Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Бележник:

Памет:

Друго време:

Преглед:

Разкази:


Анкета:


Майстори на разказа:

Дневник:

Български поети на ХХ век:

Книга 8 Книга 9
Статии
Разкази
Христо Карастоянов
Петият вагон 
 
Христо Карастоянов (Дядото) е роден на 22.02.1950 г. в Тополовград. Живее и се опитва да работи в Ямбол. Прозаик, драматург, поет с китара. Член на Съюза на българските писатели. Първата му самостоятелна книга “Пропукан асфалт” (1981) е отличена с една от наградите на “Южна пролет” в Хасково, а “Записки по исторически наивизъм” (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Печелил е наградата “Чудомир” в Казанлък и “Златен ланец” в конкурса на “Труд”, както и голямата награда на “Корпорация Развитие КДА” за романа “Смъртта е за предпочитане” (2003) и голямата награда за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet (2003); през 2004 г. “Аутопия: другият път към ада” е номиниран за роман на годината от Фондация “Вик”. Автор е на 18 самостоятелни книги - белетристика, документалистика и публицистика, три романа, както и на тетрадка със стихове.
 
Първо бяха двата спални вагона, след това имаше два първа класа, и петият вагон беше неговият. Крачеше под съскащите лампи по дългия перон на онази гара, броеше вагоните и още докато подминаваше първия от двата първокласни, видя, че в петия е тъмно. Изпсува отчаяно, защото дори и не се изненада: явно в петия вагон не бяха пуснали осветлението, а на него все така му се случваше в тая определено загубена битка с железниците... Или щеше да попадне в купе, където парното не работи, а прозорецът зее отворен, или в купе, където просто не може да се седи върху нажежените седалки и където нищо не се отваряше. Или щеше да е тъмно - както със сигурност щеше да е и този път. Другите вагони напред сияеха синкаво в парцаливата бисерна мъглица, чак до невидимия локомотив в края на перона, но не и този, петият, в който трябваше да е запазеното му място. За миг си помисли, че ще е най-добре въобще да не се качва там, а да продължи нататък да търси кондуктора - кондукторите винаги се мотаеха двама по двама някъде напред по перона и дрънкаха с ченгетата от транспортната полиция - да им покаже шибания си билет със запазеното място в пети вагон, и да попита може ли да се премести другаде, защото в пети вагон няма осветление. После обаче си представи как обезателно ще се заядат с него и бързо се отказа, а и една непоправима добросъвестност го караше както всеки път да си търси запазеното място. Тъй че само изпъшка, намести си чантата и се качи...
Броеше с отвращение разчекнатите врати и като стигна до деветото купе, за което знаеше, че е неговото, дръпна кисело вратата. И изсумтя разочаровано: навъсената касиерка наистина му беше дала място до вратата, както я беше помолил. (На тая дори и през засеченото стъкло си й личеше, че е свадлива жена, проклета кавгаджийка, изгледа го лошо, но поне си премълча.) Редовно го правеше. Обичаше да седи до вратата, за да чете в светлината от коридора и да не пречи на другите в купето, но сега, в този тъмен вагон това нямаше значение: просто беше изгубил поредната битка с железниците. Единствено ръждивата светлина отвъд отчайващо мръсния прозорец осветяваше мушамената седалка на неговото кретенско запазено място с номер 91. Въздъхна, смъкна чантата от рамото си и понечи да я метне на разкривения щърбав багажник над главата си. И тогава усети, че там вече има нещо...
Сви учудено устни, вдигна ръка, посегна и се убеди: точно така беше - в самия край на алуминиевите пръчки имаше чужд сак. Първото, което направи, беше да отстъпи светкавично навън в коридора. Прекалено много бяха предупрежденията за бомби и атентати, а и всичките онези лепенки навсякъде наоколо, призоваващи да се съобщава за какъвто и да било подозрителен багаж...
Озърна се напред по коридора, после назад към другия край - наистина нямаше никого. Нито глас, нито трополене или отваряне и затваряне на прозорци и врати - нищо. Не че се беше уплашил: никога не беше си и помислял, че точно той може да попадне в подобно нещо, бомби, атентати... - тия работи бяха във вестниците, по телевизията, другаде някъде, с него нямаше как да се случат, а онези лепенки с призивите за съдействие го изпълваха със садистично презрение.
Затова когато пристъпи обратно в тъмното купе, вече беше пронизан от едно съвсем различно предчувствие и топлината, която вече го беше заляла, беше заради друго! Протегна отново ръка към онзи сак горе, издърпа внимателно ципа и веднага разбра: предчувствието му не го лъжеше...
В сака имаше пари.
Много пари. Толкова, че въобще не напипваше дъното: само пари... Замря, както си беше с ръка в чуждия сак, а след това вече дори и не мислеше. Зашепи, колкото можа, и - без въобще да гледа какво е взел - натъпка банкнотите във вътрешния джоб на шубата. Пресегна се повторно и отново награби две или три пачки. После още веднъж, а след четвъртия път се загърна бързо, грабна си чантата и без да се оглежда, пое чевръсто към вратите откъм близката страна.
Скочи на влажния асфалт на перона и закрачи назад към светлеещата в ръждивата мъглица чакалня. Можеше да заобиколи и да излезе през тъмния изход в другия край, но нарочно се понесе натам: беше решил първо да се заключи в тоалетната и да види какво все пак е взел от онзи сак, по-точно - колко е взел! - само че там зад изпонадрасканите гетинаксови врати се сблъска с навъсен полицай. Стори му се, че чува откъм една от кабинките гласове, два гласа, единият явно беше на възрастен германец или може би австриец, другият - мъркащ и мазен - тъкмо казваше или фюнфцен, или цвай-унд-фюнфциг, не го чу добре, а полицаят го изгледа равнодушно и той побърза да се махне от там: трябваше моментално да изчезне от гарата и да се стопи в мъгливите сенки на града.
Излезе на изровения гаров площад и усети как го залива топлината на онези пари в джоба... В тъмното не беше видял какви са банкнотите, (само беше усетил, че не са нови), но и така разбираше, че са много... Помисли си, че можеше да вземе още, дори всичките, целия сак можеше да грабне..., но само сви рамене, защото си спомни как баба му обичаше да казва, че гъз глава затрива...
Крачеше бързо по главната улица на онзи град към едно кафене, в което обичаше да седи, когато случаят го доведеше в този град, и за което знаеше, че има чиста тоалетна. Все още не смееше да погледне поне какви са банкнотите в пазвата му, а само си мислеше, че каквито и да са - много са - и как всичко това му се случва толкова навреме: вече месеци наред не знаеше с какво ще си плати тока и вече му се струваше, че е щракнал някакъв ужасен капан. Сега всичко щеше да бъде наред! Опита се да пресметне колко пари все пак има в джоба. Ако и четирите пъти е грабнал по три пачки, както му се струваше, това правеше дванайсет. Ако банкнотите бяха десетолевки, значи имаше най-малко дванайсет хиляди. Ако бяха по двайсет - двайсет и четири хиляди! За повече не посмя и да си помисли..., но ако все пак бяха повече?!
...Почти беше стигнал, вече виждаше грозното десететажно здание оттатък голия площад с мраморните плочи, където уж беше онова кафене - единственото останало още от времената, когато на покрива на сградата имаше надпис “БКП КПСС” с петолъчка между БКП и КПСС, а сега по цялата фасада сияеше изумрудено и златно огромна реклама за бира. Някаква бира.
Кафенето обаче се оказа затворено... Вътре, разбира се, светеше, но вратата беше заключена: побутна я озадачено, после се озърна към пустия бар и към вратата зад бара - нямаше никого. Постоя объркано отпред и внезапно се сети, че точно зад ъгъла с аптеката в тъмната уличка има игрална зала. По-късно щеше да се учудва, че му е хрумнало точно това, но тогава дори не се замисли...
Свърна натам и бутна тежката врата от черно стъкло. Имаше много хора в късния час на онази нощ, а залата беше станала още по-мръсна, отколкото я помнеше... Старите ротативки звънтяха и пиукаха, скърцаха и тракаха под сухата светлина на голите неонови лампи, а по високите столчета пред тях и сега седяха мъже с оловните очи на обречени хора, които дърпаха ръчките с безпомощния гняв на една вече отдавна посечената надежда.
Отиде при бара с касата за жетони и като се помъчи да изглежда колкото може по-разсеяно и равнодушно, бръкна в онзи джоб. Издърпа с два пръста банкнота от най-горната пачка, а след това, (като се правеше, че се оглежда за свободна машина), я подаде, без дори да я погледне...
- Господине - каза внезапно човекът от касата, - това да не е някаква шега?
Извърна се учудено. Онзи го гледаше втренчено и той видя в сините му очи далечното пламъче на едно непоправимо подозрение...
- Майтап ли ще си правим или какво? - повтори човекът.
Чак тогава погледна към плота, където беше бутнал банкнотата. И онова, което видя, го накара да отмалее: върху белезникавата хартийка имаше рисунка на плешив и дългокос мъж с презрително свити устни...
Бяха сто долара.
Американски.
2.
Усети как една остра болка се стрелна от едната вежда до другата и за миг му се стори, че точно пред очите му се люшва някаква черна завеса. Но бързо се прокашля и, като се надяваше, че изглежда достатъчно разпасан, каза:
- Оп! Бръкнал съм в грешния джоб, брато! Стават - каза - такива работи, нали разбираш...
Дръпна припряно стоте долара и понечи да бръкне във външния джоб на шубата..., после, все тъй правейки се на нахален, каза (уж разочаровано), че то и без друго май нямало свободна машинка, и бързо пое обратно към тежката врата. Усещаше в тила си острия поглед на младежа (всъщност вече имаше чувството, че всички в залата са замрели по високите си столове и го гледат навъсено!) и припряно изхвърча на тъмната уличка...
Беше тихо, от единия до другия край на тясната уличка изглежда нямаше никого. Единствено две котки изскочиха от мазетата на една от кооперациите, обърнаха четирите си светещи очи към него и хукнаха отново. Погледна назад, за да види дали не го следват, и някак си се изненада повече от това, че няма никого, отколкото ако имаше... Само по булеварда зад невидимия ъгъл избръмча кола и всичко утихна. Той спря под стрехата на входа на една мрачна кооперация и пъхна ръка надълбоко във вътрешния джоб на шубата си. Наистина бяха долари! И всичките - по сто!
Сега вече се уплаши... За миг си помисли, че тази нощ със сигурност ще го убият, и сърцето му щеше да се пръсне, когато точно в този момент зад онази врата изтрещя часовникът на стълбищното осветление, а горе някъде по етажите затрополяха с тъп грохот нечии тежки обуща. Усети как в него се надига паниката, тъй че дръпна с яростен като светкавица замах ципа чак догоре, вдигна яката и се понесе обратно към булеварда. Махна на едно такси, мушна се отзад и каза прегракнало: “Давай да ме хвърлиш до автогарата!...” Опита се целият да потъне в седалката, а пред очите му отново се люшна онази черна като лоша мъгла завеса...
...В чакалнята на автогарата беше глухо и пусто: в този час нямаше много автобуси, всъщност по това време само пристигаха, а първият, който щеше да заминава, беше след час. Беше за София, но той си купи билет до Пловдив и сам не разбра защо го направи: в Пловдив не беше стъпвал година ли, две ли и нямаше представа какво ще прави в този забравен Пловдив, но беше объркан и си купи билет за Пловдив.
После се озърна и като видя, че кафенето в дъното свети, тръгна решително натам. От купищата изгледани криминални филми знаеше, че е най-добре да се мотае където е най-многолюдно, а в кафенето може и да не беше многолюдно, но все пак си имаше хора и поне беше светло, много светло...
Отиде, взе си кафе и седна някак си така, че да вижда едновременно и прозореца, и вратата.
И тогава в кафенето влезе онази жена. Озърна се и отиде право при него, а той я изгледа напрегнато. Видя му се някак си позната..., но не можа да си спомни къде я е виждал.
- Извинете - каза жената и опря ръка на рамото му. - Дали може да седна до вас. Оттук се вижда по-добре телевизорът, а искам да видя... нещо.
- Разбира се! - каза човекът, после извади разсеяно телефона и го сложи до кафето..
Беше облечена шарено: приличаше на пъзел. Погледна го с гущеровите си очи и на него му се стори, че земята под него се разклаща.
Тя изглежда забеляза това..., усмихна се отново и помоли бармана да усили звука на телевизора. Там течаха реклами.
- Какво ще дават? - попита я той.
- Новините - отвърна жената.
- И какво ще дават по новините? - изтръпна.
- Вас - отговори тя. - Предполагам.
Каза така и го стрелна със зелените си очи, а той отново си помисли, че някъде със сигурност я е виждал...
Рекламите свършиха и наистина започнаха някакви новини. Не беше попадал никога на този канал, вероятно беше местен... И онова, с което започнаха, го накара за пореден път да отмалее! “Днес - заговори възбудено някаква репортерка - градът беше потресен от убийството на двама известни сарафи. Полицията засега отказва да даде подробности, но свидетели на тежкото престъпление станаха десетки хора, които по това време на деня са се намирали в околните заведения...”
Погледна жената, а тя сви рамене.
- Това е повторение - обясни мило тя.
“Според предварителната информация двамата съдружници, собственици на чейндж бюрото на улица “Търговска” трийсет и осем, са били разстреляни от упор в момента, в който са го отваряли. Убиецът - или убийците - са ги очаквали, скрити в съседния вход на жилищна кооперация, влезли са веднага след тях и са ги разстреляли преди още двамата да влязат в касата, която според изискванията е била с бронирани стъкла на вратата и гишето... Излизайки от бюрото, нападателите са изстреляли няколко откоса във въздуха и в настъпилата паника сред минувачите са се скрили незабелязани в някоя от съседните пресечки, където се предполага, че ги е чакал автомобил...”
- В каква държава живеем, а? - въздъхна жената.
“В момента... - продължи репортерката, а на екрана се виждаха полицаи, които изглеждаха така, сякаш просто се шляеха по опразнения тротоар зад ветреещите се жълти ленти на загражденията - ...се изясняват причините, поради които жертвите са носели със себе си необичайно голяма сума, според касиерката - над осем хиляди долара...”
“Колко? - помисли си той и пребледня - Как осем хиляди долара? Как осем хиляди долара, като те там бяха най-малко десет пъти по толкова?!... Явно - си помисли отмъстително - някой там лъже яко!”
- Я! - каза внезапно жената - Имате съобщение...
Той я погледна стреснато и още повече се стъписа: в очите й беше грейнало оранжево пламъче.
- Моля?!... - заекна.
- Имате съобщение - повтори тя. - На телефона...
Погледна към синьото апаратче до пепелника и видя върху дисплейчето мъничкото пликче за съобщенията.
Изпъшка облекчено и каза:
- А... Знам го, знам го, старо е... Просто - каза - не съм го изтрил...
И тогава тя отново го прониза с онзи оранжев огън в инак зелените си очи, и натърти:
- Не, не! Прочетете си го пак...
Отново си помисли, че тази нощ няма да свърши никога или поне няма да свърши добре, после се пресегна и занатиска клавишите с пръсти, чието треперене вече не можеше да спре...
Дисплейчето светна...
“ТелефоНеН указаТел”, “ФуНкции за разГоВори” и накрая “СъобщеНия”...
От там “ПолучеНи съобщеНия”, а когато натисна изтъркания “ok” внезапно прочете: “2 - СТари”.
Навъси се учудено, защото беше сигурен, че през целия ден е получил едно-единствено съобщение. Беше от жена му, знаеше го...
Другото обаче гласеше:
3.
Пристигна на гарата, когато парцаливата мъглица на онзи ноември вече димеше тънко под уличните лампи, а наоколо миришеше на далечен сняг. Влезе забързан в сивата резеда на чакалнята и първо погледна разписанието отсреща. Под “заминаващи” на най-първия ред вече беше изписан неговият влак. Видя успокояващото 23:45, дванайсет без петнайсет, после от кой коловоз, на кой перон и онова “закъснение - 0 мин”, което му се стори просто глупаво - все пак влакът тръгваше от тук, какво закъснение?...
Гарите през нощта го притесняваха. И хората в тях също. Бяха като тревожни сенки или нещо такова, а под мъртвешката светлина на луминесцентните лампи му изглеждаха напъдени, уплашени и обречени на нещо, от което нямаше как да избягат. Плашеха го гаровите пияници, бездомниците в сенките на перона, лигавите момченца в тоалетните, всичко...
В късния час работеше само една каса, но въпреки това нямаше опашка. Приведе се към кръглата дупка в дебелото стъкло и преглътна унизено: касиерката го гледаше втренчено и равнодушно...
- Може ли - каза - в пети вагон, деветдесет и първо място, моля...
Жената сви рамене и се обърна към компютъра си, а той се прокашля гузно.
- Защото ще пътувам с едни хора, та... И до вратата, ако може - допълни. - Че да използвам таковата от коридора...
Зад гишето онази вече тракаше по клавиатурата на компютъра и той по нищо не разбираше чула ли го е, не го ли е чула... Помисли си, че тая жена със сигурност е свадлива, че е скандалджийка с тия жълти очи... Въздъхна с омраза и зачете залепения на стъклото стикер, където уважаемите пътници се призоваваха за бдителност и да информират за подозрителен багаж...
Наоколо се стапяше кротката гълчава на нощните пътници и само от кафенето в далечния ъгъл дъднеше окаченият точно над бара телевизор. Погледна часовника над главата си и като видя, че има още време, отиде и си купи кутия бира, двойно кафе в пластмасова чаша и малко шише с уиски, което тук на гарата струваше почти два пъти по-скъпо, отколкото на булеварда отвъд гаровия площад.
И след това прекоси чакалнята, бутна разкривената врата и пое към онзи перон, където беше влакът му.
... Първо бяха двата спални вагона, след това имаше два първа класа, и петият вагон беше неговият. Крачеше под съскащите лампи по дългия перон на онази гара, броеше вагоните и още като подминаваше първия от двата първокласни видя, че в петия е тъмно. Изпсува отчаяно, защото дори и не се изненада: явно в петия вагон не бяха пуснали осветлението, а на него все така му се случваше в тая определено загубена битка с железниците... Тъй че само изпъшка, намести си чантата и се качи...
Броеше с отвращение вратите и като стигна до деветото купе, за което знаеше, че е неговото, дръпна кисело вратата. Ръждивата светлина отвъд отчайващо мръсния прозорец осветяваше и мушамените седалки, и неговото кретенско запазено място с номер 91. Въздъхна, смъкна чантата от рамото си и понечи да я метне на разкривения щърбав багажник над главата си.
И тогава усети, че там вече има нещо...
Сви учудено устни, вдигна ръка, посегна и се убеди: точно така беше - в самия край на алуминиевите пръчки имаше сак.
Озърна се напред по коридора, после назад към другия край - наистина нямаше никого. Нито глас, нито трополене или отваряне и затваряне на прозорци и врати - нищо. Пристъпи обратно в купето, протегна ръка към онзи сак горе, издърпа внимателно ципа и веднага разбра: в сака имаше пари. Много пари. Толкова, че въобще не напипваше дъното: само пачки и нищо друго...
Замря, както си беше с ръка в чуждия сак, а след това зашепи, колкото можа, и - без въобще да гледа какво е взел - натъпка банкнотите във вътрешния джоб на шубата. Пресегна се повторно и отново награби две или три пачки. После още веднъж, а след четвъртия път се загърна бързо, грабна си чантата и вече без да се оглежда пое чевръсто към вратите откъм близката страна.
Скочи на влажния асфалт на перона и закрачи назад към светлеещата в парцаливата мъглица чакалня. Беше решил първо да се заключи в тоалетната и да види какво все пак е взел от онзи сак, по-точно - колко е взел! - само че там зад изпонадрасканите гетинаксови врати се сблъска с навъсен полицай. Стори му се, че чува откъм една от кабинките гласове, два гласа, единият явно беше на възрастен германец или може би австриец, другият - мъркащ и мазен - тъкмо казваше или фюнфцен, или цвай-унд-фюнфциг, не го чу добре, а и полицаят внезапно се втренчи в него и той побърза да се махне от там: трябваше моментално да изчезне от гарата и да се стопи в мъгливите сенки на града.
Излезе на изровения гаров площад и усети как го залива топлината на онези пари в джоба... В тъмното не беше видял какви са банкнотите, (само беше усетил, че не са нови), но и така разбираше, че са много... Помисли си, че можеше да вземе още, дори всичките, но само сви рамене, защото си спомни как баба му обичаше да казва, че гъз глава затрива...
Крачеше бързо по главната улица на онзи град към едно кафене, в което обичаше да седи и за което знаеше, че има чиста тоалетна. Все още не смееше да погледне поне какви са банкнотите в пазвата му, а само си мислеше, че каквито и да са - много са - и как всичко това му се случва толкова навреме: вече месеци наред не знаеше с какво ще си плати тока и вече му се струваше, че е щракнал някакъв ужасен капан.
... Почти беше стигнал, вече виждаше грозното десететажно здание оттатък голия площад с мраморните плоче, където уж беше онова кафене - единственото останало още от времената, когато на покрива на сградата имаше надпис “БКП КПСС” с петолъчка между БКП и КПСС, а сега по цялата фасада сияеше изумрудено и златно огромна реклама за бира. Някаква бира.
И точно тогава старата му моторола изписка някъде из джобовете му. Изрови я бързо, погледна и видя, че в призрачната резеда на надраскания дисплей пише: “СъобщеНия. ЧеТене сеГа?” И той натисна “ok”...
И после отведнаж прочете: “KADETO I DA SI - IZCHEZVAY VEDNAGA OT TAM!...”
Озърна се уплашено - назад, към бледото сияние на гарата в черната мътилка на мъглата, а после и напред към онова кафене - и като не видя никого, се втренчи отново в моторолата. Само че номерът след съобщението не му говореше нищо...
Сега вече реши, че прави глупости. Наистина трябваше веднага да се махне от там: усети как в него се надига паниката, тъй че дръпна с яростен като светкавица замах дзипа чак до горе, вдигна яката и махна на таксито, което точно в този момент изскочи от някаква невидима от тук пресечка. Мушна се в задната врата и каза прегракнало: “Давай към автогарата!...” Опита се целият да потъне в седалката, а пред очите му отново се люшна онази черна като лоша мъгла завеса...
... В чакалнята на автогарата беше глухо и пусто: в този час нямаше много автобуси, всъщност по това време само пристигаха, а първият, който щеше да заминава, беше след час. Беше за София, но той си купи билет до Пловдив, макар че сам не разбра защо го направи.
Кафенето в дъното работеше и той тръгна решително натам. От купищата изгледани криминални филми знаеше, че е най-добре да се мотае където е най-многолюдно, а в кафенето може и да не беше многолюдно, но все пак си имаше хора и поне беше светло, много светло...
Отиде, взе си кафе и седна някак си така, че едновременно да вижда и прозореца и вратата.
И тогава в кафенето влезе онази жена. Озърна се и отиде право при него, а той я изгледа напрегнато. Видя му се някак си позната..., но не можа да си спомни къде я е виждал.
- Свободно ли е? - каза тя и опря ръка на рамото му - Оттук се вижда по-добре телевизорът, а искам да видя... нещо.
- Разбира се! - каза човекът, после извади разсеяно телефона и го сложи до кафето..
Беше облечена шарено: приличаше на пъзел. Погледна с гущеровите си очи и на него му се стори, че земята под него се разклаща.
Тя изглежда забеляза това..., усмихна се отново и помоли бармана да усили звука на телевизора. Там течаха реклами.
- Какво ще дават? - попита я той.
- Новините - отвърна жената.
- И какво ще дават по новините? - изтръпна.
- Вас - отговори тя. - Предполагам.
Каза така и го стрелна със зелените си очи, а той отново си помисли, че някъде със сигурност я е виждал...
Рекламите свършиха и наистина започнаха някакви новини. Не беше попадал никога на този канал, вероятно беше местен... И онова, с което започнаха, го накара за пореден път да отмалее! “Днес - заговори възбудено някаква репортерка - градът беше потресен от убийството на двама известни сарафи. Полицията засега отказва да даде подробности, но свидетели на тежкото престъпление станаха десетки хора, които по това време на деня са се намирали в околните заведения...”
Погледна към непознатата и в същия миг му се стори, че ще припадне: сега жената го гледаше зло и оранжевото пламъче се беше стопило и вече се беше превърнало в оловна мъгла.
- Къде е? - каза тя тихо.
- Кое... - отмаля той.
- Сакът! - изсъска жената - Къде е сакът, идиот?!
И тогава той затвори очи: в някакъв друг свят, далече от празната автогара и от това заглъхнало среднощно кафене, а онази завеса от мрак и оловна мъгла се беше раздрала веднъж завинаги.
Отведнъж си спомни всичко..., но в същия миг разбра, че това просто няма значение.
...Стоеше така със стиснати до смърт клепачи, а отвъд тях вече виждаше и петия вагон, където трябваше да е тъмно, и ръждивата оранжева светлина от лампите по дългия перон, която осветяваше само почернялата табелка с номер 91, и как горе на багажника с ръждивите и изкривени алуминиеви пръчки го чака един чужд сак...
Но вече наистина нямаше значение.
Така че той просто си стоеше там със затворени очи в блаженото усещане за утешителен край и затова не видя как през цялата онази пуста чакалня, призрачна под студената светлина на луминесцентните лампи, вече крачат насам онези, които идваха за него...
PS: Истината за петия вагон...
Точно в този вагон, петия откъм локомотива и пак така пети откъм края на влака, още не бяха пуснали осветлението и само мрачната светлина от съскащите лампи по дългия гаров перон хвърляше редки петна в празните купета.
... А той вървеше през продънения коридор и псуваше. Все така му се случваше: или щеше да попадне в купе, където парното не работи, а прозорецът зее отворен, или в купе, където просто не може да се седи върху нажежените седалки и където нищо не се отваряше. Или щеше да е тъмно докрая - като сега. Знаеше, че другаде навсякъде е светло, но билетът му беше точно за тук, а една непоправима добросъвестност го караше както всеки път да си търси запазеното място...
Броеше вратите и като стигна до деветото купе, за което знаеше, че е неговото, той дръпна кисело вратата. И изсумтя разочаровано: сърдитата касиерка наистина му беше дала място до вратата, както я беше помолил. (На тая дори и през засеченото стъкло си й личеше, че е свадлива жена, проклета кавгаджийка, изгледа го лошо, но поне си премълча.) Правеше го редовно, защото обичаше да седи до вратата, за да чете в светлината от коридора и да не пречи на другите в купето, но сега, в този тъмен вагон това нямаше значение: просто беше изгубил поредната битка с железниците.
Синкавата и ръждива светлина отвъд отчайващо мръсния прозорец осветяваше и мушамените седалки, и неговото кретенско запазено място с номер 91. За миг си помисли, че ще е най-добре да вземе да слезе от този прокълнат вагон и тръгне да търси кондуктора - те винаги се мотаеха двама по двама някъде напред по перона и дрънкаха с ченгетата при локомотива - и да попита може ли да се премести другаде. После обаче си представи как обезателно ще се заядат с него и бързо се отказа.
Тъй че само изпъшка, смъкна чантата от рамото си и понечи да я метне на разкривения щърбав багажник над главата си.
И тогава усети, че там вече има нещо...
Сви учудено устни, вдигна ръка, посегна и се убеди: точно така беше - в самия край на алуминиевите пръчки имаше чужд сак.
Първото, което направи, беше да отстъпи светкавично навън в коридора. Прекалено много бяха предупрежденията за бомби и атентати, а и всичките онези лепенки навсякъде наоколо, призоваващи да се съобщава за какъвто и да било подозрителен багаж...
Озърна се напред по коридора, после назад към другия край - наистина нямаше никого. Нито глас, нито трополене или отваряне и затваряне на прозорци и врати - нищо. Не че се беше уплашил; никога не беше си и помислял, че точно той може да попадне в подобно нещо, бомби, атентати... - тия работи бяха във вестниците, по телевизията, другаде някъде, с него нямаше как да се случат, а онези лепенки с призивите за съдействие го изпълваха със садистично презрение.
Затова когато пристъпи обратно в тъмното купе, вече беше пронизан от едно съвсем различно предчувствие и топлината, която вече го беше заляла, беше заради друго!
Протегна ръка към онзи сак горе, издърпа внимателно ципа и веднага разбра: предчувствието му не го лъжеше...
В сака имаше пари.
Много пари. Толкова, че въобще не напипваше дъното: само пари...
Замря, както си беше с ръка в чуждия сак, а след това зашепи, колкото можа, и - без въобще да гледа какво е взел - натъпка банкнотите във вътрешния джоб на шубата. Пресегна се повторно и отново награби две или три пачки. После още веднъж, а след четвъртия път се загърна бързо, грабна си чантата и вече без да се оглежда пое чевръсто към вратите откъм близката страна.
Скочи на влажния асфалт на перона и закрачи към светлеещата в парцаливата мъглица чакалня. Беше решил първо да се заключи в тоалетната и да види какво все пак е взел от онзи сак, по-точно - колко е взел! - само че там пред изпонадрасканите гетинаксови врати кой знае защо стоеше навъсен полицай. Стори му се, че чува откъм една от кабинките гласове, два гласа, единият беше на възрастен, който говореше немски, другият - мъркащ и мазен - а полицаят го изгледа равнодушно и той побърза да се махне от там: трябваше моментално да изчезне от гарата и да се стопи в мъгливите сенки на града.
Излезе на изровения гаров площад и усети как го залива топлината на онези пари в джоба... В тъмното не беше видял какви са банкнотите, (само беше усетил, че не са нови), но и така разбираше, че са много... Помисли си, че можеше да вземе още, дори всичките, но само сви рамене, защото си спомни как баба му обичаше да казва, че гъз глава затрива...
Крачеше бързо по главната улица на онзи град към едно кафене, в което обичаше да седи и за което знаеше, че има чиста тоалетна. Все още не смееше да погледне поне какви са банкнотите в пазвата му, а само си мислеше, че каквито и да са - много са - и как всичко това му се случва толкова навреме: вече месеци наред не знаеше с какво ще си плати тока и вече му се струваше, че е щракнал някакъв ужасен капан. Сега всичко щеше да бъде наред! Опита се да пресметне колко пари все пак има в джоба. Ако и четирите пъти е грабнал по три пачки, както му се струваше, това правеше дванайсет. Ако банкнотите бяха десетолевки, значи имаше най-малко дванайсет хиляди. Ако бяха по двайсет - двайсет и четири хиляди! За повече не посмя и да си помисли..., но ако все пак бяха повече?!
Но повече нямаше да стъпи на гарата - щеше обезателно да хване най-ранния автобус... Щеше да намери някой по-евтин хотел и на сутринта да изчезне незабелязано от града.
...Почти беше стигнал, вече виждаше грозното десететажно здание оттатък голия площад с мраморните плочи, където уж беше онова кафене - единственото останало още от времената, когато на покрива на сградата имаше надпис “БКП КПСС” с петолъчка между БКП и КПСС, а сега по цялата фасада сияеше изумрудено и златно огромна реклама за бира. Някаква бира.
И точно тогава чу нещо странно... “Където и да си - каза някакъв глас право в ухото му, - изчезвай моментално от там!...”
Озърна се объркано, но не видя никого: улицата в онзи час беше пуста докъдето можеше да види назад и чак до кафенето на ъгъла...
А гласът отведнъж продължи, само че сега вече обясняваше равно, че Вашингтон водел заключителен кръг преговори със София за разполагане на американски бази на българска територия. “Това съобщи говорителят на Държавния департамент Адам Иръли...” - каза гласът, а той усети, че потъва в лепкавата пот на ужаса...
Вече беше разбрал!
Сънуваше! Всичко това беше само сън, той си беше в съсипаното легло, а телевизорът в другия край на стаята, забравен както винаги, предаваше първите си сутрешни новини... Така беше.
Понечи да зарови глава във възглавницата и да се вкопчи в съня, но вече знаеше, че това никога не може да стане, и че дори и да заспи, то ще е някакъв съвсем друг сън, друго място - друга малка смърт на разсъмване...
И в мига преди да се събуди безвъзвратно, човекът си помисли отчаяно: “Недей, Господи! Моля те, недей! Тези пари така ми трябват!...”
 
 
Назад [ 9 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма