Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Бележник:

Памет:

Друго време:

Преглед:

Разкази:


Анкета:


Майстори на разказа:

Дневник:

Български поети на ХХ век:

Книга 8 Книга 9
Статии
Поезия
Теменуга Маринова 
 

***
От рибата
за лястовица си помислих.
Внезапен вкус на дума
заигра върху езика.
Не си представяйте сезона
и елегантен миг.                                                                         
Самата дума полета си предизвика.
 
***
След монотонен стълб
нагоре и надолу,
без даже да усещам
капчиците сътворение,
една-едничка дума отстрани
си съгради гнездо –
по-съвършено от природа.
 
ТЮЛЕНИ
Стремително минават бреговете,
навлизат в Океана, а телата
естествено и бързо се променят
в безформени големи капки
от кожа – някакъв приемлив спомен,
вързоп за небосклона на душата,
защото тя за първи път прохожда
без структурата строга на числата
и само себе си за пръв път изразява –
то значи всичко, и навсякъде, и всеки.
Светът отново сякаш се създава,
незащитен от ореола на яйцето.
Това е нищо, казвам, просто нищо
и независимо от древната му сила,
мен повече страхът не ме привлича
и нямам никакво желание да го разбирам.
Достатъчно му се любувах доверчиво,
живеех с него, любех се и светех.
Твърдяла съм от суета, че го презирам,
за да съм близо до среднощния му трепет.
Но спирам за това да се тревожа
и слизам в паметта на Океана –
свободна, неопределена, грозна
като естетика, прозрение и пяна.
     
                                                            
***
Представата за диамант умира
едва в началото, едва родена.        
На ръбчетата се порязва и се спира,
тъй както цветето, изваяло всемира,    
самото себе си не може да приеме.
То само чувства, то усеща
и би се пръснало веднага
на милиарди тънички, червени свещи,
ако не беше разумът да го опази.
Та как ще му повярват, че надолу
е пътят, който трябва да преминат,
когато вече ще е само порив
или крило в съня на какавида.
Живее друг живот – неразпознато
и в чужди дрехи се повива.
Обичат го, ала с любов, която
на друг навярно повече отива.
Но аз за диаманта ви говорех,
останал до сърцето на земята,
защото не позна небе, готово
природата му да приеме без остатък.
Погрешно е да бъде все сравняван
със ярката звезда на изток лете,
когато северните брегове сковава
и хората, които обитават
леда му, са невидими и леки.
Очите им са тесни – да не виждат.
Те просто се пързалят по стените
старателно и някак си безгрижно,
и никога за после не се питат.
Навярно знаят, че е невъзможно
отвъд стените да преминат,
и всеки опит само би тревожил
душите им къде да разположат
парчетата от родната си зима.
Но на сравненията са добри стопани.
Объркат ли ги, може да се случи
отвъд да ги поят и да ги хранят,
и сетивата им със топлина да мамят
зелените лъчи на рая скучен.    

 
 
Назад [ 2 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма