Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Бележник:

Памет:

Друго време:

Преглед:

Разкази:


Анкета:


Майстори на разказа:

Дневник:

Български поети на ХХ век:

Книга 8 Книга 9
Статии
Разкази
Стефка Венчева
Венецианският шал 
 
Стефка Венчева е родена в Брацигово през 1968 г. Завършва СУ „Климент Охридски”, работи като репортер в регионални издания в Пазарджик, сега е отговорен редактор на вестник „Пазарджишка Марица”. Автор е на сборник с разкази „Сънища” и новелата „Ема”. Нейни разкази са публикувани в централни и местни вестници. Носителка е на национални и регионални награди за проза.
 
От шала на Доя бяха останали само ресните. Черни и лъскави, каквито вероятно са били косите й. Поне така каза той. Нея я няма. Отдавна я няма. Рибарят погледна към залеза, от който капеше мед. Нямаше и намерение да тръгва. Всъщност него никой не го очакваше. Освен котката в тъмната му дървена къща на брега всичко беше старо. Продъненият креват, овехтелите тигани – нагорели отвън като огнището му. Без хладилник и телевизор. Изстудяваше ракията си в морето. Сутрин се качваше на колелото и се връщаше отнякъде с огромна разнебитена кошница, пълна с плодове и зеленчуци, и баничка – за мен. Тук беше мястото на съвършената пустош, в която времето не се движеше. Плажът пред къщата му беше не повече от три метра и аз се търкалях по него по цял ден с книгата си. Аз също не бързах. Ровех с крака в пясъка и усещах как прониква между пръстите ми. Хладен и ситен като готварска сол. Завирах се в него с неописуема наслада, сякаш се сливах с частиците му.
Смокините надничаха зад гърба ни като качулките на доминиканците, които той беше виждал с очите си във Венеция. Небето леко притъмняваше и облаците плуваха, осветени откъм гърба си от топенето на слънцето.
– Тя, Доя, не беше обикновена жена. Морска царица. Беше на десет годинки, когато се появи в селото. С гарванова коса, почти до петите. От нищото дойде – каза го бавно и хрипливо, докато се опитваше да запали цигарата си без филтър. – От тръстиките край морето... Аз съм първият мъж в живота й. Отсреща в залива. Там бяхме за първи път заедно. Знаеш ли, човек, като започне да остарява, и подробностите от миналото се появяват. Всичко помня. Мислех, че съм забравил.
Погледът му се замрежи, а в него се отразяваха таляните отсреща. Бавно дръпна от цигарата си, която държеше само с два пръста, покафевели от никотина и десетките години на самота, прекарани в това толкова незабележимо място.
Исках да отида някъде, където не живее никой. От шумотевицата, която ме обграждаше в моя свят, ме бе обзело желание да се изолирам. Общуването с безкрайно многото хора, които всеки ден идваха в редакцията, започна да ме изнервя. Всеки от тях се чувства длъжен да ме зарине с проблемите си и това ме правеше все по-нечувствителна и понякога зла. Въпреки това продължавах да попивам дребнавостите и еснафщината до мига, в който исках да изкрещя: оставете ме на мира. Точно тогава си взех отпуската и се метнах на колата. Така попаднах на него. Беше седнал на един огромен камък преди пет дни и спрях, за да го питам дали съм хванала вярната посока. Покани ме в къщата си и оттогава мълча като риба. За сметка на това вече знам наизуст живота му. Всеки път стига до Доя, но нещо го спира да продължи.
Той пак погледна към залеза. Парченце мида се заби с палеца ми ведно с крясъка на някаква чайка.
– Понякога си мисля, че Бог е един огромен ваятел, който е имал парче глина. Разделил го е на милиарди късове и им е вдъхнал живот. Той дори не си е играл да измисля различни съдби. Начертал е единствено стартовата линия. Оттам насетне всичко е оставил в ръцете на хората, по-точно на свободната им воля. Дори Бог не е предполагал какво многообразие е създал. Замисляла ли си се? Всеки миг от твоя живот е един избор. Да вървиш по пътя или по тротоара, да се облечеш в синьо или в бяло, да ядеш само плодове или само месо? И това са най-простите неща, които правиш всеки ден. Без съзнателно да се запиташ защо го правиш. Това е големият проблем. Хората все по-рядко се питат защо избират именно това. Ти имаш ли отговор?
Дръпна леко от цигарата и се подпря на коляното си. В маниерите и изтърканите му дрехи има нещо аристократично. На няколко пъти се улових да мисля за него като за мъж, с когото бих искала да бъда. Чертите му бяха сякаш изсечени. Нос, който изразяваше силен характер, четвъртито лице, набола бяла брада. С овехтели дънки и тениска, която някога е била нова. Деляха ни повече от четиридесет години във времето. В началото ме подразни наставническият му тон, но после осъзнах, че няма как да бъде иначе.
Обърнах се по корем.
– Нямам отговор, но дори и да имах, какво от това? Моят отговор е само част от всички възможни.
– Човек трябва да има отговор за всичко. Но за да имаш отговор, най-напред трябва да мислиш. Трябва да имаш товар в главата си, а не бръмбари. Като Доя.
Беше го изоставила преди повече от тридесет години. Тръгнала с някакъв мъж, който той наричаше Венецианеца. Душата му още сълзеше за нея.
– Никога ли не я видя повече?
– Видях я. Във Венеция. Бях слязъл от кораба, имахме няколко часа престой. Шляех се по улиците, когато я мярнах в тълпата. Видях гърба й. Косата й. Затичах се и я настигнах. На раменете си носеше онзи шал. Гледаше ме с големите си ококорени очи и нищо. Усмихна се и каза: “Ето че се срещнахме пак.”
Сивото около мен се сгъстяваше. Ставаше тъмносиньо. Някакъв тиган се изтърколи в къщата му, вероятно бутнат от котката. Потръпнах от звука. Той пък пътуваше към онзи миг. Бялата му коса се открояваше.
– Тогава я хванах за ръцете и й казах, че никога вече няма да я изпусна. За нищо на света. Тя се смееше, както тук, на този бряг. Отведе ме през кривите улички в дома си. Някъде близо до една катедрала, около която се навъртаха доминиканци. Издърпа ме вътре и затвори врата с крак. Още помня как я докосвах, помня мириса на тялото й. Миризмата на море и влага, която влиза под кожата ти. Ще откраднем този час от мъжа ми, каза тя. И ми подари всичко, което сега имам.
Очите му пак се наквасиха.
– Да търсиш себе си, означава вечно да пътуваш. Дали през времето, или по пътищата, може да се поспори. Но и в единия, и в другия случай имаш шанса да разбереш не само себе си, но и другите. Търсенето е за слабите, а аз съм слаб. Слабите не умеят да избират. Да избереш е най-трудното нещо на този свят. Изборът е прекалено сложен за слабите духом. Силните го правят още преди да са стигнали до него. До факта, до мига на избора. Тогава аз не избрах. Можех да остана с нея, завинаги. Но ме беше страх.
Въздъхна и угаси цигарата. Плисъкът на вълните ме събуди от унеса. Исках аз да съм онази жена. Лудата, непокорната, страстната. Исках да бъда това в този миг. Искаше ми се някой да ме обича толкова много, колкото можеше той. Ненаситно, настървено, неистово.
– Дойде с мен на пристанището и единственото, което ми даде, бе този шал. Тя също не направи своя избор. Ако е жива, сигурно още ме обича. Усещам го с гърдите си. Когато някой не обича истински, ти го чувстваш. Ето тук, вдясно от сърцето си – той сложи ръка върху слънчевия сплит. – Ако никога не си усещала тази болка, значи си прокълната. Господ винаги свързва душите на онези, които се обичат.
Силуетът на къщата тъмнееше и малко след това зад нея изплува луната. Като рисунка на треторазреден художник.
– Какво стана с шала й?
– Пазех го. Доскоро го пазех. Бях много ядосан веднъж и го разкъсах, на сто парчета, на влакна го направих. Останаха само ресните. Твърди са като косата й.
Kолие (ХIХ в.)
 
 
Назад [ 10 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма