Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Простори предлага:

Поезия:



Есе:

Преводи:

Имена:

Разказ:

Интервю:

За първи път в Простори:

Бенефис:

Светът на думите:


В олтара на поета:

Друго време:

Хумор:

Преглед:

Шедьоври на българското есе:

Книга 8 Книга 9
Статии
В олтара на поета
Александър Блок
Рицарят монах* 
 
Александър Блок - маска
Този спомен остава за мен незабравим. Преди дванайсет години в един безцветен петербургски ден провождах ковчега на покойница**. Пред мен вървеше висок на ръст, суховат човек в поовехтял кожух, с гола глава. Прехвърчаше слаб сняг, но всичко беше сивобелезникаво, както е само в Петербург, а снегът можеше да се забележи единствено на фона на крачещата отпред фигура; върху кафявата яка на кожуха се спускаха дълги стоманеносиви повесма от коси. Фигурата приличаше на силует, до такава степен тя се отличаваше от всичко наоколо. Генералът редом с мен каза на съседката си: “Знаеш ли кой е този дървеняк? – Владимир Соловьов!” Наистина шествието на този човек изглеждаше чудновато сред шепата обикновени хора, които вървяха премръзнали след катафалката. След няколко минути вдигнах очи: вече го нямаше. Беше изчезнал като че ли незабелязано – и шествието се превърна в обикновена погребална процесия.
* Статията е преработено слово на Блок, прочетено на 14 декември 1910 г. на вечер в Тенишевското училище, посветена на десетгодишнината от смъртта на Вл. Соловьов. – Б. пр.
** През февруари 1900 г. – на погребението на родственица на Блок. – Б. пр.
До този ден не бях виждал Владимир Соловьов, нито го видях след това. Но през всичко, което четох и слушах за него след време, и над всичко, което изпитвах във връзка с него, минаваше това странно видение. В погледа на Соловьов, който той случайно спря върху мен в онзи ден, имаше бездънна синева: пълна усамотеност и готовност да извърши последната крачка. Това беше вече чистият дух: сякаш не жив човек, а изображение: контур, символ, чертеж. Самотният странник шестваше по улицата на града на призраците в онзи час на петербургския ден, приличащ на всички останали петербургски часове и дни. Крачеше бавно след някакъв ковчег, в някаква неизвестна шир, забравил пространството и времето.
Около Соловьов тогава се вдигаше невъобразим шум, не само руски, но и европейски. До Петербург, както винаги, славата му достигаше във вид на неприлични и мръсни лакейски клюки и някаква особена враждебност. В някои кръгове дори името му не можеха да слушат равнодушно: то беше синоним на опасен и вреден човек. След време, когато той пророчестваше за панмонголизма в залата на Градската дума, един известен мистик сметна за остроумно да падне от стола си. Впрочем това беше още съвсем безобидна подигравка по отношение на ненавистта, с която средното петербургско общество сякаш го изблъскваше от живота, окончателно възмутено от неприличното му поведение. Тогава той минаваше вече в очевиден за зрящите друг образ, врязвайки се в сърцата с острия си, ясен, нечовешки силует. Струва ми се, че през тези последни три години от земния си живот за себе си той точно е знаел определения му срок; към външното обаяние и блясъка се прибавяше и друго, което го озаряваше и пазеше. Изпълняваше се древният закон, според който мъдрият, макар и обезсилен от падения и измени живот, връща младостта на старостта. Проблясващата отдалече искрица на тази младост като спомен от страната, от която си дошъл, която си забравял в пустинята на живота – бележи близостта на затварянето на кръга, близостта на края, но не на гибелта, на умирането, но не на смъртта. Зрелите делови хора уважават смъртта и са готови да изразят съжалението си за гибелта; но умирането и краят са им противни, защото те осветяват целия живот с друга светлина, в която земните дела се оказват съмнителни. Мнозина са готови сто пъти да повторят едно и също за гениалността на “Война и мир” само и само да премълчат смъртта и края на Толстой. В това, разбира се, няма нищо ново. Обикновено възразяват, че не трябва да се съмняваме в каквито и да било дела, когато изобщо те са съвсем малко. Възражението е от слабост, а не от сила. Владимир Соловьов наистина направи велики неща във време, когато на деловите хора им изглеждаше безделник. Това и предизвика омразата. Омразата, както винаги се случва, предизвика преклонението. От шума на омразата и преклонението не се чуваха другите гласове, еднакво чужди и на двете. Тогава шумно отхвърляха живия Соловьов и пак пред живия – шумно идолопоклонничеха. Но ето че минаха десет години. Нима и сега ще идолопоклонничим пред мъртвия, забравяйки в шумотевицата какво стоеше зад него?
В юбилейните дни има нещо ужасно. В тях лесно взема връх пошлостта, чието име е единствено забравата. Твърде съблазнително е сиянието на юбилейния саван, под който спи за мнозина любимият, за много хора съвременният човек; и твърде приятни са онези картини от живота и дейността му, които се сменят пред нас една след друга като от екран на вълшебен фенер. Това са като че ли флагчета, малки знаменца, които на всеки му харесва да погледа в обикновен неделен ден, в ден на забрава, на размяна на голямото за малкото. На флагчетата е написано: “Ние сме щастливи, че имахме велик човек. Мъчно ни е, че безпощадното време го отнесе.” А от горе, над времето, пусто се развява и шуми незримо знаме с неразбираем надпис. Всички ще кажат: “Това е нощното небе и на него са “обикновените звезди”.
Образът на покойния Владимир Соловьов е особено блестящ и разностранен. Затова са и така ярки картините на екрана на вълшебния фенер. Но днес някои от нас се уморяват и се крият от юбилейните светлини. Те ревниво скриват дори един от друг нещо свое. Думите ни звучат в разреден въздух, те приличат на удар на чук по капак на празен ковчег. Защо ли? Отметнете края на покрова, повдигнете капака – в ковчега няма никой, гробът е празен.
В този гроб няма да намерим останки от дееца и човека, еднакво блестящ и скъп за всички. Днес, както и преди десет години, всички признават големия талант, но мнозина остават в недоумение пред една или друга страна от дейността му. Известна философска школа ще подложи на съмнение системата на мистичната философия на Владимир Соловьов заради липсата в нея на завършена теория на познанието*. Нито един лагер публицисти не ще приеме Соловьов без уговорки, дори само заради това, че той е утвърждавал “свещената война” в името на “свещената любов”; защото някои от нас признават войната, но далеч не свещената, а държавната – в името на политическата вражда; а други изповядват любовта, но също не свещената, а хуманната – отричаща по принцип всяка война. Дали Владимир Соловьов е критик? Той не забеляза Ницше, той пристрастно оцени Пушкин и Лермонтов**. Поет ли е Владимир Соловьов? И тук се налага да му се отдели не много голямо място, ако се гледа на него като на “чист” художник. Остава Владимир Соловьов – човекът. А тук картината е прекомерно пъстра; спомените и анекдотите и досега не слизат от страниците на вестниците и списанията. Но какъв извод може да се направи от тези противоречиви “анекдоти” за “странните” му постъпки и думи, особено за “странното”, а за някои – страшното; за силния му смях, който с особена охота всички си спомнят. Единственият извод е: Владимир Соловьов беше необикновено симпатичен и оригинален човек, но с големи странности, и при това – не съвсем приятни, а понякога и неприлични; но тъй като неговите приятели също са странни и мили хора, те прощават на романтичния чудак грубите му постъпки.
Направих своя избор от най-неприятното, което говорят и мислят за Владимир Соловьов. Образът на крупния мислител и блестящ човек не ще помръкна от това. Искам само да покажа, че Соловьов – философът, публицистът, критикът, поетът и човекът – винаги е имал и ще има и врагове, и поклонници, тоест напълно единодушно признание за тези му качества не е имало и няма да има. Това значи, че честването на земната му памет винаги може леко да се превърне в обикновен юбилей, т. е. в ден на забрава. Когато отлетят десетилетията и на хоризонта на философията и науката изгреят нови звезди, Владимир Соловьов ще изгуби прижизненото си значение и ще се превърне в архивен материал за дисертации на историци на философията. Така вероятно мислят мнозина, но ако разкъсаме юбилейния саван и угасим юбилейните светлини, ще видим нещо друго.
Владимир Соловьов за нас все още е противоречив. В своето време той самият е бил раздвоен – изисквало го е служенето му. Още с първата си стъпка той жестоко е компрометирал себе си пред своето време; времето прощава всички грехове, включително и греха пред Светия Дух, но никому не прощава едно – измяната на духа на времето. Владимир Соловьов много добре е познавал нежното чудовище – лъстивото и страшно време. Той е възпитал у себе си две сили, две качества, необходими, за да напада врага изведнъж, от две страни. Единият Соловьов – тукашният, го е сразявал със собственото му оръжие; той се е научил да забравя времето; той само го е усмирявал, хвърляйки върху разрошената козина на чудовището лекото сребристо було на смеха: ето защо такъв смях понякога е бил и странен, и страшен. Ако съществуваше само този Соловьов, бихме отдали хладно дължимата почит на метафизичния макиавелизъм – и толкова; но ние искаме да помним, че този е бил само умният слуга на другия. Другият – неземният, не е презирал и усмирявал. Той е бил “честен воин на Христа”. Над врага той е вдигал златен меч. Всички ние сме видели сиянието, но сме го забравили или сме го приели за нещо друго. Ние сме имали “прекалено човешко” право да недоумяваме пред раздвояващия се Владимир Соловьов, не знаейки, че добрият човек, който пише умни книги и се смее на глас, е бил в таен съюз с другия – вдигналия златен меч над времето.
Да забравим за минута проникновения философ, забележителния критик и публицист, изпълнения с благодарност ученик на поезията на Афанасий Фет и странния човек. Днес сме длъжни да си спомним за онзи, комуто не подхождат нито юбилеите, нито научните заслуги, нито анекдотите. За него трябва да премахнем раздвоението, да забравим тукашния Соловьов, да угасим огньовете, с които ярко е блестял умът му, и да откъснем цветята, с които нежно е цъфтяла душата му. Всичко живо – нека заеме мястото си по новому – под лъчите на друга, неземна светлина. Та нали вълшебният фенер на живота наистина е угасен от смъртта на времето.
Смърт и време – извечната власт.
Всичко чезне, кръжейки, в нощта.
Не потъва в мъглата след нас
само слънцето на любовта*.
Докато на юбилейния екран не запъстрее повече богат живот, ние можем да видим появилия се от тъмнината нов, с нищо незатулен образ. Тук с бледа светлина блещука броня, кръг на щит и острие на меч под гънките на черното расо. Същият взор, вглъбен в размисъл, твърдо устремен напред. Същите стоманени коси и мършавостта, които дрехите не могат да скрият. Новият образ смътно напомня другия – жив и блестящ, с който се разделихме неотдавна. Тук са същите атрибути, но всичко се е наредило по-инак; всичко се е преобразило; станало е по-друго, неподвижно, пред нас е вече неземният Соловьов. Това е рицарят монах.
Какво представлява огромният книжовен труд на Соловьов на тази картина? Само щит и меч – в ръцете на рицаря, добри дела – в живота на монаха. Какво са щитът и мечът, добрите дела и земната диалектика за онзи, който е “душевно изгорял”**? Само средство: за рицаря – да се бори с дракона, за монаха – с хаоса, за философа – с безумието и непостоянството на живота. Това е едно и също земно дело: освобождаването на пленената Принцеса, на Мировата душа, тъгуваща мъчително в обятията на Хаос и намираща се в таен съюз с “космическия разум”. Целият земен романтизъм, странното чудачество – на тази картина са само благоуханно цвете. “Бедният рицар” от прекомерна земна влюбеност го полага в нозете на пленената Принцеса.
Този нов образ е неясно шумолящо знаме, чийто надпис не ще прочетем в неделния, изпъстрен със знаменца ден. Обикновеният надпис потвърждава, че образът не е мечта, а действителност. Рицарят монах е имал реални видения.
Прочетем ли внимателно поемата на Владимир Соловьов “Три срещи”, отхвърляйки шеговития тон и преднамерената, съзнателна небрежност към формата, предизвикани от обстоятелствата на времето и обкръжаващата среда, отхвърляйки ги така, както отхвърлиха цялата земна “прелест” на Вл. Соловьов – ще се изправим лице в лице с неопровержими свидетелства. В нея е описано с хронологическа и географска точност “най-значителното от случилото се в живота на Вл. Соловьов”. Поемата, напечатана в тома му със стихове, издадена с целия демократизъм на съвремието, по същество с нищо не се отличава от надписите на отминалите столетия: първо на латински, след това на националните езици – те свидетелстват тържествено и кратко за всичко наистина ценно в световния живот. Тях може да ги видим върху олтари, храмове, върху знамена, мавзолеи, дори върху полски камъни.
Сега си спомням такъв надпис в базиликата на св. Аполинарий в околностите на Равена. Надписът гласи: “Sanctus Romualdus Ravennus ad altare hoc noctu orans deato martyre Apollinare dis viso ad sacru ordine monasticum vocatus est anno DCCCCXXVII – “Свети Ромуалд, родом от Равена, молейки се през нощта пред този олтар и два пъти видял блажения мъченик Аполинарий, бе призван в светия монашески орден през 927 година.”
Поемата на Вл. Соловьов, насочена непосредствено към Онази, която той нарича в нея Вечната Приятелка, известява: “Аз, Владимир Соловьов, родом от Москва, Те призовавах и Те видях три пъти: в Москва, през 1862 година, след неделната литургия, деветнайсетгодишно момче; в Лондон, в Британския музей, през есента на 1875 година – като магистър по философия и доцент в Московския университет; в пустинята, недалече от Кайро, в началото на 1876 година:
В света суетен още роб и пленник,
под грубата кора на веществото
така прозрях порфирата нетленна
и сетих блясъка на божеството*.
Такъв надпис четем над изображението на рицаря монах. Подобно на средновековните, той служи не за тълкуване, а за доказване на цялата картина: само чертежът не стига, нужно е и словото – да затвърди; и то е произнесено. Поемата, написана в края на живота му, сочи къде започва животът; оттук нататък, пристъпвайки към изучаването на сътвореното от Соловьов, трябва не да се доближаваме към нея, а тъкмо обратното: да изхождаме от нея; само в светлината на този образ, станал ясен след като вторият, производният, е угасен от смъртта – можем да разберем същността на учението и личността на Владимир Соловьов. Образът е даден от самия живот, той в никакъв смисъл не е алегоричен; макар да е предмет на научни изследвания, самата му същност е нетленна; той излъчва невеществена златна светлина. Със злато и цинобър са се изписвали думите, излезли от устата на Гавраил: “Ave, gratiae plena”**. В периодичната система на елементите този основен, най-прост елемент трябва да бъде отбелязан със злато и цинобър.
Съвременниците на Вл. Соловьов са изгубили ключа към разбирането на най-простото. Деветнайсети век се отличава с необикновена потайност: подлагайки синовете си на уравняване, задръствайки умовете им с производни и принуждавайки ги да забравят същинското, този хитър век издигна на улиците лозунгите на позитивизма и натурализма, а самият той в тишината на философските и научни килии подготвяше онова, свидетели на което и участници в което бе съдено да бъдем ние. Очите на мнозина вече се отварят. Както Соловьов откри истинското лице на “бащата на позитивизма”, определяйки идеята на човечеството като св. София Премъдрост Божия – при О. Конт***, така ние не можем вече да не видим истинското лице на “бащата на натурализма” – Емил Зола. Зад нас са великите сенки на Толстой и Ницше, Вагнер и Достоевски. Всичко се променя; ние стоим пред лицето на новото и всемирното. Не напразно в промеждутъка от смъртта на Вл. Соловьов до днешния ден преживяхме онова, което други ще преживеят за сто години; не напразно видяхме как сред грохота и мълниите на земните и подземните стихии новият век хвърляше в пръстта семената си; в тази буреносна светлина пред нас проблеснаха и ни направиха по-мъдри с късната си мъдрост всички векове. Онези от нас, които страшната вълна на отминалото десетилетие не отнесе и не осакати, с пълно право и с чиста надежда очакват нова светлина от новия век.
Най-доброто, което можем да направим в чест на Вл. Соловьов и пред паметта му, е да си спомним с радост, че от векове същността на света е извънвремева и извънпространствена; че може да се роди втори път и да отхвърли от себе си веригите и праха. Да си пожелаем всеки от нас да остане верен на древния мит за Персей и Андромеда*; всички ние, доколкото ни стигат сили, трябва да вземем участие в освобождаването на пленената от Хаос Принцеса – на Мировата и на своята душа. Душите ни са причастни с Мировата душа. Днес много от нас са в състояние на умора и убийствено отчаяние; новият свят е вече пред вратите ни; утре ще си спомним златната светлина, заблестяла на границата на две толкова различни столетия. Деветнадесетото ни принуди да забравим най-светите имена; двадесетото може би ще ги забележи. Това знамение показа на нас, руснаците, още неразгадания, раздвояващ се пред нас Владимир Соловьов.
И в този миг на срещата незрима
душата ти ще озари дъга
и ти от сънища непоносими
ще се отърсиш – с обич и тъга**.
 
13 декември 1910
 
 
Назад [ 14 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма