Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Простори предлага:

Поезия:



Есе:

Преводи:

Имена:

Разказ:

Интервю:

За първи път в Простори:

Бенефис:

Светът на думите:


В олтара на поета:

Друго време:

Хумор:

Преглед:

Шедьоври на българското есе:

Книга 8 Книга 9
Статии
Друго време
Йордан Тодоров
Белите петна в паметта на днешния варненец 
 
Йордан Тодоров е роден на 11.09.1930 г. в гр. Нови пазар) Завършва български език и литература в СУ “Кл. Охридски”. Живее и работи във Варна като редактор, издател, журналист, драматург, директор на театър. Пръв директор и гл. редактор на Държавното книгоиздателство във Варна и на литературното издание “Простори”. През седемдесетте години създава Международния фестивал за българска куклено-театрална драматургия “Златният делфин”. Автор на разкази, на повести за деца и юноши, на два романа, на пиеси за драматичен и куклен театър
Едва ли някой би оспорил, че паметта е един от най-съществените елементи в реализацията на разума. А от там и на човека. Без памет няма личност. Без памет не може да има общество. Без памет няма народи, няма нации. Без памет настоящето е пустиня, а бъдещето – мъртвило.
Паметта не е сбор от възпоменания или ненужно затрупване с факти от прежни събития. Паметта е инструмент за ориентация, жизнен и духовен опит, без който човекът е “гол сред вълци”... А какъв е случаят, когато са налице възпоменания и съзнание за собствената си същност, но изпъстрени с по-малки или по-големи петна, прекъсващи нишката на познанието?... Тогава вероятно паметта прилича на прогнила, ненужна дрипава дантела.
Тъй като темата на настоящия текст е за “белите петна”, свързани с паметта на днешния варненец, необходимо е да уточним: що е това варненец?
Варненец може да бъде коренякът, човекът, роден във Варна, или свързан чрез роднини и близки с този град на Черно море. Той може да живее и в друго населено място и пак да е варненец - защото в сърцето му живее градът край морето, неподражаемият бряг и езерото, което все повече и все по-нагло затрупват със строителни отпадъци… Веднó с това варненец може да бъде и някой софиянец или човек от Каспичан, струпал набързо пет-шест хотела и дузина кръчми по плажната ивица...
Варна е един от българските центрове, който след промените през 89-а, твърдят, че е удвоил своето население. Интересно е какво намират тук преселениците?!. Какво работят?... Няма го Корабостроителния завод с хилядите си работници; Българският морски флот е стопен до наполовина, военният е почти на изчезване, закрит е радиозаводът, някогашният “Елпром” произвежда само бойлери с една десета от предишния си персонал. Девня, с изключение на Нов содов завод, е почти гробище; “Енергоразпределение” е продадено и персоналът е съкратен с две трети. Същото е с телефониите, поредицата научни институти... И все пак Варна расте и твърдят дори, че просперира!
Имах случаите да се срещна с някои от “новите” варненци. Отбелязвам, че става дума за варненци от низините, за безименните, ония, които работят ден за ден, или само през лятото, с минимална или неопределена заплата, без договори, без осигуровки... С ония от замъците и пространните мезонети, с бронираните мерцедеси и тлъсти банкови вложения не съм се срещал и нямам впечатления, да ме извинят...
Бе сравнително млад мъж, не много висок, леко брадясал. Бъркаше в кофата за смет с не много дълга метална пръчка. Разговорихме се. Този мъж бе от Видин. Имаше техническо образование и повече от десет години стаж на майстор-механик в завод. Но както навсякъде производството секнало, предприятието било продадено, после закрито, а хората - на улицата. Запомних думите му: “Нашето производство бе по-добро от това, което внасят сега.”
- Задраскал съм пътя наназад - рече в отговор на въпроса ми той. - И тук няма смисъл, но ще стоя. Голям град, хора откъде ли не... пък и много кофи за смет!
Разбрах, че живеел в една от хилядите вили, вилички и бараки по склоновете на Франга баир. Разбира се, той не знаеше наименованието на стръмнината над града. Той не можеше да знае, че по време на Кримската война от 1854 г. съюзените сили на Англия, Франция и Турция воюват срещу Русия. Воюват, за да заздравят Османската империя, а с това и робството на Балканите, Варна е била база на многохилядна френска армия, заела платото над пристанищния град. Хиляди французи измират там от холера и тифус. Но името им остава – Франга баир.
Колцина варненци знаят тази история?... Или пък ще я узнаят, когато паметникът на французите бъде преместен на по-централно място в града. Имало такива претенции. А ние, българите, включително и варненци, сме толерантни и... доста раболепни.
Повече не срещнах този мъж, заличил в паметта си своя роден край, пътя към своя роден дом... Беше тръгнал с надежда към Варна, този Клондайк на настоящата жалка българска действителност в началото на третото хилядолетие. Но е осъден да остане с белите петна в съзнанието и душата си. Може ли някой да изчисли колко такива варненци има днес?
* * *
Улиците са паметта на всеки град. С имената им израстват децата и стават мъже и жени. Имената на улиците са поглед в миналото, спомен в настоящето, взор към бъдещето. Имената на улиците и площадите не са само средство за ориентация, те са и своеобразно духовно богатство.
Множеството от улиците на Варна носят имената на национални герои, на бележити личности, макар поредицата от някои имена да са често повтарящи се за почти всеки български град... Петнадесет на брой са хайдутите и воеводите, дали имената си на варненските улици. Те са: Дойчин Войвода, Момчил Войвода, Детелин Войвода, Ивац, Мануш, Чавдар, Янкул, Страхил Войвода, Индже Войвода, Видул, Ильо, хайдут Сидер. Ще добавим към тези имена и четническите водачи - участници в националноосвободителното движение - Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Панайот Хитов. Всички те са действали в пазвите на стария Хемус, в Родопите, в Странджа, в Македония, в Източна и Беломорска Тракия... А в същото време, в продължение на повече от век, стоят в забрава имената на легендарния дядо Желю Войвода, на железния Вълчан Войвода, на смелия д-р Васил Соколски, на неустрашимия Пейо Буюклията... Те са герои на Варна, на Варненския край! И за тях се пеят песни и се разказват легенди. В различно време от втората половина на седемнадесетия век, та до самото Освобождение от турско, те са кръстосвали дебрите на Коджа балкана, поречието на Камчия, долината на Батова, равнините към Каварна и Мангалия. И са раздавали правосъдие срещу издевателствата на поробителя!
Ще ми се да вярвам, че ще дойде време, в което те ще се заселят в града край морето и ще се възстанови паметта за тях!... Уважаеми днешни и бъдещи управници, не отправям укор, но дайте на легендарните варненски воеводи варненско жителство!
* * *
Именуването улиците като Варна вероятно би трябвало да е плод на последователност, на чувство за историзъм, на почит към традицията. В годините след Освобождението през 1878 г. улиците на Варна са поемали твърде често имената си непоследователно и случайно. Често гражданите сами са ги назовавали. Примерно: “Ташоолу” (днешната “Владислав Варненчик”), кварталът “Сев-севмес”, Памучния квартал. Но има такъв любопитен прецедент от по-новата история на града. През 1940-а, година и половина преди нахлуването на хитлеристите в бившия Съветски съюз, на пазар във Варна се прожектират съветски филми. Ей така - безплатно, свободно за любознателния народ. Забележете кои са тези филми: “Броненосецът “Патьомкин”, “Пътният лист на живота”, “Трактористи” и днес оценявани и признати като класика на световното филмово изкуство, Работниците на Варна, ученици и студенти, продавачи от магазинчетата и бакалиите, селяни с каруци от селата прииждат всяка вечер на пазара, за да гледат кино. И когато филмът се повтаря, те пак са там! Защото от филмите лъха човечност и красота. Те не приличат на ония, за които точно по това време Вапцаров писа в своето “Кино”: “…един размазан Джон целува сластно Грета”. Така, тогава, по онова време Петъчният пазар на Варна получава своето име: Червения площад! Там нямаше дори табела, но всички знаеха, че е Червеният… За жалост в началото на деветдесетте години той е преименуван на площад “Съединение”. Това е едно сполучлива име, но поставено безнадеждно късно. Табела има, но хората, старите варненци, пък и придошлите помнят и знаят едно: Червения площад.
* * *
През втората половина на XX в. улиците и площадите на Варна преживяха вихрушката на преименованията. Така улица “Владислав” след модернизацията и разширението й стана булевард “Карл Маркс”. Философът и теоретикът Маркс е единодушно, и от Изток, и от Запад, и от ляво, и от дясно, признат за най-мъдрата глава на хилядолетието. Да, но все пак младият Владислав Ягело бе загинал в подстъпите на Варненската крепост, в порива си да освободи града, и България от нашествието на варварите!... Подобен е случаят и с преименуването на ул. “Княз Борис І” на Владимир Ленин. А булевардът, посветен на Освободителя Александър II, бе именуван на Васил Коларов. Това бяха фрапиращи примери на недомислие и политически нихилизъм. Такъв бе и е примерът с булевард “Васил Левски”. Обзети от смешен политически екстаз, новите градски управници от началото на деветдесетте години, отрязват парче от булеварда на името на Апостола и ни в клин, ни в ръкав го именуват Ян Палах. Име нищо не говорещо на съвременния българин. Пък дори и да е обратното - какво от това?!... Нали се бяхме нагледали и наситили на подобни сцени! А да не говорим за лакейството и угодничеството на същите тези блюдолизци, които не се посвениха да замърсят града с имена от фамилията на кобургготската династия - прокобата на злощастна България.
* * *
Европа и днес се гордее с борбата и героите си от епичната битка срещу фашизма. Единствено в България, която никога не се е отличавала с умни и почтени управници, след така наречените “демократични” промени, под външна диктовка, или от превтасало скудоумие, героите от антифашистката съпротива бяха оплюти и низвергнати!... Променени бяха имената на улици, разрушени бяха паметници, заличени паметни плочи, архивите прочистени, множество книги и документи предадени за отпадъци. До паметниците на жертвите издигнаха монументи на палачите им. Това бе отмъщението на наследниците на ония, които знаменитият варненец, писателят Антон Страшимиров прикова към позора с крилатата си фраза: “Клаха народа, тъй както и турчин не го е клал!”
В разразилата се вакханалия в годините 1991 - 1998-а не остана назад и варненската бюрокрация. Промени бяха необходими, редица имена трябваше да бъдат възвърнати в името на добрата памет, но извършеното бе дивотия, отбелязана с дамгата на пълната неграмотност и злоба.
Един от кокетните нови квартали на Варна се нарича “Конфу” - сполучливо именуван от самите му обитатели. Той е с къси малки улици, но с чудесни слънчеви жилища. Някои от уличките бяха назовани с имената на Гроздьо Желев, командир на партизанската чета “Народна дума”, Съби Дичев - герой от гражданската война в Испания, на Георги Стоянов (Вергил), загинал в бой с фашистката жандармерия. За тези мъже на съпротивата поетът Андрей Германов посвети своята чудесна повест “Камчийска балада”. В началото на деветдесетте години обаче имената им бяха набързо задраскани. Появиха се нови табели, с нови имена. Моля, запомнете ги: ул. “Бук”, ул. “Дрян”, ул. “Върба”.
* * *
На 22 август 1941 г., преди разсъмване, Варна е зашеметена от разтрисащи земята взривове. Над града увисва огнено зарево. На железопътната гара гори немска влакова композиция, заредена с бензин за Източния фронт. Градът е блокиран. Полиция и военни патрули извършват арести. Въведен е полицейски час... Георги Григоров, студент в Търговската академия, обаятелен млад човек, интелигентен и смел, е автор на деянието заедно с бойната си група. Той успява да извърши общо осем нападения срещу немски военни обекти. По късно е заловен и полумъртъв от изтезанията е обесен в Софийския централен затвор. Това става на 24 юни 1942 г. Няколко години след смъртта му на името на Григоров е наречена малка уличка, а на ъгъла – там, където се пресичат улиците “Цани Гинчев” и “Любен Каравелов”, близо до академията, където е бил студент, бе издигнат скромен бюст-паметник. В една кобна нощ след настъпилата демокрация паметникът е сринат, а уличката с името му преименувана с нищо незначещата “Соколска”... Поискаха някои да се заличи от паметта на варненци, пък и на българите, че градът край морето е един от най-първите, вдигнал се на бой срещу фашизма!
По подобен начин новоизлюпените “демократи” се отнесоха и към разстреляните Жечка Карамфилова, Здравко Бомбов. Ангел Главчев, Димитър Савов (Такича), обесените Христо Узунов и поета Стефан Йовчев (Вечвой)...
* * *
Ако ви се случи или наложи да надникнете в сайта на Община Варна в раздела с имената и данните за дейността на нейните кметове, ще разберете какво е това непочтеност и словесно блато.
По-отдавна, или по-отскоро Варна е отдала заслужено внимание на редица от кметовете си: Велико Христов, Кръстьо Мирски, Михаил Колони, д-р Ал. Пискюлиев, Янко Мустаков. И на още толкова по-незначителни, пък дори и съвсем незначителни. Друго е обаче отношението към един от най-забележителните кметове на Варна - Димитър Кондов. Близо зад сградата на Драматичния театър имаше къса тясна улица. Тя носеше името на Кондов. Сега се нарича “Русе”... Но кой е Кондов и защо изпращат името му в забвение?
Димитър Кондов е от водачите на Варненската комуна, спечелила изборите през 1919 г. Кондов е кметът, който провежда най-значимите мерки в защита на гладните, на безработните, на сиромашията, след катастрофалната световна война. Кондов е кметът, който създава професионалния драматичен театър на Варна. Да създадеш театър, когато няма хляб, когато цари глад, когато безработицата е по-страшна от холерата, е качество за велика държавническо мислене с поглед в бъдещето...
С царски указ през същата тази 1921 г. Комуната е разтурена, Кондов уволнен, а година по-късно арестуван посред нощ, жестоко инквизиран, разстрелян близо до вълнолома и захвърлен на пясъка...
Вероятно има лица, които искат точно това да бъде забравено - садистично-жестокото и незаконно убийство на Димитър Кондов?... Но как да се заличи и превърне в бяло петно фактът, че Димитър Кондов е създал театъра на Варна?!...
Забравен, изтрит от паметта на днешните поколения варненци остава и Петър Стоянов, кметува в годините 1923-та до 1927-а. По късно, за нещастие, е кмет от януари до септември 1944 г. Тези няколко месеца задраскват неговите безспорни заслуги към Варна. Изправен е пред Народния съд и... осъден на изселване от Варна! И смешно, и жестоко... А какви са делата му? Петър Стоянов подобрява за мащабите на тогавашна Варна водоснабдяването, провежда редица благоустройствени мероприятия, но извършва и най-забележителното – той планира и построява сградите и съоръженията на централните морски бани. Те отведнъж променят облика на града. Цяло десетилетие вече неговото дело е омерзено, плячкосва се и се унищожава!
Такъв е случаят и с кмета Никола Попов, наследил Петър Стоянов, Попов разширява Морската градина, строи северните и южните морски бани, затвърждава летните музикални празници.
И двамата - Петър Стоянов и Никола Попов, са в орбитата на белите петна.
Олег Денисенко
“Накъде плаваш”, 2005.
Фестивален и конгресен център, ноември 2006
* * *
Варна като град, какъвто е днес - модерен курорт, благоустроен, водоснабден, изявен научен и университетски център, място за международни срещи и културни прояви, привлекателен за живеене, бе изграден за по-малко от три десетилетия! Това са годините 1957/58-а, с продължение до към края на 1986-а! Тогава бе изградено всичко - булевардите, заводите, залите за прояви на културата и изкуството, спортните съоръжения, летището, транспортната инфраструктура, подлезите, Аспаруховия мост, морските канали, пристанищата, парковете, курортните комплекси, болниците, училищните и университетските сгради. . „Всичко! В тези три десетилетия!... Да се чудиш сега, кое по-напред да продадеш.
Достоен дял за това, което сме днес, имат няколко мъже: Николай Бояджиев - кмет на Варна от 1958-а до 1965-а; Атанас Николов - кмет на Варна от 1965-а до 1971-ва; инж. Станой Йонев - кмет на Варна от 1971-ва до 1979-а; инж. Христо Тошков - кмет на Варна от 1979-а до 1985-а. Към тях прибавям името и на инж. Страхил Христов, строителя на Девня и Варна, председател на Окръжния народен съвет до 1988 г.
И пак ще се върна към онзи сайт, съдържащ информацията за кметовете на Варна. За Николай Бояджиев, един от най-забележителните за всички времена кметове, има само пет реда. И в тях се казва, че е завършил специалните морски школи, че има три смъртни присъди за антифашистката си дейност, че е бил партизански командир, служил е във флота, бил е на дипломатическа работа... И нито дума, нито буква за дейността му като кмет! За това, че разкрива няколко музея, строи театрални сгради, планира и започва строежа на 104-километровия водопровод, с който генерално се решава проблемът с водоснабдяването на Варна и курортите, за това, че удвоява територията на Морската градина нито дума... А в същото време този сайт е разточителен и щедър към лица, шосирали някоя друга улица, или набързо уредили личното си благополучие... Не го долюбваха Николай Бояджиев, както управниците до 89-а, така и днешните им следовници.
Споменах пет имена - говоря за пет огромни бели петна! Ще бъдат ли някога заличени?
* * *
През май или юни на 2005 година вестник “Черно море”, случайно или не, публикува една архивна снимка на новооткритите варненски морски бани през 1926 година. От снимката лъха светлина!... И не само това - тя излъчва чистота и говори за непоквареност. Като че липсва единствено гласът на божествената Христина Морфова, осветила с гласа си музикалните празници на морския град.
По-възрастните още си спомнят крайморската алея на Варна. Тя започваше от вълнолома пред пристанището и стигаше почти до Евксиноград.
Заради този приказен бряг, заради тази плажна ивица с пясък “като от коприна”, Варна се превърна във... Варна!
Тъй, както са характерни булевардите от двете страни на Сена за Париж, или крайбрежния булевад на Хавана в Карибите, или пък Невския проспект в Санкт Петербург, такава бе стойността на крайморската алея за Варна... Идете днес и вижте!... Няма я крайбрежната алея, няма го морето, няма го пясъка... Сега там смърди, там вони на пошлост, на проституция и наркотици. Кръчмите са стъпили в морето, бетонът се е излегнал нагло и безцеремонно на пясъка! Един е преустроил и намацотил фасадите на баните, друг си направил африкански колиби, трети изобретил от каширан картон скали и палми, четвърти - горски бараки и венециански веранди, а пети или петдесети – заслони, напомнящи страната на папуасите... И всичко това е едно до друго, наблъскано, оградено, охранявано от двете страни на стеснената алейка... Вървиш и отвсякъде гърми със силата на стотици децибели разноезична и неразбираема пошла музика. Крачиш по алеята и няма къде да стъпиш, защото подире ти напират коли, налитат камиони снабдители, застрахователи и рекетьори, собственици на джипове и джетове, на колички за сладолед. А между тях и едва успели да се промъкнат летовници, сподирени от джебчиите. И се чудиш в каква държава се намираш и има ли този град стопани! Къде са старите варненци, на които божествената красота на прибрежната алея е все още жива в паметта им? Защо не стане от гроба си кметът Петър Стоянов, замислил тази алея? Нима всички са се примирили?!
За по-младите, които сега израстват, или се заселват в нашия град, за тези, които идват и си отиват, тази, същинската красота на Варна е пространно бяло петно, нищо не значещо поле. Ще бъде ли някога заличено то? Не се съмнявам, че онзи, който успее, ще добие по-голяма слава и признателност от юнака, победил стоглавата хидра. И ще бъде спасителят на града, защото ще е защитил и възвърнал неговото истинско очарование.
 
 
Назад [ 15 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма