Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Бележник:

Памет:

Друго време:

Преглед:

Разкази:


Анкета:


Майстори на разказа:

Дневник:

Български поети на ХХ век:

Книга 8 Книга 9
Статии
Резонанс
Освободителната война– благодарност на руския народ за просветното влияние на България
+ Варненски и великопреславски митрополит Кирил 
 
На 14 април 1877 г. в гр. Кишинев и в повечето храмове на Русия официално се прочита и обявява Манифестът за обявяване на Освободителната руско-турска война 1877 - 1878 г.
Въпреки политическите цели, които всяко едно правителство независимо на коя страна преследва, в случая при тази война на преден план излиза призивът на руското духовенство за освобождаване на просветителите на руския  народ, по думите на св. ап. Павел: “Помагайте на светиите в техните нужди.” (Рим. 12:13).
Това е така, защото благодарение на руското духовенство за тази война руският народ е бил подготвен и е знаел за кого воюва – за защита на православната вяра и поробения български народ – просветител на Русия. Дотогава, особено за духовните семинарии и академии, в които се обучавали българи и представители на други славянски народности, важел принципът “на правах южных славян”. След като се запознават с историята на българите, със Златния век на България, с приноса на България за просветителското влияние над русите и другите славяни, със страданията на поробените българи и издевателствата на поробителя, тази война е обявена и в знак на благодарност на руския народ към своите просветители. Само за юли 1876 г. с Божията помощ досега сме открили публикувани в руския църковен и граждански периодичен печат 24 слова, като през следващия месец се достига кулминацията – 38 слова, поучения, речи и т.н., посветени на българите  и славяните на Балканския полуостров. До края на годината броят на публикуваните слова достига 148.¹
Трябва да отдадем заслужена признателност на руското духовенство, което никога не е преставало да изпитва благодарност за просветителското влияние на българите и да подчертава нуждата от напомнянето за тази заслуга и необходимостта да се изплати този дълг.
На 17 януари 1855 г. херсонският и таврически архиепископ Инокентий Борисов (1841 – 1857) в одеския катедрален храм “Св. Преображение Господне” след благодарствен молебен отправя напътствено слово към завръщащия се български доброволчески отряд, защитавал Севастополската крепост по време на Кримската война. В него той не пропуска да призове: ”А сега, връщайки се при вашите сънародници, при вашите близки, не забравяйте гръмко да им възвестите, че православна Русия добре помни от кого е приела тя някога на роден език словото Божие; че никога не ще забрави древния и свет съюз между българи и руси и при потребното и уречено време не ще пожали нищо да издължи с лихвата душевния си дълг.”²
Това не е единственото свидетелство за съзнанието за дълг на руското духовенство към българите на закрилниците на множеството българи, пребивавали и учили се в Одеса и Киев преди всичко. Неговият наследник архиепископ Димитрий Муретов (1857 – 1874) на 4 март 1870 г. по повод 1000-годишнината от учредяването на Българската православна църква произнася прочувствено слово, в което свидетелствува за благодарността на руския народ към своите просветители.³
Сигурно не е случайно, че първата от намерените публикувани проповеди непосредствено след Априлското въстание е тази на свещеник Иоан Бутук, служещ в храма “Св. Теодор Тирон” в гр. Кишинев - мястото, където е обявена войната. В словото си на 18 юни 1876 г. той съобщава на своите енориаши за геройството на българите и жестокостите на поробителите. 4 
Наистина за какъв кратък срок за онова време са достигнали до руския север сведенията, които българското духовенство е събирало и изпращало на руското посолство в Цариград!
Най-деен по отношение специално за страдащите българи е орловският и севски епископ Макарий Миролюбов (1867 – 1876). Той е един от архиереите, които произнасят най-много слова, проповеди и беседи, като многократно спира вниманието на вярващите върху страданията на българите и техния проветителски принос към Русия. Само за 6 месеца до ноември 1876 г. публикува 14 проповеди на тази тема, което прави повече от две на месец. Епископ Макарий обаче не се задоволява само със слова, а на дело показва своята състрадателност към поробените българи. На 21 юни 1876 г. предлага организирането на първия Комитет за подпомагане на пострадалите славянски семейства в България. Той най-вече говори за светите братя Кирил и Методий и българите: “Ние, русите, от българите се научихме на славянски език и славянско богослужение. От тях ние получихме свещените книги, предмет на нашата вяра и спасение. С тях ние имаме едни и същи славянски просветители Кирил и Методий. В името на тези първи просветители нека подадем ръка за помощ на страдащите в България семейства.” 5
Орловският архипастир не пропуска всеки повод, за да говори за страданията на българите и необходимостта от защита на вярата. Така по повод панихидата за убития в Сърбия руски доброволец болярин Николай Киреев и всички пострадали за вярата и отечеството си доброволци на 23 юли 1876 г. той говори: “Там продължава борба най-ожесточена, борба на живот и смърт, за вярата и против неверието. Там бяха отворени първите врати за нашата християнска просвета. Там сега се отварят други врати за тържеството на кръста над луната, на евангелието над корана. Ние, русите, по своето призвание сме длъжни да се смятаме за стражи и пристави на тези врати, за да намерим зад тях общото спасение, мира и тържеството. Върху нас лежи свещеният дълг, та въпреки исляма, да не допуснем изтребването на славянското племе и заличаването му от лицето на земята. Славянското име трябва да бъде за нас свещено. И в нас самите тече славянска кръв, която така безпощадно се пролива. Затова, че те ни научиха на вяра и език, ние им поднасяме посилна жертва в борбата им с безбожните поробители.” 6
На празника “Пренасяне на Неръкотворния образ на Господ Иисус Христос от Едеса в Константинопол”, отбелязван на 16 август 1876 г., орловският кириарх намира повод за ново слово, този път във връзка с победата на славяните в Сръбско-турската война при Алексинац. След благодарствения молебен той напомня: “В лицето на светите Кирил и Методий славяните имат право да се наричат не само наши братя, но и наши първоучители и просветители. Близкото им отношение към нас донякъде било забравено или затъмнено, но недавна, във връзка с новото хилядолетие на Русия, бе разяснено като че ли за това, че те скоро ще се нуждаят от помощта ни, от съчувствието ни към техните скърби и радости”. 7*
По примера на своя архипастир и орловските свещеници напомнят на християните кои са техните просветители във вярата. На 25 юли 1876 г. в “Слово о помощи славянам” протоиерей Евгений Остромисленски от гр. Орел говори: “От тях ние, русите, при великия княз Владимир за пръв път узнахме за православната си вяра. От тях ние получихме най-скъпоценното от всички съкровища Слово Божие на славянски език. На техния език се извършват у нас божествените служби и всички таинства на св. Църква. На тях – славяните – и всеки един от нас е задължен за това, че се е родил не езичник или мохамеданин, а православен християнин.” 8
Руските архиереи не се задоволявали само с проповеди в храма, но са насърчавали духовенството с възвания и окръжни да засили словата по повод събитията. Така във възванието си към председателите на църквите и причтовете, към църковните старости, членовете на църковните попечителства и към цялото боголюбиво астраханско паство от 8 септември 1876 г. астраханският епископ Хрисант Ретивцев (1874 – 1877, нижегородски до 1879), от когото сме намерили публикувани общо 10 проповеди в периода 1876 - 1879 г., призовава: “Председателите на църквите още веднъж да повторят своите възвания и да кажат поучения с посочване бедствията на южните славяни, по-близо и по-подробно да запознаят енориашите си с историята и бита на братята славяни и между другото да обяснят, че те говорят на език, който е близък до нашия църковен..., че там е направен преводът на светите книги на славянски език от нашите славянски първоучители Кирил и Методий...”9
Колко важен е примерът на архипастира, се вижда от реакцията на свещениците. От сведенията, с които разполагаме, след орловското духовенство астраханското е следващото, което се отличава с особена ревност за разпалване любовта на руския народ към българите и изобщо балканските славяни и засилване на общоруското движение за освобождението на поробените християни.
На 1 октомври 1876 г., празника Покров на Пресвета Богородица, свещеник Александър Зорин от астраханската църква “Въведение Богородично” говори: “Помагайте дотогава, докато нашите братя славяни, от които ние някога получихме нашата писменост, нашето църковно образование и превод на свещените книги с помощта на Господа не изкупят чрез кръвта си облекчение на своята участ.” 10
На 3 октомври с.г. след света литургия председателят на Четире-Бугоринската Николаевска църква свещеник Петър Реверсов казал поучение, в което било разяснено ужасното положение на едноверните и едноплеменни нещастни славяни братя на русите и било също обяснено, че братята славяни “говорят език близък до нашия църковен, че преводът на свещените книги на славянски език е направен от славянските първоучители светите Кирил и Методий.” 11
Колкото повече напредвало времето, проповедите ставали все по-пространни и дълбокосмислени. Все повече и повече се говорило за голямото благодеяние, което са направили българите на русите и за необходимостта от отплащане на този духовен дълг. На 28 октомври 1876 г. свещеник Петър Началов от село Кислово, Царевски уезд, Астраханска епархия, в поучението си “към енориашите за пожертвования в полза на страдащите славяни” говори: “Има на земята нещастен народ, който живее далеч от нас на Балканския полуостров - народ едноплеменен и едноверен с нас, – това са българите, сърбите, босняците и херцеговинците. Всички те са наши старши братя славяни. Старши са те затова, че преди нас са просветени със светлината на християнското учение, т.е. преди нас са приели християнството; св. равноапостолни братя Кирил и Методий, първите просветители на славяните за тях съставиха славянската азбука и преведоха всички свещени и богослужебни книги на славянски език, а те впоследствие предадоха на нас тези книги, по които ние и до днес извършваме църковното богослужение и ежедневно възнасяме своите прошения, благодарения и славословия към Господа Бога; и за този драгоценен техен дар ние и досега с нищо не сме се отплатили, пък и едва ли някога ще бъдем в състояние да заплатим...” 12
На 27 юли 1876 г., когато св. Православна църква празнува паметта на св. Вмчк Пантелеимон, а Българската – св. Седмочисленици, архимандрит Анастасий, ректор на Минската духовна семинария, произнася обширно слово (на 8 печатни страници) с исторически преглед. Като запознава своите пасоми с начина на падането на Византия, България и др. страни под османско иго, както и с житието на св. мъченик Георги Нови Софийски, той разграничава българите от другите славяни, като говори: “Да обърнем, христолюбиви слушатели, вниманието и на това, че жителите на Херцеговина, Босна и България не са ни чужди. Те са наши братя не само по вяра, но и по кръв. Всички те са славяни, а българите освен това са и наши просветители и благодетели, наши учители и наставници. Ние знаем, че св. равноапостолни Методий и Кирил са били славяни, родом от Солун... Нашите просветители светите Кирил и Методий дадоха на нас, русите, азбука и ни научиха на грамотност и писменост, тези две първи и необходими условия и начатки на всяка образованост. Как ще се отблагодарим на своите предишни учители и наставници, като смятаме себе си за най-високопросветени и научени на всяка премъдрост? “Да, България освен това в минало време, както бе огласена по-рано от нас с християнската проповед на славянските първоучители, ни храни с духовния хляб, като ни доставяше произведенията на християнската писменост.” 13 Мислим ли ние, че вече “сме се разплатили с нея за това просветително влияние с тези приноси, което още от времето на постигналото я турско иго ние сме привикнали да изпращаме в обеднелите й храмове, а след това и в бедните й училища?“
Тук става дума за многото дарения от държавата, църквата и частна благотворителност. Така например с указ от 1718 г. Петър І ежегодно до освобождаването на България за Изтока в цялост се отпуска сума от 5 хиляди рубли. 14
Освен това след 1836 г. на Изток се изпращат годишно няколко десетки хиляди рубли. Съществен е приносът в това отношение на Руската православна църква, която помага с огромни за онова време суми християните от Балканския полуостров. За три години (1859 – 1861) църквата “Св. Крал” (дн. “Св. Неделя”) в София получава около 14 000 рубли, а през периода 1852 - 1857 г. само Рилската света обител е подпомогната с 10 651 р. 64 ¾ к. 15 Освен това за обеднелите български църкви се изпращат църковна утвар, книги на Св. Писание, богословска и духовно-нравствена литература. През 1841 г. за духовната полза на българите са преведени на български и отпечатани “Начатки на християнското учение” и “Кратка свещена история”, през 1853 г. за 10 български църкви са отпуснати богослужебни и просветни книги на стойност 637 рубли, а през 1854 г. са изпратени 60 пълни комплекта свещенически одежди и 2 340 броя различни богослужебни книги на стойност 5 861 рубли. През следващите години доброволните руски дарения нарастват все повече. През 1857 г. са изпратени 100 пълни комплекта богослужебни книги, 10 комплекта утвар и църковни принадлежности, 5 напрестолни евангелия с украса и 100 евангелия; през 1860 г. – 1805 екземпляра книги на стойност 1172 рубли, а през 1861 г. – 300 свещенически и дяконски комплекта, 150 подрасника, 300 епитрахили и др. 16
Трябва да се каже, че това е една малка част от всички дарения. Колко руски богати злато-сребърновезани изящни плащаници и утвар освен българската има в Рилския и в другите манастири и храмове на България?!! Ето откъде са пълни днес сергиите в отделните градове на страната ни, където се разпродава на безценица това безценно наследство или се изнася в чужбина!!!
На 15 юли 1876 г., в деня на паметта на св. благоверен и равноапостолен княз Владимир, в многострадалния Севастопол, където по предание се смята, че просветителят на русите приел светото кръщение, и където българите, както видяхме по-горе, са взели участие в защитата на крепостта, местен свещеник, като отправя призив за помощ на страдалците, възкликва: “Може ли да оставаме равнодушни пред такова варварство и опустошение на страна, сродна по вяра? Българският народ ни е сроден народ по вяра и език. Ние, русите, от българите сме получили предметите на нашето спасение – Свещеното Писание и богослужебните книги на свой роден език; ние имаме едни и същи с тях за просветители светите братя Кирил и Методий. Именно този сроден ни народ, задавен от срамно робство, унижен и обезчестен, въстанал в защита на своята религия и независимост.”17
В неделя, 18 юли 1876 г., в храма на Угловската станция по николаевската жп линия, Новгородска епархия, свещеник Михаил Тихомиров в своето “Поучение за страданията на славяните” говори: “Далеко от нас, зад пределите на отечеството ни, под властта на турците живеят славянските племена, които са ни сродни по кръв и вяра. Светите братя Кирил и Методий са наши общи просветители, молитвеници и ходатаи пред Бога”. 18
За да успее да въодушеви колкото се може повече християните, да събуди съчувствие към страдащите им братя по вяра и кръв, духовенството се опитва да засегне и честолюбието им. Затова свещеник Суботин на 16 август 1876 г., Пренасяне на Неръкотворния Образ на Спасителя от Едеса в Константинопол, нарочно събира енориашите си в църква с предложение да отслужи света литургия с молитва за Божията помощ към воюващите балкански християни, за даруване на успех в светата им бран, както и да се помолят за упокой на душите на положилите живота си както руски, така и славянски воини. В словото си той говори: “Ние знаем, че от тези славяни сме получили просвета и първата руска азбука в лицето на двамата братя – светите Кирил и Методий, а това ние сме длъжни скъпо да ценим! И ако ние не помогнем на нещастните, ще се окажем неблагодарни и ще бъдем недостойни за името синове на Русия...” 19
Духовенството взема повод и от времето за сеитба, за да пробуди съчувствие към страдащите балкански славяни. Така свещеник Адриан Мухин от санктпетербургска епархия нарежда: “Ето как нашите братя и сестри по кръв и вяра страдат на юг в славянската земя, откъдето ние, русите, първоначално получихме това наречие, на което са написани всички наши църковни книги, по които в нашите храмове се извършва богослужение, откъдето сме получили, така да се каже, духовния хляб. Кой сега ще нахрани гладните славяни? Кой ще защити тях, полуголите, от студа? Кой ще облекчи жалката им участ? Това свято задължение са поели върху себе си русите.” 20
Много интересен факт е, че всяка проповед разкрива отделен аспект от съдбата на поробените християни. Една от най-ярките е тази, в която се говори, че българите изкупуват “греха си”, че са православни, с което се подчертава фактът, че българите имат исторически заслуги за православна Русия в частност и за цялото св. Православие изобщо. Такава проповед е произнесена на 2 август 1876 г. в известния изящен храм на св. Василий Блажени по случай празника му. Свещеникът говори за славяните, че “те биват наказвани за греха, че са православни, че са едноверни и едноплеменни с нас, в името най-накрая и на това, че някога и те самите, в лицето на своите предци, са ни оказали безценна услуга, като са просветили нашите деди и прадеди със светата вяра Христова – в името на всичко това, нека побързаме, православни – всички,от мало до голямо, да им окажем, както в древността блаженият Василий на “корабниците” – бърза веществена помощ: да удвоим и утроим според мярката на средствата ни тази помощ в очакване на това, че тя ще даде много плод в свое време.” 21
Не остават незасегнати от всенародното движение в Русия даже и старообрядците. През юли те отправят призива: “Братя в Христа! Далеко от нас, в земята славянска, която сега се намира под турска власт, живеят сърби, българи и други народи, които имат с нас един език и вяра Христова. От тези заддунавски страни, където е Св. Гора, е тръгнала към нашата страна и правата вяра на Христовото учение, тръгнали са първите писания на нашите древни свети мъченици. Тръгнала е вярата и законът Господен по земята руска и не оскъдня в сърцата на праведните.” 22
След 1 ноември 1876 г., когато била обявена мобилизацията на армията, за да е готова при евентуално обявяване на поредната Руско-турска война, духовенството отправя своите слова и към христолюбивото войнство. На 20 ноември с.г. на молебена в гр. Виница преди тръгването на военен поход свещеник Михаил Георгиевский, обгрижващ 48-я пехотен Одески полк и по време на цялата война, казва: “Ние отиваме натам, откъдето преди почти хиляда години в нашето отечество блесна лъчът на евангелската истина, направил нашите прадеди православни християни. Там, зад Дунава е родината на нашите първоучители във вярата светите братя Кирил и Методий, които са донесли в нашето отечество, което днес е славно и велико, самите основи на неговата слава и величие: светлината на Христовото учение и грамотността, т.е. семето на науката и просветата...” 23*
На 13 февруари 1877 г., в Неделя на св. Православие, прот. Иаков Бурлуцкий произнася вдъхновените слова: “Къде е градът на Великия Константин, славният Цариград: в ръцете на мюсюлманите... – и Българската църква, която ни предаде на роден език драгоценния залог за спасение, Словото Божие, къде са всички тези и много други, някога цветущи и славни Църкви?” 24
Паметен ще остане в историята на руско-българските църковни отношения 13 април 1877 г. Именно в този ден във величествения Исаакиевски събор, в присъствието на всички членове на Св. Синод на Руската православна църква, в числото на които са били трима митрополити и четирима епископи, била извършена тържествена света литургия от единия от викарните епископи, след което бил прочетен Височайшия манифест за встъпването на руските войски в пределите на Турция. 25
Преди молебена, извършен от всички членове на Св. Синод, протойерей Иоан Янишев, ректор на Санктпетербургската духовна академия, в която са се обучавали доста българи, произнася дълбоко съдържателна силна реч, в която говорил: “Ако ние сме християни, а не езичници, ако ние сме самостоятелни членове на Христовата църква на земята, а не роби на чуждоземно духовно робство и следователно не сме попаднали от самото начало на своето историческо съществуване под нравствено, а след това и под политическо робство на други, съседни нам и някога по-могъщи от нас европейски народи, ако ние се наслаждаваме на самостоятелността на своя държавен живот и притежаваме възможност за всестранно независимо развитие в бъдещето между другите народи от земното кълбо, то всичко това е благодарение преди всичко на източните християни, самите тези християни, които толкова дълго изнемогват под турско иго и толкова дълго очакват за себе си по-действена и успешна помощ от нас. Ако пък никой от другите християнски народи не дължи на източните християни толкова, колкото ние, то и никой толкова не е призван от Самия Бог да им помогне по дълг на взаимност, колкото ние. “Като посяха в нас духовното”, те нямат такова право “да пожънат телесното” (1 Кор. 8:11) от никого друг, колкото от нас, русите. Руският народ ли ще се отвърне от своя благодетел, когато при това самият този благодетел се оказва в невинно унижение, страдание и мъченичество? Руската ли църква, някога дъщеря, а сега сестра на източните църкви, ще забрави за духовната, во веки неразривна връзка със страдащите източни членове на това едно и също вселенско тяло Христово?” 26
Наистина, няма като че ли какво да се добави повече към тези прекрасни слова. Въпреки това, виждаме, че може да има и още по-силни думи, с които да се опише и подчертае голямото благодеяние на България за Русия и другите славянски страни. Тези думи са доста трудни за възприемане и осъзнаване от мнозина днешни съвременници, но ние смятаме, че не са преувеличение, просто руските архиереи и свещеници са искрени пред Бога и себе си, за да признаят неоспоримите факти. Така най-вече пензенският епископ Григорий Медиолански (1868 – 1881) при почитане на манифеста в Пенза на 24 април 1877 г. свидетелствува: “Източните християни, за които е вдигнато нашето руско оръжие, са били в свое време наши просветители: от тях ние сме приели светата вяра и кръщение. Те ни предадоха св. Евангелие. Те ни научиха на грамотност и ни дадоха писменост. Техните светоотечески съчинения и в наше време имат велико ръководствено значение в изясняване на християнската истина и в живота по Христа. 27
Източните християни в свое време, изобщо, по волята на Провидението, хвърлиха в някогашната ни груба народна почва светите семена, от които покълна и израсна и все повече и повече се разраства настоящата цивилизация на руския народ и руската държава, за удивление на западните народи. Между това нашите просветители се намират, особено в настояще време, в крайно тежко състояние... Успехите на нашето оръжие в разрешаване на тази задача ще бъдат изпълнение на нашите заветни, вековни мисли, осъществяване на заветните ни вековни симпатии към източните християни – наши просветители.”28
Какво повече може да се добави към всички тези свидетелства, които от само себе си говорят за дълбоката признателност на руския народ и руското духовенство към своите първоучители, просветители, наставници, духовни спасители? Така също трудно може да се изрази благодарността на българския народ за великата жертва на най-свидните синове на Русия, дали живота си за освобождението на България.
Нека завършим със словата на нинездравствуващия Светейший предстоятел на Българската православна църква, Негово Светейшество българския патриарх Максим: “Когато ситно роса оросява техните лобни места по родните балкани, с тях се смесват неизплаканите сълзи на ближни и далечни за сводните жертви; когато чудната пролет осее техните знайни и незнайни гробове с благоуханни цветчета, тя поднася венци на благодарност от обновената след смъкване на робските вериги българска земя; когато сутрин и вечер, в празник и делник, звънът на църковните камбани оглася просторите – с него се носи благодарствена молитва и химн на вечна прослава, достойна за делото на руските герои.” 29
 
Литература:
1. + Варненски и великопреславски митрополит д-р Кирил, Принос на Руската православна църква за Освобождението на България от турско робство 1876 - 1878 г., Варна, 2003 г., с. 71.
2. Църковен вестник, С., 1954 г., бр.39, с. 5.
3. Херсонския епархиальныя ведомости, 1870 г.; Полное собрание проповедей Димитрия, архиепископа Херсонского и Одесского,  том третий, М., 1875 г.
4. Принос.., с. 70
5. Пак там, с. 48, Православно обозрение, 1876, м. юли, с. 597
6. Орловския епархиальныя ведомости, 1876, сс. 910-911. Принос, с. 49.
7. ОрлЕВ, 1876, №17, отд. Неоф., с. 947; Принос.., с. 50.
8. Московския епархиальныя ведомости, 1876, №32, сс. 266-267, Принос.., с. 49.
9. Астраханские ЕВ, 1876, №38; ЦВ, 1876, №36, с. 6. Принос, с. 51.
10. Астраханския ЕВ, 1876, № 45, отдел неоф., с. 7. Принос..., с. 52
11. Там, № 42, отд. неоф., сс. 15-16; Принос..., с. 52.
12. Пак там, № 48, отд. неоф., с. 8., Принос.., с. 53.
13. Цитатите са взети от Възванието на Московския славянски благотворителен комитет, Минския епархиальныя ведомости, 1876, №  14, ч. неоф., сс. 282-283; Принос..,  с. 49.
14. Вж. Полтавския епархиальныя ведомости 1877, № 17, ч. неоф., с. 720.
15. Там, с. 730.
16. Пак там, с. 733-734.
17. Херсонския ЕВ 1876, Принос, с. 48.
18. Церковный вестник, 1876, №33, с. 7. Принос, с. 48
19. ЦВ, 1876, №36, с. 6
20. ЦВ, 1876, № 48, с. 12.
21. Московския епархиальныя ведомости 1876, №33, с. 274. Принос.., с. 50
22. ЦВ, 1876, №36, с. 6. Принос.., с. 50.
23. ЦВ 1877, № 3, с. 20. Принос..., с. 54.
24. Пензенския еп. В. 1877, № 5, ч. неоф., с. 10.
25. Церковно-общественный вестник, 1877, 41, с. 6.
26. ЦВ, 1877, 15, сс. 1-3.
27. Авторът има предвид преди всичко творенията на охридския архиепископ Теофилакт, чиито произведения се печатали по това време след 1870 г. в Казанската духовна академия по превод на проф. Михаил Иванович Богословски, зав. катедрата по Свещено Писание и Новия завет и се ползвали изключително много от духовенството, професори, преподаватели и възпитаници в духовните училища, семинарии и академии. Поради това издание в Русия охридският архиепископ е известен като Теофилакт Български.
Интерес към старобългарската литература и конкретно към тези съчинения проявяват и студенти в духовните академии. Така например в Казанската духовна академия са защитени следните теми:
“Блаженный Феофилакт, Архиепископ Болгарский, как толкователь Свущенного Писания Новаго Завета”, йеромонах Паисий Пастирев, българин, 1990 г.
“Шестоднев Иоанна экзарха болгарского” 1876 г., Иван Иванович Сенилов,
“О проповедях Григория Цамблака”, Иван Иванович Петропавловский, 1884 г. и др.
28. Пензенския епархиальныя ведомости 1877, №10, май, ч. неоф., с. 2-3. Принос..., с. 56.
29.  + Максим Патриарх Български, На Господнята нива, София, 1975 г., сс. 176-177. 
 
 
Назад [ 1 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма