Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Резонанс:

Поезия:


Преводи:

Бележник:

Памет:

Друго време:

Преглед:

Разкази:


Анкета:


Майстори на разказа:

Дневник:

Български поети на ХХ век:

Книга 8 Книга 9
Статии
Майстори на разказа
Светлана Василенко
Елхичка и прекрасният летец 
 
В края на декември внезапно връхлетя пролетта. Най-напред заваля дъжд, след това от небето, срутило се като покрив, рукна порой. А изпод небесните отломки надзърна топло-топло слънчице. Със сина си Сашка отидоха в степта, а там – кокичета през декември и много, много пролетни гъби, пумпалки, даже набраха малко, а после по пътя ги изхвърлиха: току виж през зимата са отровни? Наблизо стинеше ледената Ахтуба, походиха по леда насам-натам, за да се уверят, че ледът си е лед и значи все още е зима. А пред леда и зад него реката свободно си тече, водата е черна като късна есен, а в средата на реката – широк мост, леден, непонятен.
И все пак беше пролет. В това предновогодишно време пъпките на френското грозде и на вишните бяха набъбнали като предвестник на нещо чудесно. А тогава децата отиват в Дома на офицера на новогодишна елха.
Точно пред Нова година изведнъж скова студ, небето се облещи цялото в звезди – едри, чисти и студени те сияеха в тъмното небе, като че ли бяха замръзнали отломки от лед. Десетгодишният й син стоеше пред прага на финската им къщичка, до скърцащата замръзнала ябълка и като млад бог, гледайки нагоре към блестящите съкровища, каза: „Там също живеят хора. Хайде да им помахаме!” Тя стоеше и махаше на звездите с пухкавата си ръкавица с един пръст.
Новата година посрещаха тримата: тя, синът й и старата й парализирана майка. Като изпиха шампанското, легнаха да спят, а тя реши да се поразходи. Дълго се занимава с куката на вратата, хихикайки като пийнал човек, отвори я и... Търкули се по заледените стъпала, по градинската ледена пътека, събори с крака оградната портичка, хлъзна се по тротоара и се понесе по заледения път право към бодливата тел, която ограждаше тяхното секретно военно градче от селото и от останалия външен свят. Застина съвсем на края между стръмния склон, на който стоеше техният военен град, и пропастта, в която лежеше селото. Главата й се озова в дупката, направена от някого за преминаване през бодливата телена ограда. Клечеше и се страхуваше да шавне. До пулсиращата жила на гърлото й стърчеше ръждив шип, готов всеки миг да се забие в плътта й.
Долу, под нея лежеше селото. От край до край то бе в светлини, все едно че е обърнато звездно небе. Цялото село пееше и като че ли не селото пееше, а светлините. На единия край запяваха песента, а на другия я завършваха. Гласовете бяха пронизителни, прозрачни и се издигаха нагоре в небето като дима от комините на печките в мразовития ден. Хорът между небето и земята не млъкваше.
Боже мой, какво щастие, помисли си, и само тя, като че ли е оградена с бодлива тел от това щастие.
Тези моменти на откъснатост, изолираност, на отделяне от хорския свят тя – късогледата, непохватната, срамежливата, неумеещата да говори хубаво, да пее, да танцува, да се облича красиво, да се шегува; тя, която вършеше всичко не както трябва, не притежаваща нищо освен белозъба, нелепо-щастлива, гагаринска, както всички казваха, усмивка до ушите и сърце, което мълчаливо, с все сила обичаше своя син, майка си, своите малобройни приятели и приятелки, своята степ със звездното небе над нея – та тя винаги ги беше усещала, но особено остро започна да ги чувства в последно време.
Отскоро започна да чака чудо.
Своя син тя роди на седемнайсет от неизвестно войниче. След училище тръгна да работи като перачка в пералнята към войнишката баня, където работеше и майка й. В огромни казани тя переше войнишките гимнастьорки, партенки, чаршафи, одеяла, които им докарваха от казармата. Работата беше тежка, на три смени, но много от приятелките й завиждаха, защото в градчето нямаше работа. А тук понякога, два пъти в годината, когато призоваваха наборите, на нея и на майка й направо им провървяваше. Докарваха донаборниците, облечени цивилно: джинси, модерни ризи, пуловери, костюми и якета. В банята след къпането веднага ги обличаха в униформи, а цивилните дрехи ги даваха в пералнята. След изпирането им тя и майка й продаваха в неделите на местния пазар като дрехи „втора употреба” и получаваха малка печалба. Та точно тук, в пералнята, тя и зачена сина си – сред кипящите котли и парата, в които се изваряваше войнишкото бельо. Този войник донесе прането от казармата, замъкна я в стаичката, запуши й устата с кърпа, изнасили я върху мръсните вързопи с войнишко бельо и изчезна. Когато разбра, че е бременна, беше късно да маха детето.
Пред своя син тя благоговееше и мечтаеше за неговото прекрасно бъдеще: завършване на училище, приемане във военно училище и завръщане в родното градче вече като офицер. Саша наистина даваше такива надежди: учеше се добре и растеше красиво, умно и добро момче. Но неотдавна се върна вкъщи разплакан и я запита: „Мамо, момчетата казват, че баща ми е войник и аз съм бил копеле. Вярно ли е?” Тя се задъха от ужас и разбра, че мръсната тайна за появата му на света мигновено би запратила сина й надолу, назад – там, където е заченат и откъдето не би могъл вече да се измъкне, и по този начин би го убила. И каза първото, което й дойде наум: „Твоят баща е летец! Запомни: той изпълнява важна държавна задача!”
И той като че ли повярва. Цяла нощ тя плака до него и от този момент страстно започна да очаква чудо. Чудото, което тя очакваше, беше просто. Мечтаеше да се появи баща на нейния Сашка.
Като отместваше внимателно с ръце бодливата тел, тя полека започна да пълзи нагоре. Но едва-едва достигна до върха и отново се срина. Сега летеше надолу, без да се докосва до ледената пътека като безкрила птица, като мъртва топка, неумолимо падаща в пропастта, гибнеща и ревяща от смъртен ужас. От стръмнината някой се хвърли надолу след нея.
Някакъв мъж, облечен в грейка, я хвана пред самия сипей. Хвана я и я притисна към себе си така, че устните й неловко докоснаха гръдта му – топлата му дреха беше облечена на голо. Почувства неговото мъжко, здраво, младо, ликуващо от празника и от живота тяло, неговите стоманени мускули, гладката кожа и глухите нетърпеливи удари на сърцето му, тупкащо право пред устните й.
- Елхичке, ти ли си?
Тя вдигна очи. Славик, младият капитан! С него имаше малък роман. Отдавна, през лятото, когато беше още лейтенант. Учеше я да танцува. Танго. През нощта. Направо на улицата, под съпровод на магнетофон. Попита я: да го избичим, а? И я поведе. Тя не успяваше, спъваше се в обувките му, падаше, той я подхващаше и я въртеше над асфалта, а отгоре, от нощното небе върху тях падаха звезди – беше август. Както я въртеше, я замъкна в градината, където имаше легло, покрито с бяла марлена завеска против комари. През нощта вятърът беше отнесъл завеската и те лежаха голи под звездния купол, сами в цялата Вселена, като Адам и Ева. Гризяха ябълка, една за двамата, пиеха вишновка от трилитров буркан, лекомислено оставен от майка й в градината, и хихикаха като безумни. Бялата марлена завеса бродеше из градината като привидение.
Тогава и измисли да я нарича Елхичка. Казваше, че я обича. Обеща, че ще се оженят.
А след месец съседката дотича и каза, че Славик и Нинон живеят заедно и скоро ще се оженят, даже и вещите си вече е пренесъл при нея. Нинон работеше като медицинска сестра във военната болница и беше най-добрата приятелка на Елхичка. След този случай Елхичка вече не вярваше в ничия любов. Разбра, че с такива ремаркета – малък син и болна майка – на никого не е нужна.
- Пусни ме, Слави... – опитваше да се отскубне от ръцете му. – Къде е твоята Нинон?
Той разтвори обятия, закима с глава.
- Ето я там, стои горе – и смутено, безнадеждно, съвсем по женски се оплака на Елхичка. – Не знам какво да правя. Пропива се тя.
За това знаеше вече целият град. Нинон се пропиваше неудържимо. В болницата, където някога Нинон минаваше за най-добрата хирургическа сестра, сега работеше като санитарка.
- Младежи! – викаше им отгоре Нинон, като се клатушкаше с цяло тяло и размахваше нещо. – Вие какво заседнахте там?
Затътриха се обратно. А там, под обледенената топола – тополата скърцаше над главата й – стоеше Нинон с бутилка в ръка. Лицето на Славик все едно че се покри със скреж, така побеля от ярост.
- Откъде я взе?
- Минаваше офицер. Гледах му. Имам право – загадъчно говореше Нинон.
Славик дръпна бутилката от ръката й и я тресна в заледения асфалт.
- Глупак! – каза Нинон. – Епилептик припадничав!
- Върви на майната си!... – Славик се обърна и закрачи.
- Ти къде? – викна след него Нинон и слисано се обърна към Елхичка. – И къде отива?
Тръгнаха след него. По пътя срещнаха Галка – младо, отракано, самотно войнишко момиче. Тя бягаше, за да се отърве от офицера.
- Е, кога все пак ще се видим? – питаше той вяло.
- Когато тогава! – отговаряше му Галка.
Изтича при приятелките си:
- Залепи се в дискотеката... Мислех да си намеря мъж за през нощта. Искам, а не мога! – Галка не подбираше изразите и не се стесняваше да говори за любовните си похождения, в които участваше целият воински състав на полигона – от ефрейтора до генерала. Говореше прямо, по войнишки: с кого, кога и колко пъти.
- Е, защо тогава го прогони? – учуди се Елхичка. – Щом е за една нощ.
- Е, не с всеки може – дивеше се Галка.
Тъжно се завръщаха вкъщи Елхичка, Галка и Нинон. Пусти бяха улиците.
След зимния порой и последвалия студ градът стана леден: ледени бяха и пътищата, и къщите, и дърветата. Всичко беше като че ли стъклено, неистинско.
- Както прекараме нощта на Нова година, така ще мине и цялата година – каза Галка.
- Нощта вече започна – каза Нинон.
- Значи ще бъде кофти година – каза Елхичка.
И изведнъж...
Той наистина се появи изведнъж. Нямаше го никъде, въобще не го бяха видели. Или са гледали в земята, за да не се подхлъзнат? Но когато някой им прегради пътя, те се опитаха да го заобиколят, а този някой не ги пускаше. Те пък разярени и трите вдигнаха глави като триглав змей – чак тогава го видяха – него, прекрасния летец... Той стоеше пред тях огромен, в кожено авиаторско яке, с летателен шлем, красив и пиян като дърво.
- Момичета - каза той, – къде съм?
- На Луната – каза Галка.
- Красиво е – каза летецът, като се оглеждаше.
Любувайки се, той очаровано обходи с поглед лунния пейзаж на тяхното градче и след него те също се огледаха: наоколо беше тихо и тържествено.
След това отново се загледаха в прекрасния летец, паднал от небето.
- А кой е този град? – попита летецът.
- Ти, момче, какво, на главата си ли си катапултирал? – попита Нинон.
- Приземих самолета на площада – поклати глава летецът. – Свърши горивото.
- Вие откъде сте? – учтиво попита Елхичка.
- От Н-ска.
- Нормално - каза Нинон. – Три часа полет оттук.
- Четирийсет минути – възрази летецът. – Аз съм с изтребител.
Галка дръпна Елхичка за ръкава.
- Този е шизо. Или маниак. Накратко: крачим – прошепна на Елхичка. И тръгна. Елхичка и Нинон мълчаха и бързо тръгнаха след нея.
- Момичета, вие къде? – повика ги летецът. – Не ме изоставяйте.
- Нямаме време – те нерешително стояха до портичките на своите фински къщички, готови да се разбягат, а Галка звучно произнасяше: – Родителите ще ни се карат. И какво да те правим такъв пиян?
Докато тя говореше, летецът бавно се приближи и ги сграбчи в обятията си и трите.
- Аз не съм пиян – каза той, олюлявайки се. – Имам задача. Тръгнал съм за елхичка...
- Побъркан... Да бягаме! – викна Нинон.
Изтръгвайки се от обятията му, те се разбягаха на различни страни. Скриха се зад вратите на къщите си.
Той стоеше сам сред непознатите ледени домове и ги викаше:
- Тааам, на Луната! Хорааа! Замръзвам!
Най-напред не издържа Галка. Излезе и каза:
- Да идем в бараката, там ще пренощуваш. Няма да замръзнеш. Върху въглищата е топло.
Сложи летеца да легне върху купчината антрацитни въглеща и тя легна до него.
- Хайде! – каза тя.
- Какво? – не разбра той.
- А, ти не знаеш? – каза Галка и се хвърли върху него пъшкайки. – Ти си моето щастие...
Летецът я отблъскваше, колкото може.
След всичко, което се случи, тя каза делово:
- А сега си отивай. Баща ми ще те види, ще започне да се кара...
Летецът излезе на кръстовището, погледна луната.
- Ей, селяко, - повика го Нинон, приближавайки се към портичката.
- Какво? – зарадва се летецът.
- Имаш ли нещо за пиене?
Летецът извади манерка.
- Какво е това? Спирт? – задъха се от щастие Нинон. – Наливай!
Пиха от капачката, без да замезват.
- Нинон, къде си? – от вратата се раздаде съненият глас на Славик.
- Изчезвай бързо... – каза Нинон. – Мъжът ми се събуди.
Елхичка търпеливо стоеше до вратата на верандата и се ослушваше. Видя как летецът отиде при Галка, след това при Нинон. Когато шумът утихна, тя открехна вратата. Летецът замислено седеше под уличната лампа на заледения бордюр.
- Ей! – повика го Елхичка.
Летецът не откликна.
Елхичка боязливо се приближи към него.
Летецът спеше седнал.
Опита се да го разбуди:
- Ставайте, ще замръзнете... – уговаряше го тя.
Летецът мълчеше и я отблъскваше. След това рухна на заледената улица с разтворени ръце и крака. Лежеше неподвижно, като че ли е убит.
- Господи - замоли се Елхичка, - той наистина ще замръзне.
Обхвана го с ръце и го затътри по леда. Беше тежък, като че ли тялото му беше налято с олово. Но как все пак са ги изнасяли от бойното поле тези тежки, оловни, ранени с олово мъже – мислеше тя, – изнасяли са ги крехки, слаби жени, такива като нея. Докато го влачеше, той мърмореше, че пийнал с момчетата, другите летци, Нова година е, а моля ви се няма елхичка. Наоколо пустош и тогава той обещал да намери. И полетял.
Положи го на дивана и той пак заспа. Разкопча коженото му яке, свали авиаторския му шлем и ахна. Той действително беше прекрасен, този летец: със златни коси, с високо чело, с твърдо очертани мъжки устни. Беше идеалният мъж, без никакви примеси.
Дълго го гледа. Мисълта я осени още тогава, когато го срещнаха. Тя разбра, че чудото се случи, по-точно, че сега се случва. Тя стана, отиде в другата стая и разбуди сина си:
- Имаме гост – каза му тайнствено и го помоли да се облече.
Тържествено го въведе в стаята, където лежеше спящият летец.
- Сине - каза тя, - погледни кой е пристигнал при нас.
Синът погледна летеца, после майка си и попита с разтреперан глас:
- Това е моят татко?
Тя мълчаливо кимна. Чудото стана. Утре цялата улица ще говори, че Сашка има баща летец, прилетял с изтребителя си в новогодишната нощ при своя син.
На разсъмване, когато всички спяха, тя се опита отново да разбуди летеца. Летецът не се събуждаше. На сутринта ще се събуди и ще попита къде е и какви са те. И ще разруши чудото. Тогава тя реши. Позвъни във военната комендатура и каза:
- Задържах престъпник. Идвайте. Отвлякъл е самолет.
Нека да го арестуват, както спи и да го отведат. После ще се разберат.
 
Преведе от руски
Ангел Г. Ангелов
 
 
Назад [ 13 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма