Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Простори предлага:

Поезия:



Есе:

Преводи:

Имена:

Разказ:

Интервю:

За първи път в Простори:

Бенефис:

Светът на думите:


В олтара на поета:

Друго време:

Хумор:

Преглед:

Шедьоври на българското есе:

Книга 8 Книга 9
Статии
Имена
Панко Анчев
Поет на възродения реализъм 
 
Слава Богу, отклоненията от реализма в българската литература отминават бързо и тя отново се възвръща към обичайния си ход. Тези отклонения имат, разбира се, своите и литературни, и социални причини. Те се съпровождат от сложни вътрешно-литературни процеси, поставящи на нов анализ и преоценка цялото минало на литературата и декретиращо нови разбирания за красивото и доброто. Променят се критериите, които вече допускат до т.нар. върхове и посредствени имена, стига да са активни и да признават и проповядват “новата естетика”. В такава ситуация е най-трудно за младите творци. Те се изправят пред изпитанието да избират по кой път да вървят: по пътя на модата и бързия успех, или по пътя на търпеливата работа и очакването да дойде – все някога - тяхното време. Това е мъчително изпитание, защото е съпроводено със съмнение в правотата на избора – на литературата и на самия него като творец. Но пък който изтърпи и оцелее (и е талантлив, разбира се), успява и бива възнаграден.
И ето един от тези поети:
Иван Манолов.
Той живя твърде кратко – само 44 години, при това извън столицата, във Варна, почти незабелязан от литературната общественост; не беше професионален литератор – завършил е Военноморското училище, работил е в сфери тъй далечни на литературата и изкуството – машиностроене, корабни двигатели, таксиметров транспорт. Издаде три стихосбирки и успя да подготви половината на четвъртата. Точно когато идваше времето да бере плодовете на тихите си, но упорити усилия, смъртта го изтръгна от живота. Бог да го прости!
Иван Манолов е типичен пример за това как най-новата българска поезия преодолява постмодернизма и се завръща към изконните си ценности, но не като повтаря стари образци (той, разбира се, школува при майсторите – напр. И. Динков, Б. Христов), а като показва ново отношение към живота и изразява ново обществено съзнание. Постмодернистите отричаха всичко: традиции, корени, предишен опит, йерархията на ценностите, и се обявяваха (и те също) за космополити и граждани на света, защото не обичат и не признават родното. А цялото творчество на Иван Манолов е своеобразно завръщане у дома. Героят му влиза в къщата си заедно със света, в който до преди малко е бил, за да се отдалечи от външната неизбежна агресия и започва да премисля. Светът “навън” е огромен и заплашителен, защото е безразличен към отделния човек. Пребивавайки в него, човекът изкарва хляба си, отстоява мястото си и постоянно се оглежда наоколо, за да се свърже с другите хора, защото сам му е трудно. А те, другите, дори и приятелите, са заети със себе си; те също страдат, измъчват се, но не им е невъзможно да се приближат един към друг. Появило се е ново отчуждение, поради което единственото сигурно убежище и средище на близост и обич е семейството, при децата. Там е все още уютно и спокойно; в общото мълчание можеш да помислиш и да усетиш топлината на близостта и любовта. Ала тревогите на външния свят не те напускат. Те кръжат около дома и чакат само сгоден миг, за да те нападнат отново и да опустошат душата ти. Въпреки всичко светът е навлязъл в дома, в душата ти и няма как да се отървеш от него. Носиш го в себе си, не ти дава спокойствие. Човекът в поезията на Иван Манолов се крие в себе си от себе си, от съдбата, която го е обрекла на борба за хляб и сиво ежедневие, изпълнено единствено с грижи. Ала той все повече и повече разбира, че са напразни усилията…
На пръв поглед това са познати класически за българската поезия теми и сюжети. Днешният човек обаче вече е различен и героят на Иван Манолов не се оплаква, нито обвинява другите, че не го забелязват и че не искат да споделят с него тревогите му. Той самият е като тях – отчужден от тях, но все още не и от себе си. За него топлината на дома не е илюзорна, но е за кратко; тя е очаквана и жадувана, но е просто една пауза насред обичайното. Там не можеш да се осъществиш – въпреки че искаш. Този живот е реален като бит, но е имагинерен като възможно битие на личността. Човешкото благородство на героя на Иван Манолов не е в състояние да повлияе на външното пространство и търпи поражения от това пространство. Мъчително е да си човек, който не се оплаква и не търси лек за себе си у другите, а само насаме със себе си изплаква своята мъка. Но той и не търси изхода в себе си, примирява се и приема съществуващото като нормално и естествено.
Единственото му силно желание е да бъде с най-близките си хора, па макар и да не е в състояние да се освободи от натрапчивото присъствие на “външния свят”.
Героят на Иван Манолов не се съпротивлява открито срещу “лошата” уредба на живота; съпротивата му е чрез мисълта за дома и близките: баща и майка, любима жена, деца. Само когато мисли за тях, той е силен и неподатлив на злото, на шума и суетата. Извън дома е непохватен и изплашен, поради което напрегнато мълчи, наблюдава и очаква търпеливо да се открие изходът. Обаче се съмнява, че това ще стане, защото усеща как придобитото с толкова усилие малко щастие всеки миг е готово да отлети – ей така, без никаква причина, само защото по природа е непостоянно и нетрайно.
Олег Денисенко
“Натюрморт с вино”, 2004.
Фестивален и конгресен център, ноември 2006
Животът в поезията на Иван Манолов се живее трудно, с мъка, постепенно. Градежът е бавен, продължителен и несигурен. Човек трябва да внимава и да вложи огромни усилия, защото “скалата е от камък здрав”. На нея се надява и осланя, защото знае, че “и там пониква цвете”. Ето, такова цвете върху здравия камък е героят на Иван Манолов.
Тревожността и несигурността изграждат трайни съпротивителни сили. Човек вече не обръща внимание на дебнещите го заплахи, но и не им се поддава, не се огъва и упорито устоява. Смиреният дори не негодува, а само търси с поглед да намери скалата от здрав камък, та дано успее да я достигне и върху нея да изгради своя свят. А после да размишлява за себе си и околния мир, в който доброто и злото, щастието и нещастието, радостта и тъгата съжителстват мирно.
Единствената “бурна” страст в поезията на Иван Манолов е България. Тя избуява в по-късните му творби – особено в неговата трета и последна приживе издадена книга “Внезапна спирачка” ( 2004). Иван Манолов трактува темата за България по същия начин, както и останалите теми в поезията си: умно, смирено, задълбочено. Макар енергията тук да е силно компресирана и едва се удържа, той запазва смирение и сякаш се уединява с отечеството, за да сподели с него съкровените си чувства. Боли го, че България е изоставена, че хората нехаят за нейната участ, че я предават и забравят чии потомци са. Той се обръща към нейните герои, за да ги покаже не величави, а съвестни, почтени и любящи – като хора, които осъзнават дълга си и са готови да го изпълнят безшумно и достойно. В това, прочее, е тяхното величие, гордост и високо благородство. Ние сме длъжни да помним техния подвиг и саможертва, казва Иван Манолов, защото чрез тях българският род и българската земя са станали свещени. България е рана, която кърви и боли. Тази рана не зараства и все повече измъчва и без това измъченото тяло на майката родина. България има нужда от нови герои, от хора, които осъзнават нейната драма и ще възпрат изчезването й. Без да повишава тон и без да изрича клетви, поетът достатъчно твърдо показва опасностите и отстоява своята лична позиция.
Темата за отечеството България е възлова тема за поезията на Иван Манолов и любовта към България същността на неговата нравственост. Не са много младите поети днес, които се тревожат за съдбата на родината. Стихотворенията на Иван Манолов, изпълнени с тревожна гордост, болка и любов, са знак, че въпреки всичко българското е живо в българската поезия, че българският поет не е безучастен и безразличен към унификацията и погиването на националното чувство. Истинският български талант е част от народа и заедно с народа боледува и преживява.
Последните осемнадесет стихотворения на Иван Манолов, които, слава Богу, се запазиха невредими след трагичния инцидент на горящия български кораб в Хамбург, показват напълно изчистения вече от влияния зрял поет. Тези стихотворения са включени в последния цикъл на тази посмъртна негова книга, наречена “Врата”. Онова, което “Внезапна спирачка” свидетелстваше за възхода на Иван Манолов, тук, в последните 18 стихотворения, вече е факт. Иван Манолов приключи живота си в момент, когато като творец постигна високото майсторство и от тук насетне трябва да го признаем за един от най-ярките български поети на ХХІ век. Поет на възродения реализъм, на новото социално мислене в българската литература.
 
 
Назад [ 7 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма