Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Бележник:

Памет:

Друго време:

Преглед:

Разкази:


Анкета:


Майстори на разказа:

Дневник:

Български поети на ХХ век:

Книга 8 Книга 9
Статии
Анкета
Боян Върбанов
Залутани мисли 
 
Колко са щастливи достигналите до истината на древната мъдрост: “Аз знам, че нищо не знам”!
И колко нещастни са, които не знаят колко много знаят.
*
След като за посредствения писател започне да се твърди по отношение на неговото творчество, че той не е имал нито един завистник, това означава ли, че всички останали са негови почитатели?
*
По-добре да те мразят за това, което си, отколкото да те обичат за онова, което не си.
*
В живота никой не обича скъперниците. В творчеството е обратното - пестеливостта е едно от неговите най-големи богатства.
*
Колко много са онези, които днес се гордеят с родния си край. И колко малко са тези, с които родният им край се гордее с тях.
*
Някои автори са толкова загрижени за своето безсмъртие, че в организираните от самите тях шумни изяви дори не забелязват, че не се е чуло никакво хвалебствено мнение освен тяхното.
*
Честит е оня, които се шегува с несъвършенствата си.
*
Колкото и парадоксално да звучи, именно авангардните днес са напълно забравени утре.
*
Исках да бъда колкото се може по-деликатен, стараех се да не го обидя, защото ми беше приятел. А той се държеше ужасно.
Но веднъж не можах да се сдържа и му казах: “Виж какво, знаеш ли, че всичко, което ненавиждам у себе си, ти го притежаваш в най-голяма степен.”
Не знам дали ме разбра.
*
Дон Кихот, героят на Сервантес, се впущаше в бой с вятърните мелници, а ние, героите на днешния български ден, май че най-често се бием с вятъра от мелниците.
*
Човекът дълго пътува, изкачва стръмни планински върхове, докато най-сетне пред него се ширне просторът. Но понякога е нужно да спре за малко на морския бряг, за да усети как просторът се втурва към него.
*
Така се случи, че непременно трябваше да се оженя за журналистиката, а поезията си остана нещо като моя любовница. С нея се срещахме тайно - беше красиво и пленително, докато един ден не бях напълно разкрит. Сега трябва да се червя пред хората и да доказвам, че това в никакъв случаи не е било изневяра.
*
Според мен е задължително творецът да преспи с новата си идея. Нали, в края на краищата, трябва да се роди нещо красиво от нея.
*
Преди време в автобиографията си той беше записал, че като дете собственикът на кварталната кръчма често пъти го е наемал да върти една стара латерна в заведението му. След години поради този факт съвсем сериозно му предложиха да стане директор на филхармонията.
*
“На смъртния си одър имаше такъв ведър вид, какъвто никога не бе имал,
докато беше жив” - през сълзи сподели съкрушената му съпруга.
*
Ако в нещо не откриеш себе си, значи ли, че то не съществува?
*
Арогантността най-често е оня параван, който най-брутално прикрива безпомощността на бездарния.
*
Творчеството е преди всичко смисъл, а не безкраен низ от самоцелни ефекти, макар понякога да са дори гениални.
*
Талантът е като препълнена чаша, трябва да се носи внимателно.
*
Поезията не може без ритъм. Като сърцето.
*
Колко много са тези, които в началото на своята творческа кариера забравят, че Утринната звезда е всъщност Вечерницата’
*
Живеем сред грохота на водопади от пропуснати мигове.
*
Питам се, могат ли да звучат истински думи във време на лъжливи ценности?
*
Не малко от есенните цветя се садят през пролетта, навярно за да могат след това да прогонят тъгата от дните, в които цъфтят.
*
Всяка религия, която е пускала корен по българските места, е издигала храмове, за да благодари вероятно на своя бог за благодатния климат, ведрото небе и плодородната земя.
*
Не бих могъл да забравя никога онова, което ми каза при една от срещите ни във Варна големият руски писател, сибирякът Валентин Распутин: “Сезонното, временното винаги напомня за себе си прекалено настойчиво и емоционално. Вечното знае цената си и говори спокойно, с познати думи...”
*
Съдбата на провинциалния писател като че ли най-много прилича на онези бистри планински потоци, които никога, или поне в редки случаи, много трудно достигат до пълноводието на големите реки. Най-често те преждевременно потъват и чезнат в съсухрената и камениста почва, наречена духовна целина.
*
Ония, които от дълго време се занимават с писане на текстове, сигурно най-добре знаят, че и те, текстовете, са като хората - едни ги харесват, други ги ненавиждат, трети, което обикновено най-често се случва, ги отминават с безразличие.

Обеци (ХIII - ХIV в.)

 
 
Назад [ 12 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма