Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Есе:

Имена:

Бележник:

Памет:


Разказ:

Събития:

Книга 8 Книга 9
Статии
Есе
Фицджералд
Fitzgerald 
 
Е. М. Чоран е роден през 1911 г. в Рашинари до Сибиу (Румънска Трансилвания), Е. М. (Емил Мишел) Чоран почина в Париж през април 1995 г. Завършва Философския факултет на Букурещкия университет, специализира 1 година в Берлин и от 1937 г. до смъртта си живее във Франция. „Шемет на скептицизма” - едно заглавие, предложено от преводача - е том, чието съдържание бе уточнено през март 1990 г. в мансардното апартаментче на парижкия площад „Одеон”, където писателят прекара повече от четирийсет години. Той съдържа изцяло три от десетте книги, написани от Чоран на френски - втората, шестата и предпоследната, - и е побрал някои от най-кратките текстове на автора, както и най-дългия. Това е относително пълно представяне на темите, до които се докосва мисълта на Чоран, огласяване на постоянните, дори натрапчиво звучащи в нея мотиви.
E. М. ЧОРАН
Паскаловият опит на един американски романист
У някои ясногледството е природено качество, предимство, ако не и дарба. Не им е нужно да го добиват, да се домогват до него: те са му наречени. С всеки опит виждат все по-навътре в себе си. Поразени от яснота, не страдат - до такава степен тя е част от тях. Кризата им е постоянна, но я изживяват естествено, защото се е сраснала със съществуването им. При други прозрението идва късно, като плод на злополука, на вътрешно счупване, настъпило в някакъв момент. Пленници дотогава на сладостна слепота, те са се задоволявали със собствената си видимост, без да я изследват или да се догаждат за празнотата й. Изведнъж булото се смъква и ги виждаме, заслушани сякаш против волята си в познанието, изгаряни от непоносими истини, за които нищо не ги е подготвило. И естествено, възприемат новата си участ не като привилегия, а като „удар”. Нищо не е подготвило Скот Фицджералд да срещне и да възприеме непоносимите истини. И все пак в усилията му да се нагоди към тях не липсва патетичност.
„Несъмнено целият живот е процес на разпадане, но драматичните удари в това действие - големите внезапни удари, които връхлитат или изглежда, че връхлитат отвън, онези, които запомняш, върху които хвърляш вината за хода на нещата и за които споделяш с приятелите си в мигове на слабост, не разкриват последствията си отведнъж. Има и един друг вид удари - те идват отвътре, а ти ги долавяш едва когато е станало твърде късно, за да поправиш каквото и да е, когато неизбежно осъзнаваш, че в известен смисъл никога вече не ще бъдеш предишният (добър) човек.”*
Това не са разсъждения на бляскав, моден романист... This Side of Paradise, The Great Gatsby, Tender is the Night, The Last Tycoon - ако Фицджералд си бе останал с тези романи, щеше да представлява чисто литературен интерес. За щастие той е автор и на това произведение, Crackup, от което ви представихме образец: описание на неговото поражение, на единствения му голям успех.
На младини целият е завладян от един-единствен стремеж: да стане successful literary man. И става. Сдобива се с известност, дори с гръмка слава. (Нещо неразбираемо за нас: Т. С. Елиът му пише, че бил чел три пъти „Великият Гетсби”!) Изкушават го парите, иска да печели и говори за това без свян. В писмата и бележките му темата се среща непрекъснато - до такава степен, че човек се пита писател ли е, или бизнесмен. Не че ненавиждам кореспонденция, в която се признават материални затруднения. Хиляди пъти я предпочитам пред другата - фалшиво префинена, - където те са смотолевени и разкрасени с поезия. Въпросът е в начина и тона. Колко анемични и вяли ми се струват сега така любимите ми някога писма на Рилке! Никакъв намек за мизериите на недоимъка. Писани са за потомството и от тяхното „благородство” ми се повдига. Ангели пърхат над главите на бедняците. Не долавяте ли известна безочливост или пресметнато простодушие: да се говори така в послания, отправяни до херцогини? Подобни задявки с чистия дух граничат с непристойност. Не вярвам в ангелите на Рилке, още по-малко, в неговите бедняци. Твърде „изискани” са и им липсва цинизъм: живеца на нищетата. Точно обратното, писмата на Бодлер или Достоевски - писма на просители - ме трогват с умоляващия си, отчаян, запъхтян тон. Усеща се, че говорят за пари, защото никога не ще съумеят да ги печелят, че са родени бедни и ще си останат такива, каквото и да се случи. Бедността им е част от тях. Не се стремят към успеха, защото знаят, че няма да го достигнат. А смущаващото у Фицджералд, у младия Фицджералд е, че се стреми към него и го достига. Но за щастие успехът ще се окаже отклонение, помрачение на съзнанието му преди саморазбулването, преди откритието, че никога вече няма да бъде предишният човек.
Фицджералд умира през 1941 г., на четирийсет и четири години; кризата го връхлита през 1935 - 1936 г. - времето, когато пише текстовете, съставляващи „Крахът”. Преди тази дата главното събитие в живота му си остава женитбата със Зелда. Двамата водят измисленото съществуване на американците от Лазурния бряг. По-късно той ще каже за престоя си в Европа: „седем години пилеене и трагедия”, седем години, през които двамата се отдават на всякакви приумици, като че ли обладани от тайното желание да приключат, вътрешно да се изчерпат. И неизбежното идва: Зелда затъва в шизофренията и надживява мъжа си само за да загине при пожар в приют за душевноболни. Той беше писал за нея: „Зелда е случай, не личност.” Несъмнено е намеквал, че тя представлява интерес единствено за психиатрията. Той, за сметка на това, би трябвало да е личност: случай от областта на психологията или историята.
„В миналото моето щастие стигаше до такъв екстаз, че не бях в състояние да го споделя дори с най-скъпия за мен човек, а се налагаше да го разпилявам из тихи улици и пътеки и само нищожна част от него се процеждаше до някой ред в книгите ми - и си мисля, че моето щастие или дарбата ми за самозаблуда, наречете го както искате, беше нещо изключително. Не беше нещо естествено, а противоестествено - противоестествено като епохата на Бума; а онова, което се случи с мен през последните години, съответства на вълната от отчаяние, заляла нацията след края на епохата на Бума.”
Да оставим настрана самодоволството, с което Фицджералд се възприема за изразител на „изгубеното поколение” или извежда собствената си криза от външни условия. Ако кризата му произтичаше единствено от обстановката, не би имала никаква стойност. Специфично американското в откровенията му от „Крахът” е от интерес единствено за литературната история или просто за историята. Като съкровено изживяване обаче те притежават същественост и сила, надрастващи обстоятелствата и континентите. „Онова, което се случи с мен”... Какво се е случило с Фицджералд? Носил се е замаян от успеха, жадувал е щастие на всяка цена, стремил се е да стане първостепенен писател. Пряко и образно, живял е насън. И после сънят отлита. Той започва да будува и нощните открития го изпълват с ужас. Завладява го, парализира го ясновидско безплодие.
Безсънието ни облива с нежелана светлина, към която обаче несъзнателно се стремим. Искаме я пряко волята си, пряко нас самите. Чрез нея - в ущърб на здравето си -търсим нещо друго, опасни и вредни истини, потулени до този миг от съня. И в същото време бденията ни освобождават от привичките и заблудите само за да ни изправят пред зазидан хоризонт: те осветяват безизходиците ни. Разчупвайки веригите, те ни осъждат: неотделимо от нощния опит двусмислие. Фицджералд напразно се опитва да се измъкне от този опит. Опитът го преследва и мачка, прекалено дълбок за неговия дух. Прибягнал ли е до Бога? Той ненавижда лъжата - пътят към религията му е отрязан. Нощният всемир се изправя пред него като абсолют. И метафизиката не го допуска до себе си, а е тласкан към нея.
„Сега ужасът ме връхлита като буря - ами ако тази нощ вещае нощта след смъртта, ами ако всичко това е всевечно трептене на ръба на бездна и само низкото и злото в теб те тласкат да вървиш, а отпреде ти са цялата низост и злина на света. Няма избор, няма път, няма надежда - само безкрайно повторение на жалкото и полутрагичното. Или да стоиш, може би завинаги, на прага на живота, неспособен да го прекрачиш и да се завърнеш в него. Сега, когато часовникът отбива четири, аз съм призрак.”
Но всъщност кой освен мистика или обладания от велика страст е узрял за своите нощи? Не е изключено вярващият да желае безсънието, но без никаква сигурност, как да останеш часове наред очи в очи със себе си? Можем да упрекваме Фицджералд, че не е прозрял значението на нощта като случай или метод на познанието, като обогатяващо крушение, но не можем да сме безучастни към патетиката на неговите будувания, в които „безкрайното повторение на жалкото и полутрагичното” е неизбежно следствие от отказа му от Бога, от неспособността му да се включи в най-великата метафизическа измама, във всевишната лъжа на нашите нощи.
„Известно е, че класическият лек за падналия духом е да се замисли за онези, които живеят в крайна нищета или изтърпяват физически страдания - това е извечен балсам за всяка печал и доста благотворен лек за дневна употреба от всеки човек. Но в три часа през нощта една забравена дреболия добива трагичната значимост на смъртна присъда и лекарството не действа - а в истинската нощ на душата часът е вечно три, ден след ден.”
Дневните истини не са в сила през „истинската нощ на душата”. И вместо да благослови тази нощ като извор на открития, Фицджералд я проклина, свързва я със своето низвергване и я лишава от познавателна стойност. Той изживява Паскалов опит без Паскалов дух. Подобно на всеки лековат човек, трепери пред следващата стъпка навътре в себе си. А някаква предопределеност го тласка непрекъснато натам. С неохота се разпростира до собствените си граници и все пак ги докосва. Крайната точка, която достига, не е в никакъв случай завоевание на пълнотата, а проява на разпадащ се дух: това е неограниченост на пукнатината, отрицателно опознаване на безкрая. Болката му се спуска до самия извор на чувствителността. Сам обяснява това в един много показателен за терзанията му текст:
„Просто се нуждаех от пълен покой, за да размисля защо развих тъжна склонност към тъгата, меланхолична склонност към меланхолията и трагична склонност към трагичното - защо се бях отъждествил с обектите на моя ужас и на моето страдание.”
Ключов текст, текст на болен. За да схванем значението му, нека за контраст се опитаме да уловим поведението на здравия, на дейния човек. Нека си се представим по този повод като пращящи от здраве...
Колкото и разноречиви и властни да са нашите състояния, обикновено ги владеем и съумяваме да ги укротим: „здравето”, това е способността да ги държим на известно разстояние. Една уравновесена личност винаги съумява да хвърли покривало върху дълбините си или да се промуши през собствените си бездни. Здравето - необходимо условие за действието - предполага бягство напред, отсъствие от себе си. Не е възможно истинско начинание, без да сме омагьосани от обекта. Когато действаме, вътрешните ни състояния струват само като отношение към външното, нямат самостойна цена и затова лесно ги обладаваме. Налегне ли ни тъга, то е заради определено обстоятелство или недвусмислено събитие.
При болния е съвсем различно. Той изживява състоянията си в тях самите, тъгата си - тъжно, меланхолията -меланхолично, във всяка трагедия се впуска и я изживява трагично. Той е субект и нищо друго. И се слива с обектите на своя ужас или на своето страдание, защото ги възприема единствено като различни свои модалности. Да си болен, означава изцяло да съвпадаш със себе си.
„И всяко житейско действие, от утринната четка за зъби до вечерята с приятел, се бе превърнало в усилие за мен... Разбрах, че дори моята любов към най-близките ми хора се бе превърнала само в старание да обичам, че по-повърхностните ми връзки... бяха само това, което помнех от минали дни, че трябва да правя.”
Ако при Зелда разривът с действителността е непоправим, шансът на Фицджералд е, че го изживява в смекчена форма: неговото е шизофрения за литератори... Да не забравяме и другия му шанс: той майсторски е овладял selfpity. Прекалената му употреба ще го предпази от пълна разруха. Не, това не е самоцелен парадокс. Засиленото самосъжаление съхранява разума, защото подобно съсредоточаване върху злощастията ни е плод на разтревожена жизненост, на енергично противодействие и е елегична изява на инстинкта за самосъхранение. Не се умилявайте над самоумиляващите се. Те никога няма да рухнат напълно.
Фицджералд надживява кризата си, без да я овладее истински. Въпреки всичко се надява да установи равновесие между „съзнанието за безсмислието на усилието и съзнанието за необходимостта от борба; убеждението в непредотвратимостта на краха и въпреки това решимостта да успееш.” Тогава азът му може да продължи своя бяг, „като стрела, изхвърлена от нищото към нищото с такава сила, че накрая само гравитацията щеше да я притегли към земята”.
Тези пристъпи на гордост са изключения. Вътре в себе си той би искал в отношенията с хората да се завърне към условностите на конвенционалното съществуване; би искал да отстъпи. За да успее, си налага маска.
„И усмивката - ах, аз също ще си изработя такава усмивка. Продължавам да се трудя над това. Тя трябва да съчетава най-добрите отличителни белези на хотелския управител, на старата обиграна светска хиена, на директора на скъп пансион в деня на родителските посещения, на негъра пиколо в асансьора... на обучената медицинска сестра, постъпваща на нова работа, на голото момиче, позиращо за пръв път, на обнадеждената статистка, попаднала в предния план на камерата...”
Кризата го води не до мистиката, крайното отчаяние или самоубийството, а до обезсърчаване. „... табелката Cave Canem непрекъснато е окачена на вратата ми. Аз ще се постарая все пак да бъда примерно куче и ако ми хвърлите кокал с достатъчно месо по него, може дори да ви близна ръката.” Той притежава достатъчно естетизъм, за да подслади мизантропията си с ирония и да включи нотка елегантност в своята икономика на разрухата. Непринуденият му стил ни позволява да надзърнем към онова, което бихме могли да наречем чар на разбития живот. Ще добавя дори, че „модерността” е в степента на чувствителност към подобен чар. Несъмнено, отклик на обезсърчени индивиди, неспособни да се домогнат до метафизичен общ план или до трансцедентна форма на спасението, самодоволно вкопчени в терзанията си като в приети поражения. Обезсърчаването е равновесието на победените. И именно като победен, след безмилостните истини на „Крахът” Фицджералд отива в Холивуд да търси успеха - отново успеха, при все че вярата му в него е подрита. След Паскалов опит - да пишеш сценарии! През последните си години той като че не желае друго, освен да отритне бездните си, да снизи неврозите си, сякаш дълбоко в себе си се е почувствал недостоен за преживяното сгромолясване. „Говоря ви с авторитета на поражението” - казва веднъж той. Само че с времето обезценява това поражение, отнема му всякаква духовна стойност. Няма какво да се чудим: в „истинската нощ на душата” поведението му е по-скоро на жертва, отколкото на герой. Така е с всички, които изживяват драмата си единствено в психологически план; неспособни да съзрат навън абсолют, срещу който да се опълчат или да му се подчинят, те вечно изпадат обратно в себе си, за да вегетират, в крайна сметка под равнището на доловените истини. Нищо повече от обезсърчаване - отстъпление след съсипията, - присъщо за индивиди, неспособни нито да се самоунищожат в бедата, нито да я понесат докрай, за да я победят. Обезсърчаването е ипостас на полутрагичното. И тъй като Фицджералд не успява да остане на висотата на своята драма, не можем да го наредим сред същинските тревожни духове. За нас той представлява интерес именно с разминаването между недостига на средства и дълбочината на изживения смут.
Киркегор, Достоевски, Ницше изплуват над собствения си опит, над вледеняващите си открития, защото струват повече от онова, което им се „случва”. При тях съдбата предшества живота. Не е така с Фицджералд: неговото съществуване остава по-ниско от собствените си разкрития. Върховата точка на живота си той вижда само като поражение и докрай е неутешим, въпреки съзряното. „Крахът” е само „сезонът в ада” на един романист. С това ни най-малко не искам да принизя значението на разтърсващото му само по себе си свидетелство. Романист, който не желае да бъде друго освен романист, преживява криза и за известно време тя го изхвърля от литературните измами. Той се пробужда за някои истини, разтърсили собствените му видимости, покоя на духа му. Събитие, не особено често в света на литературата, където сънят е задължителен - в случая, събитие, не винаги схващано в истинското му значение. Почитателите на Фицджералд съжаляват, че се е оставил да бъде засегнат от своя срив, че разнищвайки го, връщайки се към него, е осуетил литературното си поприще. Ние, обратно, съжаляваме, че не го е задълбочил и изследвал достатъчно. Присъщо на един второстепенен дух е да не може да избере между литературата и „истинската нощ на душата”.
*Цитатите са в превод на Рада Шарланджиева - бел. прев.
Превод от френски Красимир Мирчев

Немезида – Тюхе, първата е гръцката богиня на справедливостта и възмездието, а втората- гръцката богиня на съдбата и закрилница на хората и градовете. Статуйката е случайно намерена в римските бани на Одесос. Археологически музей - Варна, инв. N II 2671. Височина 10,9 см.
Изработена е от бронз. Богинята е изобразени като млада жена, седнала на трон, който не е запазен. Тя е стъпила на правоъгълна плочка. Носи хитон с къси ръкави, пристегнат под бюста. Химатионът покрива лявото рамо, гърба и колената отпред. Под диплите на дрехите се подават пръстите на краката. Косите й са разделени на път по средата и на тила са събрани на кок. Над тях носи диадема и корона. В лявата ръка е рогът на изобилието. Той е неотменен атрибут на Тюхе - гръцката богиня на съдбата. Дясната ръка е изнесена напред и в дланта лежи аршин (метър). Това е атрибут на гръцката богиня на справедливостта и възмездието Немезида. Съчетанието на моралните ценности от богините Немезида и Тюхе са били почитани предимно от римските войници или от преселниците от югоизточните провинции. Те са ги изразявали и чрез малките бронзови фигурки като тази на Немезида – Тюхе от римските терми на Одесос през II - III в.
Анна Хараламбиева
Календар Римски терми, 2007
П. Георгиев. Бронзова пластика от римските терми във Варна. - Археология, 2, 1978, 33 - 39, обр. 5.
 
 
Назад [ 2 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма