Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:

Есе:

Имена:

Бележник:

Памет:


Разказ:

Събития:

Книга 8 Книга 9
Статии
Бележник
Някои особености от поетиката на Стефан Тинтеров- Вен Тин
Some features in the poetics of Steffan Tinterov (Ven Tin) 
 
ВЕН ТИН (СТЕФАН ТИНТЕРОВ) е роден през 1885 г. в Бургас. Учи в родния си град и в Пловдив, завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Работи в Стара Загора като заместник-прокурор. От 1906 г. започва да сътрудничи със стихове в сп. “Демократически преглед”. Публикува проза, статии, рецензии в периодичния печат. Негови стихотворения са публикувани в “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” (1910) под редакцията на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. Умира през 1912 г. Първото самостоятелно издание на творчеството на поета символист е съставената от Владимир Стоянов книга “Призраци” (1994).
ВЛАДИМИР СТОЯНОВ
Велик и безответен час трепери
над съсипните на човешкий дух:
сред мрака рухнаха старинни вери,
умряха богове... Светът е глух?
Вен Тин
Роден на вододела между ХIХ и ХХ век, Стефан Тинтеров е рожба на една противоречива епоха, разпъната между надеждата и скептицизма, интуитивизма и обективизма, традиционализма и модернизма. Време, което удивително прилича на настоящето, белязано с есхатологичния знак на равносметката, на икономическата криза и духовната жажда. Именно тенденцията към равносметка и съхраняване на значимото е обективната хронологична предпоставка, която се материализира в драматичния космополитизъм на Вен Тин; надеждата и копнежът по нея определят светлата приглушена елегичност на образите и тоналността на поезията му; а философската аналитична вглъбеност и мистицизъм на времето визират неочакваната космическа глъбина и колосалност на стиховете. Лирическият субект е повече интровертен като психологически тип - следи как отеква външната действителност, пулсиращото кълбо на живота у самия него. Той се слива със света, превръщайки се в свят на безбрежното време, пространство и действие - също като Уитмановия лирически герой.
Казаното съзнателно провокира въпросите: Защо Стефан Тинтеров подписва творбите си с Вен Тин? Можем ли да изчерпим отговора с единственото обяснение, че това е позната и дори модерна практика за времето? Каква е специфичната функционалност на този криптоним?
Ако се базираме на конкретната фактология, трябва да отбележим, че криптонимът е дело на самия поет, т.е. визуална рефлексия на индивидуалното, непривнесено и неналожено отвън мислене на Тинтеров. Явен е умишленият опит за скриване на автора, но зад кодировката на собственото си “Аз”. Този вид завоалирано име се образува от първите срички на галеното му лично име (Венко - Вен) и бащиното (Тинтеров - Тин). Абстрахирано от всичко псевдонимът звучи съвсем небългарски - по-скоро ни напомня китайските или японските едносрични имена. В същото време тази културна и етнографска отдалеченост се закрепва върху фонетичната конструкция, която носи усещане за затихващ (далечен), но затрогващо интимен камбанен звън. Звучната съгласна “в” се огласява и придобива мащабност, съчетана с “е” - вокал с пространствена функция на движение едновременно в двете посоки на хоризонтала - и достига до своето естествено ехо (откънтяване), маркирано от сонора “н”. “Т” като беззвучна съгласна дава алюзия за едва доловимия тътен от отзвучалото Вен. Съчетано с “и” , “т” свива своята пространственост в една от посоките на хоризонтала. Провокира се усещането за еднопосочно изтичане, което окончателно замира като далечно ехо чрез функцията на “н”. Получава се отзвучаване във възходяща (Вен) и низходяща (Тин) градация. Асоциативната символика на този криптоним едновременно работи с двете си равнища - непознато и несвойствено далечно; съкровено и затрогващо близко. Още самото име се опитва като че ли да съедини несъединимото - далечното и близкото, познатото и непознатото, сетивното и абстрактното.
“Много култури и много епохи са се опитвали да назоват различните типове поети. Ето няколко такива определения: “poeta laureatis” (лат.) - увенчан поет, “poeta doctus” (лат.) - учен поет, “poeta maudit” (фр.) - прокълнат поет и т.н. Всред тези общи типологии може би най-неизяснена, но всъщност най-позната и най-близка е “poeta minore” - от италианското “по-малък”, но и преносно - нежен, тъжен, печален, меланхоличен. Именно Д. Дебелянов, а заедно с него и Д. Бояджиев, и Вен Тин покриват в българската поезия от началото на века тази типология.”1
Като имаме предвид това по-общо мнение на М. Неделчев, бихме могли да подходим по-диференцирано, за да откроим в “минорния ред” на националните ни поети специфичното място на Вен Тин. За тази цел предлагам понятието “poeta occultus” (лат.) - поет окултист. В случая не става въпрос само за формално търсена разлика, която да се експлицира механично от интересите и заниманията на Тинтеров. Основание за подобно мнение дава поетическият подход на автора. Поезията на Вен Тин има философско-съзерцателен характер. Тя ни разкрива космополитния “Аз” - не космоса на душата, а душата на космоса. Лирическият субект притежава съзнанието, че е избраник, който трябва да съзерцава вечните неща, да вижда зад предела на обикновените възможности (“Съзерцания”). Универсализмът не пречи и не потиска индивидуалното и субективно-личното, а го обогатява, сливайки се с него. Така трепетът на единицата се превръща в трепет на световната душа. Интровертната нагласа на поета получава художествено уплътняване чрез филигранния елегичен универсализъм. Дълбоко личното и субективното се разтваря в безвремието:
Молете се за нас на всички вери.
Ний сме обречени, сковани в мраз.
(“Молете се за нас”)
Вен Тин е творец със сложна и в същото време ярка и богата душевност. Животът му - кратък и увенчан с неочаквана и нелепа смърт, предопределя поетическата му съдба - също толкова капризна и своенравна. Осезаемо е едно стоическо, всеразбиращо, но не всепрощаващо и примирено приемане на несъвършенствата на битието. Той достига до свои вътрешно изстрадани, а не симулативно показни драматични открития за човека и всепобеждаващото време, за неотменното нашествие на смъртта и неумиращото желание на личността да я надвие, да превъзмогне забравата, мъката, тленността:
Затишието става се по-странно.
Ах! Ще огрей ли слънце утре рано,
за да ни стопли?
Плахи кат мечта,
ний бдим, глава навели на гърдите -
и чакаме ний... Тъмна е нощта.
Молете се за нас - сърца разбити.
(“Молете се за нас”)
Ярка илюстрация на творческия окултизъм на Стефан Тинтеров е например стихотворението “Снегът се сипе...”. То е огледало на битийната и човешка дихотомия. Снегът, представен като изначално лоно на универсума, е рождеството (“цвят от вишни”, “венчална роба”, “було”), но едновременно с това и смъртта (“саван”, грак на “гарвани хищни”). Показателен е и първият стих, който разкрива смесването на реално и иреално, визирайки действителното недействително: “Снегът се сипе кротко и без шум”. “Сипе се кротко” е маркер на движението, живота, докато вече “без шум” носи привкус на вечен покой, статика, смърт. Този сняг (космическата дихотомия “живот-смърт”) се превръща в було на земята: “Снегът земята в було премени...”. Той скрива същността на нещата. Достига се до призрачност - уж всичко е действително, а не е. Тук е необходимо да се има предвид, че в първата редакция образът “було” липсва, той се появява по-късно през 1910 г., когато стихотворението е поместено в “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” под редакцията на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. Ясно е, че става въпрос за една съзнателна, дълго търсена и обмислена корекция (“бяло” - “було”). Този факт, както и приведените по-горе разсъждения, тласкат към една все по-ярко наслагваща се алюзивна и смислова отпратка към Шопенхауеровото “було на Мая”, усвоено от философията на индуизма. Начинът да повдигнеш булото (илюзорното, недействителното), за да достигнеш вечното (универсалното) е съзерцанието - музиката на сферите, безмълвната песен (“без шум”), която е тайна за непосветения - глухото и ледно поле на смъртта. Интересно е да отбележим, че са включени едновременно в действие, взаимодопълвайки се и обогатявайки се, смисловите конструкти на було като начало на ново събитие и като лъжовност, недействителност.
Какво, ако не една върховна степен на медитация, е стихотворението “Снегът се сипе...”. Движението в него е от външното (зримото) към вътрешното, абстрактното (незримото). Показателна е композиционната рамка на творбата. Първоначалната фактологична и образна яснота се трансформира в края в собственото си духовно разколебаване (“дали” - “или”). Постига се състоянието шакти 2, за което Вен Тин говори в статията си “Пътят”. Това е творческата сила на съзерцанието, предшестваща Нирвана, която спасява лирическия персонаж от тягостната еднопосочност на възприятието, посвещавайки го в цялата полигамност на спектъра живот-смърт. Стихотворението се ситуира на основата на конфликта между противоположностите, а финалът му доказва, че акцентираното противоборство е мнимо и не трябва да търсим решението му. Страните в него са по-скоро двата профила на едно лице, на едно универсално единство. Затова във финала няма предпочитание от страна на лирическия говорител нито към живота, нито към смъртта; няма отчаяние и ужас, а скрито блаженство от постигнатото единство на съзерцанието. Този кратък стихотворен бисер неслучайно покорява. Той не звучи сантиментално, а като химн на световната хармония. Лирическият субект е постигнал познанието за противоречивата монолитност на битието и така го е надживял - слял се е с универсума.
Цветовата символика на творбата с функциите си озвучава казаното. Можем аргументирано да откроим два основни контрастни цвята - бял и черен. В стихотворението обаче не се назовава пряко нито един от тях. Усещането за цветова съотнесеност се внушава индиректно:
бял цвят
снегът
цвят от вишни
венчална роба
саван
черен цвят
гарвани хищни
земята
гроб
Изведената парадигма показва, че цветовата маркираност не е еднозначно смислово натоварена. Не всички лексеми, внушаващи белота, свързваме с живота, както и не винаги черният цвят маркира само смъртта. Цветовете, взаимно отблъскващи се на базата на контраста, в същото време се привличат и преливат. За по-голяма прецизност и дълбочина на подхода е необходимо в интерпретационното поле да включим и значението на символиката бяло-черно според славянската и в частност българската митология: Белбог е бог на светлината и доброто, а Чернобог въплъщава силите на злото. Цветовата символика се закрепва и подсилва функцията си чрез звукописа - редуване на повтарящия се вокал “е”, носещ усещане за широта и спокойствие, и алитерацията “гр”, създаваща атмосфера на злокобност.
Нека проследим развитието на характеристиките на пространството и времето в творбата. Първият стих налага движение по вертикала - отгоре надолу (“Снегът се сипе кротко и без шум”). Едновременно с това се провокира усещане за необозримост по хоризонтала чрез наслагващия се образ на пътя (който не се възприема с някакви ограничители - начало и край) и чрез засилената употреба на вокалите “е” и “и”. По-конкретните пространствени определители (“...нивите край полски друм, // където грачат гарваните хищни”) във втора строфа се разширяват и достигат до обобщение за необятност (“Снегът земята в було премени...”).
За конкретни хронологични маркери в стихотворението не може да става и дума. Това още повече засилва усещането за единение на началото и края, на реалното и иреалното и за постигане на космическо безвремие.
Ключовото значение на съзерцанието като опора в самотата и предпоставка за духовно центриране на личността като първа фаза от пътя към голямото вселенско познание е подчертано чрез заглавието на едно от последните стихотворения на Тинтеров.
Предхождащото изложение се базира на виждането, че въпросът за поетиката на дадено творчество или в частност творба не бива да се свежда до едностранно изясняване на естетическото. “Естетическият ефект на творбата е плетеница от разнообразни стойности, които не могат да се сведат само до остранностяване. Възприемането на творбата не се ограничава до чистата наслада от насочените към самите себе си похвати, а имплицитно включва познавателни, етически или религиозни елементи.”3 Жирмунски допълва и обогатява строгия формализъм на ОПОЯЗ с виждането за необходимостта и от тематични изследвания. “Изучаването на поезията като изкуство изисква внимание към самия подбор на темата, както и към нейното конструиране, композиционно разгръщане и комбиниране с други теми.”4
***
Снегът се сипе кротко и без шум,
снегът се сипе като цвят от вишни
и стели нивите край полски друм,
където грачат гарваните хищни.
Снегът земята в було премени...
Дали е то венчалната й роба,
прикътана за най-щастливи дни,
или саван - да я обвие в гроба?
СЪЗЕРЦАНИЯ
Всред безсърдечните безименен изгнаник,
аз следвам своя път без отдих и приют;
посрещан с ням поклон, изпращан с таен смут -
аз диря близки вред и вред ме считат странник.
И чувам гласове от утрина до заник:
- Дали е той мъдрец? Или - не е ли луд?
Но, вслушан в всяка скръб, оставам аз нечут -
защото аз съм сам, защото съм избраник...
Ах! В съзерцание на вечните неща,
прощавам всичко аз и кротка грей мечта
на моето чело, що никой не погали.
Но, между свои чужд, на друго време син,
венчан с гирляндата на небосвода син -
кому в завет ще дам безмълвните печали?
***
Безкраен ден... Зари и все зари
и нийде сянка в знойните простори,
о, Боже! Но духът се умори
и ето вече сън ще го обори.
Безкраен ден... Не ще ли свърши ощ,
та най-подир духът да поотдъхне?
Аз искам тъмний свод на глуха нощ,
а, струва ми се, няма да се мръкне!
***
Молете се за нас на всички вери...
Ний сме обречени, сковани в мраз,
да чезнем без разтуха в подни сфери,
където Бог не чува наший глас.
Нощта притваря глухо свойте двери...
- дали умира Пан на този час? -
и сянка над вселената трепери
злокобно... О, молете се за нас!
Затишието става се по-странно.
Ах! Ще огрей ли слънце утре рано,
за да ни стопли?
Плахи кат мечта,
ний бдим, глава навели на гърдите -
и чакаме ний... Тъмна е нощта.
Молете се за нас - сърца разбити.
 
METAMORPHOSA
Велик и безответен час трепери
над съсипните на човешкий дух:
сред мрака рухнаха старинни вери,
умряха богове... Светът е глух.
Пространствата наострят сънен слух:
помръкнали слънца, звезди, химери
отхождат шумно в своя път - и звук
в изподнята отключва тайни двери.
Ще стане чудо! Погната в нощта,
душата ми кат чайка безприютна
зове... Нощта е кобна и безлюдна.
По дирите на смелата мечта
тя преминава някаква преграда -
душата. Но лети ли, или пада?
 
 
Назад [ 4 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма