Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:


Поезия:

Фрагменти:


Бележник:

Разказ:

Неюбилейно:

Мъдростта на човечеството:

Островитяни:

Книга 8 Книга 9
Статии
Островитяни
Към небето гледа земята ни
Our land looks towards the sky 
 
Иля Фоняков - познатият на читателите ни руски поет, който нееднократно е гостувал в списанието ни, навърши 70 години. Това свое събитие той отбелязва с новата си книга „Островитяни” /Издателство „Логос”, 2005, Санкт Петербург/. Нея той изцяло е посветил на родния си град. Тя представлява многоцветна мозайка от стихотворения, кратки очерци и мемоари, есета и текстове, плод на изследваческа работа. Прелюбопитна книга, която може да получи такава цялостна оценка: твърде занимателна, познавателна, широко скроена, майсторски написана и съвсем съвременна. От нея сме извадили поместените тук преведени на български език откъси.
ИЛЯ ФОНЯКОВ
Изпърво пред мене лежеше ръкопис. Всъщност що за ръкопис беше този? Ръкопис в истинския смисъл на думата отдавна никой не е държал в ръцете си. Даже машинописът е вече анахроничен. Компютъропис – ето какво лежеше на масата ми.
После компютърописът стана книга. Необикновена книга. Без име на автора – само заглавие: „Песни от Дългото езеро”. Но в нея, впрочем, е отбелязано цяло съзвездие от автори. При това някакви странни автори, екзотични: порусеният търговец на праскови Абу Али Мадх, „комендантският кабалист” Бен Рабани, „разстриганият монах” С. С. Разсолников, „несполучилият самоубиец” осемнайсетгодишният Миша Раков, Княз Олексин /младши/, Джон Филби – „мисионер /?/ търговски пътник” /?/, „лъжебудисткият монах” Пан Чен Ко,” безродната принцеса” Итамоконо Но, а така също и някойси „раб божий” Евгений, който е написал предисловие към събраните стихове и песни. Разгледана изотвътре, в книгата – при издателските данни и на някои други места – може да се забележи още едно име: Казаков, Олег Владимирович, роден през 1973 г., образование висше /музикално/. Тъкмо той, както сам ни уверява, е намерил антологията „Песни от Дългото езеро” в подлеза към метрото.
За тези, които не живеят в нашия град и не го познават, е необходимо да поясня: Дългото езеро – това е краен микрорайон, напълно обикновен и еднообразен. Книжката, написана /намерена?/ от Олег Казаков, е сплетена от хитри фантасмагории, на пръв поглед невероятни, но разгледани отблизо – напълно убедителни. Та нали няма нищо по-фантастично от всекидневието – още поетите-обереути /ОБЕРЕУ – Обединение за реално изкуство, - б.пр./ са го знаели, пък и мнозина преди тях. „Къде живееш? – На Дългото езеро” – казваме ние и отлично се разбираме един друг. А виждал ли е някой самото езеро? Къпал ли се е в него?
В това езеро няма вода,
във него не ще се окъпеш, да.
Безполезен ще бъде труда,
ако жертва не дадеш, за беда,
на Великия дух До.
След жертвата плавай и пий,
след жертвата риба лови
и от себе си нищо не крий,
свойто име тогаз назови
пред Великия дух До.
За него ще станеш ти свой,
ще оставиш до сетньо следа,
че жертвата дава покой –
в това езеро има вода
на Великия дух До.
Изглежда така се пее в народните песни по тукашните места. Водата, както става ясно, е не вода, а води, но в тях се отразява не този, който се вижда там. Да умуваме ли, че в тези води се въдят дракони? Те, разбира се, са фантастични, но не повече, отколкото самият водоем. С какво е напълно реален адресът „между дацана и изпълкома” /дацан – будистки храм – съществува в тази част на града още от дореволюционно време/. С какво е интересна ритуалната „Песен на воините на бог Зенит”:
Ний бойци сме на бога Зенит,
слава Зениту, слава!
Сърцата ни са от твърд гранит,
слава Зениту, слава!
Ръцете ни са от сив метал,
слава Зениту, слава!
Конете ний смляхме без жал,
слава Зениту, слава!
Врага си ще ще гътнем с наскок.
слава Зениту, слава!
Не признаваме ние друг бог,
слава Зениту, слава!
От нас се плаши дори ОМОН,
слава Зениту, слава!
Наше капище е Стадион,
на този Зенит слава!
Навярно даже и най-отчужденият от спорта човек вече е съобразил, че става дума за петербургски футболен отбор и за неговите отчаяни запалянковци-фанатици. Загадъчният стих „конете ний смляхме без жал” лесно може да се разшифрова, ако се знае, че на жаргона на фанатиците „месо” и „коне” биват наричани съперничещите си отбори „Спартак” и ЦСКА. Това е естествено: езическите секти би трябвало да си имат свой език, таен за непосветените. Иначе какво ще представлява вилнеенето на запалянковците, до изстъпление славящи като бог любимия си отбор /без всякаква връзка с реалните му възможности и постижения/, ако не самото езичество? Оказва се, че през хилядите години християнствуване и седемдесет години войнствуващ атеизъм, то просто си е намерило нови идоли. И авторът с голям художествен усет е използвал тук формата на ритуалния химн: „Наше капище е Стадионът!” И е точно така!
Е, ако някои славят бог по име Зенит, то защо други пък да не славят древния бог Ра – та нали това е почти едно и също. Зенит е най-високата точка в слънчевата орбита, а Ра – богът-слънце на египтяните.
Над Дългото езеро цъфва дъга,
дъгата на бог Ра.
„Химн на бог Ра” целият е написан като словесна игра, както и трябва да е магическото заклинание, а завършва в палидромонното : „Радуга – магу дар”. И всичко е естествено, макар и фантастично: дали подобно нещо от самосебе си не представлява всеки днешен жилищен микрорайон в големия град, един истински многоезичен Вавилон? Тук и хора от Кавказ наемат стайчета, и търговци от Средна Азия, и някакви си чудаци от някоя далечна европейска чужбина, и студенти от най-екзотичните земи – подобно на африканеца Акка Мала Думбо, изпяващ в студеното общежитие своята безкрайна меланхолична песничка:
Имам си момиче Таня.
У-о! У- е!
Такива тук наричат „девойки”.
У–о! У – е
Тя иска със мен да замине.
У – о! У- е!
Понеже горещ съм, тя знае.
У – о! У – е!
Но не знае на жените ми броя.
У – о! У – е!
Но след време и туй ще узнае.
У – о! У – е!
И посред тази многогласица – пронизителната руска майчина оплаквачка:
Добър юнак от Дългото езеро
вчера подкараха в земя далечна
служба да служи, службата мъчна,
трудната служба, но не царска.
Ох, не е царска, не е и весела!
Майчица плаче, в сълзи се облива:
„Окаяна аз, ох как не си скътах
злато-сребро сина да откупя,
от горката участ да го избавя?
В тъмна тъмница да беше – добре ще е
с крадците ведно, с душегубците,
отколкото година в това гробище,
в това гробище ненаситното.
Някой може и да се обиди заради армията, да заговори за граждански дълг, за това, че само военната служба прави юношата истински мъж. Но... такъв е животът, такъв имидж е наложен – и не на празно място. Обществото ще трябва да похаби много сили, пък и държавата, за да се промени този имидж.
Впрочем, не трябва да се мисли, че „Песни от Дългото езеро” е толкова мрачна книга. В нея има всичко, има и съзидателен оптимизъм, днес почти забравен. Например, „Песен на подемните кранове” /”Наште профили, гордо изсечени в небето пролетно... с простота и разумност на формите, изкушени във формостроенето, ще поспорим ние с вдовицата весела на Айфела...”/ Или стиховете започващи със стиха „Земята ни гледа в небето”. И наистина какви названия имат тукашните улици на предишното Комендантско летище, какви имена: Илюшин, Новиков, Хаккел, Корольов! / В тази книга има /освен „Песен на Дългото езеро” / няколко страници виртуозни увъртания-палидромони /”Себе, нищий, ищи небес”. Има и цяла книга в книгата – „стихотворенията на последния немски романтик” Лудвиг фон Циффер /1966 – 1996/, очевидно измислена фигура, както всички останали автори в тази рядко ярка книга, една измежду най-запаметените от мен през последните години, посрещната с интерес от събратята по перо. Книгата, чийто истински автор се е мярнал на литературния хоризонт и е изчезнал, без да се обади пак, без да се погрижи да развие и укрепи успеха си...
И пак из „Островитяни”:
Иля ФОНЯКОВ
***
От вятър продухвана тука,
със участ не твърде добра,
стърчи вестникарската будка
с опалени в огън ребра,
с врати чернокрили на гарвана,
с нещастна, зловидна съдба.
По класификацията Дарвинова:
вътрешно видова борба.
***
По логиката непонятна,
попаднал тука ей така,
проплавах миля в необятна
от стоки текнала река.
Пребъркал джобовете всуе,
купих си мляко – на инат.
И ето: оцелявам. Туй е
преобразеният ни свят.
От руски преведе Тихомир Йорданов
 
 
Назад [ 10 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма