевски
На такова пристрастие трябва да вярваме. Но нека да завърша с припомнянето, че цитираното четиристишие е писано ПРЕДИ, а пък аз го повтарям отново СЛЕД.
3.
И когато нямаше кого да надвива,
той пишеше книги, за да си почива.
                                    Иван Вазов
Понякога читателят си задава въпроса:”Защо авторът е написал тази книга?”. Така формулиран, въпросът не всякога означава отрицание на писателския труд, в смисъл на ненужност. Най-често това е проява на любопитство, а във всички случаи питането отвежда към почти необяснимата психология на писателското творчество. То е разглеждано като игра, забава, развлечение. Тълкувано е като проява на либидото, или плод на „развинтена” фантазия, на суета, на графомански нагон и подражание. Може би най-точно ще ни обясни подбудите за литературно творчество Оноре дьо Балзак: „Аз си мислех, че ще мога в края на краищата да напиша забравената от толкова историци история на нравите”. В този смисъл писането е наблюдение и документиране на преживяното, съобщаване на мисли (идеи). Към всичко нека да прибавя и алчност за пари, за слава. Всичките тези обяснения би трябвало да са правилни, но аз си мисля, че тях ги обединява една дума: изповед. Писането на книги е същността на една човешка изповед.
Всеки може да се изповяда в църква пред свещеника, или на чашка ракия пред приятеля си. Но не всеки може да облече изповедта си в литературни достойнства. Преди да започне да пише, писателят трябва да е придобил жизнен опит и житейски прегрешения, както и да има щогоде практика в упражняване на самото писане. Наличието на такъв опит може да бъде проследено в творчеството на всеки, бил той голям или малък, писател. Ето защо не случайно авторското творчество се дели на периоди, в които се влага разбирането за настъпилите промени в писателевото мислене (идеология), психика (душевност), а и за възможностите на придобитата писателска техника, започвайки от нейната най-ниска степен – сръчност.
Писателската грамотност е от друг тип, но и тя се равни с школската образованост. Ние непрекъснато се сблъскваме с безпомощност в използването на изразните средства, които не само могат да се изучават, но още по-важно е да се разбират и прилагат, да се осъзнават, да се превръщат в писателско съзнание. Тази писателска физиология е нещо като физиологията на дишането. Дишаш, без да се замисляш как го правиш, дишаш естествено.
Можеш да съчиниш приемливи в литуратурно отношение произведения, ако добре си усвоил писателската сръчност. На великия френски класицист от 17 в. Боало принадлежат думите: „Ваше Величество, вие пожелахте да напишете едно слабо стихотворение и успяхте”. Мнозина днешни литератори се стараят да повторят този царствен опит. Това е нещо като решаването на математическа задача – справяш се добре, но не можеш да изпееш една простичка мелодия. Познаваш нотите, но не можеш да им дадеш звуков изказ. Причината е в дарбата „божия”.
Нашият български писател Николай Хайтов обичаше да повтаря: „Едно е да знаеш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.”
Ето защо самото писателство (писателите) прилича на школското образование – на степени е. Най-високата, рядко постигана степен, е тази на гения. На него всичко му е дадено отведнъж. С пълни шепи, образно казано. Поуката е: учете се от гениалните образци. Аз до края на живота си ще помня два стиха от краткото тристрофично стихотворение на незаслужено забравения сега поет Крум Пенев:
Четеш ли бездарници скучни,
ще станеш и ти стихоплет.
Но не се мъчете да ставате гении, защото „или го имаш, или го нямаш”. Някои писатели болезнено преживяват тези състояния. Стихотворението „Поети” от Ал. Блок е чудесен пример за това. То обяснява писателската завистливост и вражди, а понякога и неспособността, дори в рамките на литературни школи и кафенета, авторите да дружат и да се сприятеляват. Човешко е да не съпреживяваш чуждата радост, нито пък чуждата болка. Задоволи се и с това: имаш си свои. Те са твоята индивидуалност. По нея можеш да бъдеш забелязан.
Нека ето това да наречем писателска самоличност. За тази самоличност не се издават административни документи и карти за членство в писателски сдружения и съюзи, а още по-рядко нотариални актове. Удостоверение за писателската самоличност е единствено творчеството. То е пропуск за безкрайността на времето. „За достойнствата - цитирам пак Флобер - може да се съди по силата на онази замаяност, която ще получиш (от творбата, - б.м.) и по продължителността на времето, което е потребно, за да дойдеш на себе си.”
Само великият творец създава съвършенство, така както е писано:
„ И видя Бог, че това е добро.”
 
 
Назад [ 5 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма