Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Без рубрика:


Поезия:





Проза:



Преглед:





Майстори на разказа:

Български поети на ХХ век:

Съвременна турска литература:





Публицистика:


Книга 8 Книга 9
Статии
Публицистика
Атанас Мочуров-Сломер
Особеният град Варна* 
 
Ще издам една държавна и народна тайна - Варна представлява особен град, особена територия в духовната карта на България и въобще доста особена територия на планетата Земя.
И ако към първите две твърдения читателят може да се отнесе с недоверие, то по третото съмнение няма и не може да има: в околностите на Варна е намерено и във варненския Археологически музей се съхранява най-древното златно съкровище на Земята. Но за него ще стане дума по-нататък.
...Когато дядо Вазов посещава града през осемдесетте години на XIX век, той заварва едно пъстро население, което говори на всевъзможни езици - турски, гръцки, арменски, влашки. Възхитен и трогнат, Патриарха бръкнал в джоба си и дал пет гроша на едно детенце, от чиито устица чул българска реч! Звучи като анекдот, но си е чиста истина.
Докато още през 1828 г. в Самоков е имало българска печатница, то българска печатница се появява във Варна едва през 1878 г., когато Райко Ил. Блъсков пренася машините си от Браила. Първият български вестник във Варна излиза едва на 3 юли 1880 г. “Първото българско училище във Варна е открито през 1860, през 1865 г. се открива българска църква; следващата 1866 г. - самостоятелно девическо училище, а през 1870 г. - българско читалище. Идва Освобождението. Варна е вторият по големина град в страната - 24 хиляди жители (пръв е Пловдив с 33 хиляди), но българите във Варна са малцинство. Строителството на новата държава поставя важни стопански и културни проблеми, за чието решаване са необходими кадри. Това е основна задача на българските училища във Варна. През 1879 г. бива открита мъжка гимназия, през 1883 - девическа гимназия.
Иван Церов, училищен инспектор през 1890 г., съобщава съотношението между началните училища в града е както следва: 4 български, 6 турски, 6 гръцки, 2 арменски и 2 еврейски. За първи път в българските училища във Варна се въвежда обучение по пеене през 1882 г. от Крум Малев... През 1894 г. ученикът Добри Христов формира първия във Варна български ученически оркестър към Мъжката гимназия. В този оркестър вземат участие: Васил Коларов, Кирил Попов, Методи Попов, Коста Тодоров и др.”
 
(Милко Димитров - “От регионалното към националното в историята на музикалната ни култура” - в “КИЛ”, Варна (бр. 266, ноември 2005).
 
А ето един документален запис, който се отнася за облика на Варна през 1884: “Надвикват се продавачите и нито една дума българска. Градски кокони с чанти в ръка се пазарят на турски. Диньо Канъма е безкрайно учуден:
- Отче, Даскале, да нямате грешка? Къде сте ни довели? Че това е Туркия!
- В Българско сме, Диньо. Няма грешка.
Но този град трябва да е бамбашка! Даскалът спря една гражданка с капела и пита на български:
- Госпожа, къде има тука наблизо хан?
- Билмериум! (Не разбирам.) - клати глава тя. Той повтори на турски и пита:
- Българка ли сте?
- Християнка съм! - кръсти се тя.
- А защо хортувате само по турски?
- Как да ви кажа? Ние сме гагаузи. Ами вие какви сте? Носите чалми и фесове, а хортувате български?”
 
(Борис Янев. “Зърна разпилени”. Варна, 1997, с. 75).
 
Във Варна до шейсетте години на XX век поезия и литература не е създавана. Творят само гости на града, които идват за кратко и си заминават: Йордан Йовков, Николай Лилиев, Стоян Загорчинов, Никола Вапцаров.
Като всички български градове, след 1950 г. и Варна набъбна от мигриралите селяни, между които имаше и доста пишещи братя. Налага се да изрека една горчива истина: никой не обича емигрантите - тези авантюристи, хукнали по света, амбициозни, пробивни, готови на всичко само и само да преуспеят. Чудно ли е тогава, че между кореняците варненци и пришелците преселници се разменят взаимни “комплименти”? И така всички негативи са обрани от невинната и многострадална Варна, която се оказва “град на хотелиери и камериери”, “гагаузландия”, “град, завладян от селяндурите”, “град на марфаджии моряци”. И уж пристанищен град, пък...
“Може да звучи предизвикателно и странно, но Варна е отчуждена от морето. Море и град живеят разделено; самото море не стига до града, не прониква в града, а е “долу”. Дотам трябва да се “отиде”, като се мине през Морската градина или през пристанището. Не всички варненци виждат от домовете си морето, в което са корабите, могъщата вода, хоризонтът, пътят към света. Но общуват с морето най-често на плажа. Морето на плажа е друго - домашно кученце, милозливо коте, канарче в клетка. В него има покорство, опитоменост и никаква гордост и достойнство...
Морето на плажа определя бита на града - то привлича гостите, разпалва страстите, вдъхновява имитаторите. Него познават и рисуват гастрольорите и туристите. Не знам дали градът се спуска към морето, или панически бяга от него по стръмното. Това спускане-катерене, това приближаване-отдалечаване прави от Варна особено крайбрежно селище на вечното противоречие между духа и ползата, между истината и измислицата, между природата и търговията. Най-сетне между бита и битието. По тази причина да живееш във Варна и да бъдеш писател е огромно изпитание, изисква усилие и воля.” (П. Анчев “Бълг. писател”, бр. 11/21 март 2000)
На публицистичния текст откликва непреднамерено поезията с една метафора, която бихме очаквали най-малко - метафората Дон Кихот. Поетесата Людмила Богословова-Гонова, за разлика от останалите кореняци варненци, описва нас, пришълците, дошли в морската столица, с неочаквана топлота, нежна ирония и съчувствие към усилията ни “да оправим града и света”:
Не беше виждал Варна Дон Кихот -
морето, вятъра и мидите.
Простор му даде, сила за живот
и стана недостъпен за обидите.
 
Морето е декор - декор на силата,
която прави кончето жребец,
а с блясъка пенлив на гривите
вълните ваят морския мъдрец.
Дълго време хора, изпратени от столицата, а после пишещи братя пришълци ръководеха Държавното издателство във Варна. То публикуваше книгите на варненските автори от немай-къде. Някой от по-младите читатели вече си е помислил: “Ето това е тоталитаризмът!” Де да беше така! Но не е. Управленските елити на Стара Загора, Бургас, Пловдив и Толбухин (дн. Добрич – б.р.) подпомагаха с всички сили развитието на местните поети - това прибавяше допълнителна светлина към ореола на тези градове. Варна разполагаше със забележителности в излишък -Международен фестивал “Варненско лято”, Международен балетен конкурс, Международен фестивал на кукленото изкуство “Златният делфин”... Чудно ли е тогава, че съдбата на варненските поети бе последната грижа на управленците? Но поезията е диво цвете, което расте и цъфти повече, когато го мачкат и тъпчат.
А сега ще кажа една голяма приказка. Не е задължително да я възприемете. Варна стана български град след 1960 година! Твърдението изглежда парадоксално, но действително е така: Една земя бива наистина завладяна едва тогава, когато там започне да се ражда поезия.
И като заговорихме за поезия, сещам се за известната мисъл на Хемингуей, че всяко добро поетично произведение притежава повече от един смисъл. Някой би казал, че стихотворението на Людмила Богословова не представлява нещо особено. Но вдигнете поглед и прочетете още веднъж втората строфа. В нея се говори за ролята на морето. Кажете ми в такъв случай дали е случайно, че през ХХ век тъкмо от Варна към света тръгват ученията на Петър Дънов - Беинса Дуно, и Михаил Иванов - Микаел Айванхов?
 
 
Древна Елада - провинция на Тракия
 
След като човечеството е възпитавано цели две хиляди години в духа на старогръцката и римската култура, най-сетне идва време това човечество да прогледне и да разбере, че древна Елада е просто една провинция на Тракия и че полуостровът, протегната ръка към два континента, не случайно се нарича Балкански, което ще рече български полуостров.
Казвам това и добавям, че понякога научните спорове приличат на детските разправии. В началото на миналия век се повежда спор кой е най-високият връх на Балканския полуостров. Оказва се, че на Олимп не му достигат няколко метра, за да вземе първенството от нашия Мусала и гърците започнали да носят камъни и да ги трупат на върха. Да носиш камъни, не се иска нищо друго освен яки ръце и гърбини, но за да създадеш най-древното златно съкровище в света, се иска не само висок интелект, но също така висока култура и дарба! Какво имам предвид? През есента на 1972 г. при изкопни работи в западната зона на Варна на дълбочина 1,40 м багеристът Райчо Маринов внезапно открива множество златни предмети, медни и кремъчни сечива и веднага съобщава за находката си в местния Археологически музей. Пристигат археолозите и още с първия поглед шапките им хвръкват - открито е уникално съкровище!
 
Пламена Димитрова–Рачева
1953, Провадия
“Графизми” ІІ, 2007
Офсет, 80 х 60
 
Първоначалните предвиждания са надхвърлени многократно. Открит е некропол с 80 гроба. Най-интересното е, че 25 от тези гробове са символични, т.е. в тях няма положени тела, а глинени фигури със златни маски на лицето. Тези символични гробове са израз на сложен, неизвестен до този момент на науката религиозен ритуал от халколитната култура, израз на високо развито религиозно мислене у тогавашните хора. Така твърдят изненаданите учени археолози. Ала никоя селска бабичка у нас не би се учудила от този факт. Малко ли са символичните гробове по българските села? Гробове на млади мъже, загинали по далечните бойни полета, а в родните села са погребани само дрехите и калпаците им...
Евгени Черних, д-р на историческите науки, ст.н.с. в Института по археология при Руската академия на науките:
“Европа и нейната югоизточна област, към която принадлежи Балканският полуостров, до последните няколко години се считаше за една от глухите покрайнини на древния цивилизован свят, люлката на който лежеше в класическата област - Двуречието и долината на Нил.
Смяташе се, че “светлината от Изток” само малко, и то постепенно е огрявала тази покрайнина Но ето че серия радиовъглеродни анализи на материали от балкански паметници от епохата на ранния метал доказаха поразителната им древност. След това откриването на гигантските медни рудници от V - ІV хилядолетие пр.Хр. в южната част на България опроверга мита за зачатъчното състояние на минно-металургичното дело в Югоизточна Европа. А степента на развитие на металургията в посоченото време, сравнена с малоазиатската и предноазиатската, показа рязко превъзходство на европейското минно-металургично производство. Апогей на всички тези открития е златният некропол във Варна, равен на който не познаваме в областите, считащи се за люлка на световната цивилизация и култура. Народите на Югоизточна Европа през IV хилядолетие пр.Хр. плътно са се приближили до уровена на държавната цивилизация, но тази цивилизация не се е осъществила и причините за това са твърде неясни.”
Вече никой не оспорва научните постижения на тракологията, но за нас е интересно кои черти в душевността на съвременния българин са тракийско наследство.
Най-характерно за траките е техният култ към прадедите. Траките не са имали култ на богове и богини. Това потвърждава Теофраст, живял 372 - 287 г. пр.Хр., който съобщава, че хората от племето той, които живеели изолирани в Атон, били “без богове”. Един грък не е могъл да характеризира другояче освен като “безбожен” такъв култ, в който е почитан някакъв покойник, земно, смъртно същество в родствени връзки с онези, които го почитат. Траките са наричали това почитано същество с някаква дума, която имала значение на “стопанин” или “господар”, заменена по-късно с гръцката дума “херос”.
Оттук нататък думата взема един изследовател, комуто можем да се доверим напълно. Той се нарича Евгений Тодоров (1903 - 1980), родом от Враца, завършил е Търговската академия във Варна и немска филология в Софийския университет. Специализира немска и славянска филология в Мюнхен, където защищава докторат. Литературната си дейност започва във Варна като редактор на списание “Модерно изкуство”, автор на университетски учебници и изследвания по немски език и литература. Център на научната му дейност е българският фолклор, на който посвещава няколко труда. Страниците, които следват по-долу, взех от книгата му “Древнотракийско наследство в българския фолклор”, публикувана през 1972 г. от издателство “Наука и изкуство”:
“Като се спира на сведението на Теофраст, Г. И. Кацаров го тълкува по следния начин: “Това племе въобще не е било безбожно, но не е имало богове като гръцките”. По-нататък Е.Т. смята, че “липсата на развит култ към богове у траките е всъщност едно закономерно явление. Характерна за траките е била пълната разпокьсаност поради стремежа на всяко племе към пълна независимост, което ще е било свързано с такъв стремеж и у всеки отделен тракиец. Такъв извод може да се направи и въз основа на следната бележка на Херодот: “Тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше единодушен, той би бил, по мое мнение, непобедим и много по-силен от всички народи. Но това е невъзможно и надали някога може да стане, затова са слаби.”
Ксенофонт и Плутарх посочват, че траките не са имали царе. Стремежът да се преодолее племенната разпокьсаност намира израз в Одриското царство. Но това царство, което представлява най-обширната и най-трайна тракийска държава, достига до разцвет през 460 - 340 пр.Хр. и сравнително бързо се разпада.
Вярата на траките в самостойното, независимо, безсмъртно съществуване на човека показва едно повишено и подчертано чувство за стойността на отделната личност. Култът на прадеда**, култът на хероса в своята същина е изграден върху идеята за стойността на отделната личност. Йонийският философ Ксенофан твърди, че траките са създали боговете си по свой образ и подобие, като указание, че те са почитали в своя религиозен култ човешки същества. Вътрешната връзка между обществено-политическата организация на траките и тяхната религия и душевност е изтъкната проникновено от Д. Дечев: “Едва ли друга древна религия е залягала тъй силно за безсмъртието на душата, както религията на древните траки. Това може да се обясни само с техния силно развит индивидуализъм, който е поставял отделната личност над всякакви племенни и национални интереси.”
Твърде дълго антична Гърция и Рим са хвърляли дълбока сянка върху траките, твърде дълго траките са били виждани през очите на гръцките писатели, които са оставили откъслечни, много често неприязнени и високомерни бележки за “варварите”. Поради липсата на тракийска писменост*** духовната култура на този народ е потънала във вековете подобно на една загадъчна Атлантида. Останали са до наши дни само тракийските могили, около две хиляди каменни релефа, няколко златни съкровища, следи от техния култ към мъртвите и към прадедите.
Мощното тракийско излъчване върху два от културно най-издигнатите народи в древността ни помага да си представим силата на тракийската духовна цивилизация. Духовете на тракийските прадеди-закрилници Дионис, Арес, Бендида, Асклепий със своята необичайната жизненост проникват у гърците, като се качват на троновете на гръцките божества. Представа за това проникване ни дава ироничната бележка на Страбон:
“Атиняните обичат чуждото. Както в други отношения, така и в религията, те са приели толкова много чужди свещенодействия, та са станали за присмех; между другото, те са приели и тракийските, и фригийските свещенодействия.» За тракийски “божества”, които са преминали у гърците, говорят и Еврипид (480 - 406 г. пр.Хр.), Полиен (II в. пр.Хр.) и Филострат (III в. пр.Хр.)
Тракийските култове са преминали у гърците, първо, при прекия им досег с траките, при гръцката колонизация по бреговете на Черно и Бяло море. Но нали гърците са били робовладелци, тракийското влияние прониква и в самите гръцки семейства чрез тракийските роби и робини.
Гръцкото и римското влияние, както и християнството по-късно, проникват главно в тракийските градове, където живеело смесено население. Това влияние изобщо не достига до основната маса от тракийско население. Въз основа на археологическите материали Б. Геров намира, че “селското население в тая покрайнина (Никополис ад Иструм) е останало незасегнато от влиянието на културните центрове и е продължавало да пази тракийския си характер и през III в. пр.Хр.
Тракийското заимстване е имало обаче и в градовете формален характер. Траките запазват своите култове по съдържание. Така например те заемат думата херос от гърците и с нея заместват своята неизвестна дума, с която са назовавали прадеда; заимстват и самите оброчни плочи от гърците, заимстват гръцката писменост. Но всичко това се е вършило само за да се постави в нова рамка древнотракийският култ на конника, който е запазил своята същност.
Трябва да се подчертае обаче, че траките не са заимствали от гърци и римляни нищо, което да ги откъсва от основния им култ - култа към прадеда. През римско време се завръщат у траките Дионис, Арес, Артемида, Асклепий. Но това са само едни преоблечени в гръцки одежди на богове стари тракийски образи. В пришълците траките виждат свои близки и познати образи, поизменени само от годините на странствуванията им.
Свободолюбивите траки са чувствали остро робовладелския гнет и у тях се създала омраза към Римската и към Византийската империя, предавана от поколение на поколение. При своето заселване славяните помогнали на угнетената маса от колони и роби да отхвърлят експлоатацията на робовладелския строй в империята, те възродили селската община, създали повече свободни селяни. От обстоятелството, че траките са оказали влияние върху народи като гърците и римляните, можем да заключим, че траките са упражнили въздействие и върху славяните, които се оказват техен естествен съюзник в борбата против римската власт и поддържащата я робовладелческа класа.
По този начин славяните, за разлика от другите варварски племена, довели до промяна в обществено-политическото положение на Балканския полуостров. Наследницата на Рим, Византия, била принудена под натиска на славянските маси да премахне робството като институция. Славяните установили със запазилите се траки съвместен равноправен живот, който довел постепенно до тяхното окончателно асимилиране (с. 196 - 202) Ще подчертая, че Евгени Теодоров убедително, с многочислен доказателствен материал, събран от всички кътове на България, ни убеждава, че песните, народните обичаи и култът към свети Георги са отклик от култа към тракийския конник.
 
*Откъс от подготвената за печат “Книга за българския народ” – трето допълнено издание
 
**Преписвам горните редове и се плесвам по челото - човек не знае какво знае! През 1970 г., когато проблемите на историята въобще не ме интересуваха, съм написал стихотворението “Спомен от райската градина”, в което има такава строфа: “На мойто детство в райската градина / седеше старец беловлас и строг. / Ах колко време, колко време мина, / но дядо си остава моят бог.” Ако се проведе съдебен процес, прокурорът ще твърди, че идеята на стихотворението е взета от някой научен труд по тракология. Защитата ще възрази, че стиховете са отглас от достигналото до наши дни народностно самосъзнание на траките Какво решение ще вземе съдът?...
 
 
Назад [ 23 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма